Експериментална сесия мрак

Следва аудиозапис от протичането на експериментален проект 4Р.02 на института за съвременни психологически и парапсихологически изследвания при Българска Академия на Науките – Първа експериментална сесия. Повече информация за целите, задачите, обхвата и методите на експеримента могат да се открият в пълната документация на проекта. Тук, поради естествените ограничения на формата – аудиозапис, ще дам само кратки данни за организацията на провеждащата се Първа експериментална сесия. Изследването има за цел да установи разнородните деформации в протичането на мисловните процеси в условията на продължителна сензорна депривация. За целта съм затворен в затъмнена, звукоизолирана и лишена от допълнителни тактилни стимули капсула, наречена условно „Ковчега“. Капсулата е поставена в друг по-голям контейнер, който да гарантира, както физическите аспекти на изолацията, така и да повиши психологическия натиск и усещането за „самота“. Ковчегът е надлежно обезопасен и снабден с подходяща вентилационна система, спазени са мерките за безопасност. Разполагам с „паник бутон“ за да подам сигнал към екипа извън ковчега, в случай на непосредствена рискова или друга неотложна ситуация, което обаче е нежелателно с оглед правилното провеждане на експеримента, иначе казано би го провалило. Към тялото ми са прикрепени датчици, които да отчитат основните физиологични показатели през времето на престоя ми тук. За всичко останало, за своите усещания, мисли, възникващи представи, емоционални състояния и така нататък, е необходимо да споделям устно своевременно. От капсулата-ковчег ще ме освободят след 48 часа, поне според предварителния план. Данните от престоя ми тук ще бъдат записани и подложени на интерпретационен анализ в мое присъствие.

Задачата по сензорната изолация е изпълнена отлично от екипа. Намирам се в абслютен мрак, нещо което съвременният човек трудно би могъл да види.Чувам единствено своя глас и дишането си щом замълча. Звукоизолацията е идеална.

Веднага си спомних за единствения друг случай, когато се сблъсках с такъв пълен мрак. Бяхме навлезли, една съвсем неподготвена група в някаква си пещера. Останалите разполагаха поне с фенери, аз обаче нямах. До някое време тяхната светлина позоляваше и на мен да напредвам с групата. После стана по-трудно. Решихме, аз да остана на място, а те да продължат напред докъдето могат. Така, след минутка, изчезнаха и те и светлината. Останах, потопен в абсолютна тъмнина, да ги чакам. После взе да ми се струва, че виждам стените, сякаш леко се открояваха в тъмното. Реших да направя крачка напред и веднага забих чело в камъка. Оказа се, че съм загубил всякаква ориентация за посоките и, без да знам как, съм се извъртял към стената. Така, с цената на малко болка, разбрах и че стените, които виждах, са пълна зрителна заблуда. Мозъка, свикнал през цялото време да „вижда“ сам проектираше гледки наоколо. Размахах ръце, колкото да се ударя още няколко пъти и все така без да успея да получа по-ясна представа за посоките. Но и тогава не се изплаших. Спомням си само, че чаках, сякаш цяла вечност, останалите да се върнат, бях загубил всякаква представа за време.

Това май ме чака и тук. Ще ме „освободят“ от ковчега след 48 часа, а на мен ще ми се стори най-малко цял месец…

В пълна тъмнина усещането за околното пространство при разните хора ще е различно. Някои ще се почувстват притиснати от мрака, може даже да получат пристъп на клаустрофобия. При други, вероятно усещането ще е за безкрайно празно пространство, което също може да е доста плашещо. Или стимулиращо, кой знае? Всичко зависи от нагласите, мракът само ще им даде свобода и пространство да се развихрят. Аз все още запазвам усещането и представата за капсулата в която лежа. И понеже по всичко тя напомня ковчег, мога да си създам правдивата илюзия, че съм погребан жив.

Ще си взема почивка и ще замълча. Според методиката на експеримента на анализ подлежат и паузите които правя, тъй че ще предложа една. До скоро.

Вашият любим изследовател на неизвестното отново е на линия…. Изкушавам се да посегна и докосна стените на „ковчега“, но не искам с нищо да заплаша успешното протичане на експеримента.

Сега ми се прииска да запея, от скука или за кураж. Обаче няма да я бъде тази! Хваща ме срам, като си представя, колко хора ще ме слушат после. Явно моя свръх-Аз още не се е разтворил в мрака. Нека просто кажа, че това е ясно доказателство, че се нуждая от разтоварване на насъбралото се напрежение. Приемам, че се самозаблуждавам по въпроса колко спокоен се чувствам.

Едва ли някой, е способен да се отнесе безпристрастно към тъмнината. Както и да погледнем на нещата, хората се делят на такива, които се боят от тъмното и други, които, напротив…

А ти от кои си? Страхуваш ли се от тъмното?

Ама какво е това…? Кой си ти? Къде си?

Тук съм. С теб, в твоя ковчег.

А, не. Чакай малко! В капсулата влезнах, а и до момента съм само аз.

Е, където има място за един, ще се вместят и двама, не мислиш ли?

Участвах лично в сглобяването на капсулата, и знам, че не сме поставяли говорител, през който сега да ме провокират отвън. Което значи, че си имам работа с нещо по-лошо от звуковата илюзия, която можеше да се очаква, а именно – със слухова вербална халюцинация. С което можем да обявим и моята първа среща с психозата.

Понеже на аудиозаписа от екипа няма как да чуят съдържанието на моите халюцинации, ще преразкажа този илюзорен разговор. Чувам напълно реалистичен мъжки глас, който ме уверява, че е тук, при мен, вътре в…

Ще ме чуят.

Какво?

Ще ме чуят ясно на записа, не си прави труда. Понеже съм напълно реален. Навярно по-реален и от теб самия в момента.

А ако те игнорирам и се престоря, че не те чувам? Ще останеш ли тук?… Ще останеш ли реален?

Още преди да сме започнали разговора? Какво ще спечелиш от това? Може би мислиш, че така ще изчезна, ще престана да съществувам?

Може би така ще запазя здравия си разум?

А може би ще докажеш, че си глупак? Когато скочиш от високо, но стиснеш силно очи, падането ще спре ли? Замижиш ли пред взвод за разстрел, куршумите няма ли да пронижат тялото ти?

А ти това ли си? Екзекутор?

Мога и да бъда.

Какво ми остава тогава? Да разговаряме докато ме пуснат да излезна оттук? А може би и след това?

Очакваш да напуснеш ковчега жив, така ли? А ако ти кажа, че целта на експеримента не е точно каквато си мислиш? Представи си, че от членовете на твоя екип не се интересуват кога тишината и мрака ще те подлудят. Може би са те сложили тук, в този ковчег, за да научат кога и как лудостта ще те убие?

Мислиш ли, че ще ти повярвам? На вслушването в безплътни гласове, които ти казват, че някой смята да те погуби, психиатрите отдавна са дали име – параноидна психоза.

Виждам че си добре подготвен, но дали психиатрите имат отговор за всичко? Нека е така. Нека съм страховитият глас на твоята лудост. Но разкажи как се чувстваш в момента, какво усещаш. Точно според правилата за провеждане на експеримента. Всичко трябва да е налице за последващия анализ.

Прав си, така е. Чувствам дишането си затруднено. Имам някаква тежест в гърдите, тя ми пречи да дишам нормално. Не знам дали е някакъв проблем с вентилацията на „ковчега“. По-скоро съм аз… сигурно паническа атака.

В момента по-важна е една отвратителна представа, която се създава у мен. Сякаш не мога да дишам, на гърдите ми се е настанила една огромна, леденостудена жаба. Лигавото създание ме гледа втренчено и отъпква с крачка гърдите ми, за да си направи удобно място, където да легне и да остане завинаги. Подушвам я – вони на плесен, на тиня и леш, на нещо много старо. Гледа ме право в очите, за да узнае, кога ще изкара и последния дъх от гърдите ми. Не искам да мисля за това, може би така тази представа ще изчезне сама.

Наистина ужасно. Но да не говорим повече за това, може пък така вярно да изчезне. Не си ми отговорил още на въпроса, който ти зададох в началото: страхуваш ли се от тъмното?

Не, никога не съм се страхувал.

Тогава нека ти разкажа нещо за мрака. Само за да ти помогна да го разбереш. Знаеш ли какво ще стане с всяка органична материя от сушата, ако стои достатъчно дълго във вода? Независимо дали е стрък трева, къс вълнен плат или парче месо, стига да мине достатъчно време, всяко нещо потопено във водата ще се разпадне. Ще се превърне в безформена лигава маса, слабо напомняща какво е представлявала преди. Това е така, защото всяко органично съединение е изграденои от вода и споено пак със самата нея. Щом обгърне в прегръдките си своята рожба и я държи достатъчно дълго, водата я разкъсва на съставни части и се опитва отново да я слее със себе си. Същото е и с тъмнината. Понеже всичко съществуващо е произлязло от изначалния мрак и сетне е слепено пак с него, щом бъде нещо потопено в пълна тъмнина достатъчно дълго, тя, подобно на водата, се пропива в него за да го раздели на съставните му части. Смила го в себе си, разкъсва го, стапя го до нищото, което винаги е било. Но в това няма нищо страшно, не носи болка, а прилича на завръщане в утробата, на потапяне в абсолютния покой на отсъствието.

Достатъчно, разбирам какво искаш да направиш. Но това трябва да съм го чел някъде. Не си способен да ми кажеш нещо, което вече да не знам. А се досещам и ти кой си!

А знаеш ли кой и какво си самият ти?!

Чувам, че се опитваш да ме объркаш, но…. Ааах!… Вече чувствам как мрака навлиза в главата ми… През очите… да, точно оттам… Залива ме като черна вълна!… И боли! Ти ме излъга, че няма, но…боли!… Чувствам как се опитва да ме разкъса, да разхвърля като прах съзнанието ми…Не, тъмнината няма място в мен… Аз не съм създаден от тъмнина!… Престани, каквото и да си!…

Не искам да се изгубя в тъмното! Не искам да се стопя в мрака! Излез от главата ми!

Защо викаш? Наистина ли те боли? Това може да е само защото някои хора, ето ти например, са толкова вкопчени в своя Аз, че не могат да го изоставят, да го оставят да се разпадне спокойно, както така или иначе ще стане. Пусни мрака да влезе в теб свободно! Отпусни се и…

А проклетата твар е впила змийските си очи в моите. Усещам я, а тя усеща болката ми! Аз не мога да я видя, но… Но гадината вижда ясно какво прави мрака с мен… А когато тъмнината ме разкъса, когато ме превърне в безпомощна каша, жабата ще ме изсмуче като нектар… И пак тази отвратителна смрад: на гнилост, на плесен, на мърша, на тлен…

Това не е ли аромата на лудостта? Сега какво биха казали психиатрите…

Не! Не ме интересува!… Искам просто болката да спре!… Искам да се махна оттук!… Трябва да се махна оттук!

Искаш да избягаш? Къде ще избягаш?! Натискаш вече паник бутона. Мислиш ли, че някой ще те освободи, че ще те пусне да излезеш? А дали извън ковчега ти е останало нещо различно от мрака вътре?!… Там няма кой да те чуе! Няма кой да спре мрака!

Млъкни, проклето чудовище!… Тъмнината е заляла главата ми!… Изпълнила ме е целия и… чувствам, че ще се пръсна, като балон, ще се разхвърча във всички посоки!…

Да, така е, крехък си. Много по-крехък отколкото някога си си представял. Спри вече да се бориш, спри да се страхуваш, това ще спре болката. Тъмнината няма да те изяде, тя е покой.Ти се нуждаеш от него. Всеки се нуждае от него. Спри да се бориш и се слей с мрака. Премини в нищото!

Да се отпусна… Да спра да се боря…за да спре болката…

Отвори широко очите си за тъмнината! Не се бой!

Не… Не искам…

Но нямам избор, нали?…

Тогава нека мрака влезе сега… готов съм да ме превърне в себе си!

Точно така! Сега вече разбра! И вече не искаш да пееш, нали?… Най-сетне… Вече разбираш тъмнината, приемаш мрака…

Стига токова приказки!…

Без повече думи!…

Казвам край…

Обявявам първа експериментална сесия на експеримент 4Р.02 на Института за съвременни психологически и парапсихологически изследвания при Българска Академия на Науките за приключила.

Край на записа!