Жажда

Крайцерът отсреща избухна и част от корпуса му се разлетя на парчета из космоса. Двигателите му угаснаха и се понесе по инерция.

-На абордаж! -викна капитан Аструс, скочи от креслото и се устреми към въздушния шлюз, следван от останалите четирима. Откачи дръжката на меча от колана си, свали предпазителя и натисна копчето. Две назъбени остриета се плъзнаха напред, преплетоха се и станаха едно. Аструс погледна в малката камерка, която сканира червеното му око. Шлюзът изсъска и вратите зад тях се плъзнаха надолу, за да разхерметизират помещението. Ако бяха на Ауралиус’Нор, тази досада нямаше да я има, но компютърът на Брулис – корабът, на който бяха, не можеше да приеме факта, че има същества, за които въздухът не е от съществено значение. Външните врати се отвориха. Петимата изскочиха от люка в открития космос и се спуснаха към жертвата си. Бяха обезвредили оръжията ѝ и се рееха необезпокоявани между звездите, предвкусвайки плячката. Кацнаха в дупката на корпуса и си проправиха път измежду висящите кабели и маркучи, от които пръскаше охладителната течност на реактора и политаше на едри капки в бездната. Приличаше на товарен отсек. Няколко грамадни сандъка все още висяха на дебелите колани и не бяха успели да полетят навън. Сини светлини бягаха отстрани и свършваха в една разбита стена, която се бе втечнила от торпедото на Брулис.

-Май ще трябва да побързаме! Освен ако не ви се яде радиация! -викна телепатично Аструс на останалите и установи умствена връзка между тях. Замахна с меча и разряза вратата пред него. Влезе в коридора и се отблъсна леко с ръка от тавана. Дългата му катраненочерна коса се развя около главата му, сякаш плуваше във вода. Изтласка се с крака и полетя напред. Въоръжен робот изскочи от съседния коридор и стреля по него, но капитана се дръпна рязко, тласна се с крак, заби меча в металния войн и го разсече на две. Бе засегнал батерията му и той избухна. Опърли косата на капитана, но тя бързо се възстанови.

-Мамка му! -изсумтя той.

-Капитане, изгубил си опит! -ухили се умствено Нисѝн. Докато петимата летяха надолу по коридора покрай мигащите сини светлини, няколко снаряда профучаха покрай тях, избухнаха отсреща в един илюминатор и го стопиха на пода. Силия се обърна, разтвори ръце и се превърна в светкавици. Заобиколи трите робота с пушките, и се материализира зад гърба на последния от тях. Заби кристалните си зъби в батерията на гърба му и я изсмука до дупка. През това време Кириу изстреля харпуна си в една от другите две жертви и се придърпа към нея. Роботът стреля, но снарядът премина през станалото нематериално тяло на ловеца ,без да му направи нищо. Кир откъсна главата на робота с един замах на закривеното си сахуки и налапа стърчащия от врата му кабел. Иритѝ стана цялата на грамадна уста, в която се въртяха пет кръга зъби, и отхапа половината от тялото на третия робот. Погълна батерията му и изплю останалите чаркове, които бавно се понесоха назад по кородора насред капки масло. След това тя върна обичайната си форма на младо Маджури.

-Ех, следващите са за нас, капитане! -въздъхна Нисѝн и тръгна след нацупения командир. Аструс се завъртя като ядосан вихър, накълца следващата врата на малки парчета и нахлу в другото помещение. Срещу него се изперчи грамаден биоробот, насочил двете си ръце-оръдия, целите в жълти, дебели вени, към главата му. Стреля. Аструс се дръпна от единия лъч, а другия блокира с меча си. Оръжието блесна и се нажежи до бяло. Капитанът изчезна в червен облак, появи се зад крака на робота и го разсече. След това пак изчезна. Появи се зад другия крак, изчезна. Появяваше се и изчезваше и забиваше светещото острие с такава скорост, че бе трудно да се проследи с невъоръжено око. Роботът изрева и започна да стреля хаотично наоколо. Отнесе вътрешната броня на бакборда и успя да направи дупка в корпуса. Видя как жълтата му смазка полита към вакуума. През това време Аструс продължаваше да се появява и изчезва, сипейки неспирните си, светкавични атаки. Роботът се опита да се завърти, но единият му крак полетя в посока на смазката ,и той залитна настрани. Видя как и ръката му полита в същата посока. След това другата. Последното нещо, което видя, бе как меча на капитана се забива в камерата на челото му. Аструс прибра острието, придвижи се с ръце по тялото на робота и се вкопчи в дебелия метал на гърба му. Откъсна голямата батерия, ухили се до уши и гладно впи устни в пръскащите искри кабели. Въздъхна доволен и я хвърли към Нисѝн.

-Връщам си думите назад! Само не ми е ясно как ще измиеш тая мазна гадост! Хаха! -изсмя се разрушителят и доизцеди заряда.

Аструс поклати глава и се заоглежда. Това трябваше да е оръжейната. Но беше празна.

-Нещо не е наред! -каза той. -Ускорителят го няма!

-Разбира се, че не е! -отвърна Силия -Освен, че го няма, трябваше да го пазят цяла армия роботи…

-Системите автоматично се изключват една след друга… -промърмори Кириу.

Сините светлини спряха да мигат и угаснаха. Тежки врати, направени от отрицателни кристали, се спуснаха и затвориха петимата в оръжейната.

-Мамка ти, Гилис! Няма да ти стане номера! -викна Нисѝн и изстреля спектралните си ръце към затварящото се над тях подвижно стълбище. Успя навреме да го хване и го откърти цялото. Засили го и го строши в отсрещната врата. Петимата се оттласнаха от пода и полетяха нагоре. Точно преминаха през дупката и мрежата на щита блесна под тях и опакова оръжейната.

-За малко! -подсвирна Силия, гледайки към преплетените електрически дъги под краката си.

-Защо ми се струва, че зарядите изчезват? -попита Иритѝ, докато оглеждаше мрачната командна зала, през която се носеха.

-Знаех си, че е прекалено хубаво…! Ускорител само за нас, да бе! -ядоса се Аструс.

-Гилис ни има зъб още откакто му отмъкнахме Хирионската технология под носа -каза преобразяващата се.

-Майната му на Гилис! Къде отидоха роботите с нашите заряди?! -озъби се Нисѝн.

-Там! -Кириу посочи един далечен илюминатор. Петимата се устремиха напред към него. Роботите летяха към някаква точка в космоса и изчезваха един по един. Брулис също бавно се влачеше нататък, както и кораба, на който бяха.

-Добре ни изработи копелето… -въздъхна Аструс.

-Нали ни отмъкна Ауралиус, какво още иска?! -викна телепатично ловецът.

-Да си отмъсти, че го изложихме ,и то пред целия Кръг-изсмя се Силия. -Но пък си заслужаваше! Пак бих му отмъкнала кокала изпод носа на дебелото прасе! Нали така казват вашите, капитане?

-Не точно… Все тая! – вдигна ръка капитанът. – Дори да избягаме от тая гробница, не можем да се носим вечно из космоса! Най-малкото ще умрем от глад!
Евентуално…

Недалеч от тях носа на Брулис се смачка, после половината кораб. След това целия избухна, събра се, сви се и беше засмукан от дупката като през сламка.

-Е, това ли е краят? -вдигна рамене разрушителят.

-Поне някаква необитаема планета няма ли наблизо?

-Нищичко… -промърмори Кириу.

Дебелия метал на корпуса заскърца и запука. Цялата предница на кораба се смачка като алуминиево кенче и няколко платна от бронята полетяха напред.

-Силия, дали всички ще станем като теб? Ти имаш опит в тези работи -изсмя се Нисѝн.

-Само веднъж! -отвърна преобразяващата се и сви рамене. -Чист късмет! Дори не знам какво се случи…

-Аз мисля, че се досещам… Бързо към инженерното!

-викна ловецът и се стрелна напред.

-Какво си намислил? -попита капитанът.

-Заряд! Така се е спасила Силия! С много заряд! -ухили се Кириу. Ръцете на Нисѝн прелетяха покрай него и откъртиха защитната врата отсреща.

-На мен ми звучи като самоубийство… -изсумтя всепоглъщащата и червените къдрици ѝ скриха лицето.

-Ти гледай да не изядеш целия реактор! Остави и за другите! -намигна ѝ Силия и получи оплезен език в отговор.

-От радиацията ме боли стомаха… -промърмори Ир.

-На мен пък ми се размекват и останалите кристали… -отвърна преобразяващата се.

-Кир, сигурен ли си? -вдигна вежди Аструс.

-Не е като да имаме голям избор, нали…? -усмихна се ловецът и погледна летящите парчета метал в близкия илюминатор -Нямаме много време!

Капитанът въздъхна и скочи напред към грамадните прозрачни контейнери, в които бе зеленикавата реакторна течност. Изчака останалите да дойдат и да се хванат за него. Замахна с меча си и го заби в разпределителната тръба. Светкавици изскочиха от острието. То блесна като звезда, чиято светлина обгърна петимата, завихри се и потъна в дупката заедно с разтопения кораб…

Безкрайно море от синкав, полупрозрачен космически нектар. Звездите проблясваха едва забележимо. Мъглявините бяха само размазани петна. Гигантско черно кълбо разпука черупката си, отърва се от нея и се превърна в ярка звезда. Бързо обаче изстина, залято от нектара, и се скри в черна черупка. Огромен кораб, приличащ на червено драконово яйце, прелетя пред две планети, които бавно се смачкваха една друга, но в същото време оставаха непокътнати, като в някакъв капан на времето. Аструс погледна ръцете си. Изглеждаха като направени от стъкло. По вените му пробягваха светкавички. Чувстваше се странно. В ума му нахлуха спомени от младините, много преди Обединения Всемир да сложи забрана и да се наложи и той и приятелите му да се превърнат в престъпници. На нито една планета не ги пускаха, а в космоса кръвта стана прекалено рядка. Никой не искаше да лети, да разузнава, да търгува. За всичко пращаха роботи. Глупавите роботи. Дори воюваха с роботи, страх ги беше да си подадат носа от бункерите и крепостите, в които се криеха. Да се бият като мъже. Петимата трябваше да оцелеят, и без това от техния вид не бяха останали много. Прибягнаха до импланти от черния пазар, до онова алчно копеле Гилис, на което така и не успяха да се изплатят и изгубиха кораба си. После отмъкнаха древната и така жадувана от него технология на Хирион. Аструс и останалите четирима жертваха един самотен, син гигант за да захранят устройството, с надеждата, че отново ще се върнат във времето, когато не се хранеха с батерии… Но древните писания лъжеха не само за това, че технологията е машина на времето, но и за начина ѝ на ползване. Оказа се, впоследствие, че Хирион, легендарният император, е знаел, че му готвят преврат, и е искал да затрие цялата галактика, преди да си иде, за което петимата си нямаха идея по онова време. През вековете, за щастие, устройството се беше повредило. Превърна гиганта в черна дупка, засмука Силия и успя да унищожи само малка част от галактиката, преди да се разпадне на атоми. Силия бе поела част от заряда на оръжието, което явно успя да я спаси и да я върне обратно, но променена… Бе изгубила, отчасти, твърдата си кристална структура ,и половината ѝ тяло бе втечнено. Можеше да превръща сама себе си в заряд.

След инцидента, Всемира обяви всички като нея и приятелите ѝ за врагове на нациите и расите и заловиха и избиха повечето от тях. Петорката станаха пирати, членове на Кръга – най-престъпната мрежа в околните галактики. Гилис им бе обещал Ускорител, само за тях, ако успееха да отмъкнат някакво секретно оръжие от кораба, който се оказа капан…

Блестящ силует, с формата на Иритѝ, или по-скоро на поглъщащата ѝ форма, прелетя недалеч и кацна на грамаден топаз. Аструс заплува през нектара. Не знаеше как, но го правеше. Приземи се до нея.

-Живи ли сме? -попита той и гласът му прозвуча като далечно бълбукане.

-Май – отвърна металически Иритѝ.

-Какво е това място?

-Нямам си и идея. Питай Силия, тя обикаля по такива шантави места.

Силия проблесна като светкавица измежду скалите и леда, препускащи в близкия астероиден пояс, и се материализира върху камъка.

-Къде сме? -попита я Аструс.

-От къде да знам аз? – отвърна гръмотечивно преобразяващата се.

-Не беше ли тук миналия път?! – избълбука капитанът.

-Не -тя се огледа и добави: – Е, признавам, че приличаше на това…

Блещукащите силуети на другите двама се мярнаха в далечината на фона на червеното яйце. Видяха тримата на топаза и бавно се понесоха към тях.

-Всъщност – поде Иритѝ с металния си глас, която бе възприела по-невинната си форма – това място малко ми напомня на моята вселена.

-Нима? Кое точно? -бълбукна Аструс.

-Ами планетите ни се люпеха подобно на онази зациклила звезда… Липсва ми! Твоята вселена е скучна! Дано тази да е по-интересна…

-Скучна?! Какво ѝ е скучното?

-Най-малкото глупавите ви закони, заради които ядем батерии…

-Та нали те изгониха заради забрана за ядене?!

-Е да де, но все пак изядох половин планета…

-Заедно със семейството на Всевластния – изтрещя смехът на Силия.

-Да, ама той обяви война на Сиджури, и ако не бях аз, щяха да ни избият! – нацупи се Иритѝ.

-На мен все ми се струва, че е заради Сиджурското ти гадже… – вдигна рамене преобразяващата се и вбеси всепоглъщащата.

-Престанете! Не я ядосвай, да не ни изяде и нас… – избълбука капитанът.

-Радвам се да ви видя! – ухили се Нисѝн и кацна с Кириу до тях. Гласът му прозвуча като зле прихванат радио сигнал.

-Звучиш ужасно, Нис! – изсмя се ловецът и се сепна от собтсвения си глас.

-Устата ти да не е пълна с найлон?! – учуди се разрушителят.

-Стига глупости! – викна Аструс, и Нис и Кир избухнаха в смях. – Да, да, знам! Трябва да намерим начин да се измъкнем оттук!

-Не знам дали не халюцинирам, но… този кораб познат ли ви е?! – прогърмя Силия.

Оранжева топка се приближи до яйцето и се скачи с него.

-Гилис! -изпръщя разрушителят.

-Да, никой друг не би си боядисал кораба в такъв цвят…-зашумя Кириу.

-Какво прави тук този? -дебело парче метал се сви в гласа на Иритѝ.

-Довършва започнатото! Дошъл е на проверка! Дръпнете се! – викна Аструс и се оттласна с все сили от топаза. Грамаден лъч стопи астероида, както и всичко по пътя си. Оръдието на червения кораб зареждаше нов залп.

-Хм. Хрумна ми нещо – прогърмя гласът на Силия и тя се изперчи нареща.

-Махай се оттам! Полудя ли?! -викна капитанът. Преобразяващата се само вдигна рамене и се усмихна. Превърна се в кристално кълбо, точно преди лъча да мине през нея…

-Леле… -опули се Нисѝн, втренчил поглед в голямата топка плазма, от която летяха светкавици на всички посоки.

-Мисля, че…не мога… да го… контролирам! -провлачи Силия и се опита да насочи заряда към оранжевата топ- ка. – Гилииииис!!! – викна тя и превърна кораба му в нажежен прах. След това закрещя със гърмящия си глас и освободи останалия заряд в един голям астероид. Той се пръсна и на негово място се появи процеп.

-За малко! – въздъхна преобразяващата се, от чието полувтечнено тяло все още летяха електрически заряди. – Мисля, че по подобен начин се измъкнах и предния път. Сега си спомних!

-Е, все пак навреме! Да се махаме оттук! – бълбукна Аструс и се оттласна с ръце от близкия камък по посока на процепа. Оттатък се виждаше син гигант и няколко дребни планетки, които го обикаляха.

-Като видя такава звезда и… – изсумтя с пръщене Нисѝн.

-Тези планети са на по една хапка… – каза невинно Иритѝ и се усмихна.

-Остави една да кацнем… -шеговито изшумя ловецът. Петимата преминаха оттатък и процепът зад тях се затвори. Полетяха с огромна скорост срещу една от малките планети.

-Летим към единствената от трите планети, на която няма почти никакъв заряд… – промърмори Аструс в умовете на другите.

-Капитане, когато се запознахме и на твоята планета нямаше заряд… – усмихна се умствено разрушителят.

-Как се казваше?

-Земя. Знаеш, че не обичам да си я припомням! Дори не знам дали е останало нещо от нея… – замисли се капитанът. – На теб липсва ли ти Лутрианската империя?

-Само мацките, хаха! Ти също имаш известни познания в тази област – хилеше се Нисѝн в ума си.

-Да, не са лоши – съгласи се Аструс – не са хубави като землянките, но поне не са грозни като теб, Нис.

-Хахахаха! -избухна Лутрианецът.

-Ей! Ами Маджуритата? -викна Иритѝ.

-Много сте сладки, но мисълта, че една от вас може да ме изяде заедно с планетата ми не ми допада – вдигна вежди Кириу. – А и Харсулийките са доста по… секси?

Така ли беше, капитане?

-Да бе! С всичките тия шипове и израстъци… – изсумтя Нис.

-А вашите пък с опашките и крилата са много хубави!-отвърна му ловецът.

-Ей! Ами ние Рикхсзианките?! – надвика ги Силия.

-Сил, не се обиждай, но някак не го виждам. Все едно да си легна със стъклена статуя… – отвърна разрушителят и веднага се дръпна от летящата към него светкавица.

-Стига! Влизаме в атмосферата! – скастри ги капитанът. Пет метеора се спуснаха по нощното небе. Прелетяха над голяма пустиня, после над океан, високо над клоните на странна огледална гора, която отразяваше свет- лината от телата им. Разбиха се в малко селце на брега на река и подпалиха няколко сламени колиби, от които се разбягаха с крясъци и в пламъци някакви двуноги.
Племето взеха копията си и заобиколиха непознатите. Видяха ги как горят, но не умират от огъня, хвърлиха оръжията и вдигнаха ръце.

-Х’ранх алх фр’най!!! – викна кльощавото същество най-отпред, и цялото племе падна с лице на земята.

Аструс се вмъкна в умовете на туземците и научи езика има. Предаде знанията си на останалите.

-Богове паднаха от небето, това ли каза този? – учудено попита Иритѝ.

-А дори не знаят, че можеш да изядеш цялото им племе на един път – вдигна рамене Нисѝн.

-Вижте ги колко са много! – удиви се Кириу. Докъдето стигаше погледът му, всичко бе в тези същества.

-Къде сме? – попита Аструс. Застана пред вожда, хвана го и го изправи. Туземецът целия трепереше. Едва смотолеви: -Ахр…

-Ахр. Има ли много… живот тук? – продължи капитанът.

-Има! Пълно! – опули се вождът. – Аз Чурим! Вие навреме!

-На време за какво? – попита Нисѝн, застана до капитана и се озъби. – За вечеря ли, Чурим?

Силия се нареди също пред вожда, огледа го, видя как артериите му пулсират и промълви:

-От колко време не съм вкусвала кръв, Чурим…

Иритѝ се облиза и пристъпи също напред. Представяше си как налапва половината племе. Чурим ги огледа и затрепери още повече.

-Край на батериите, а? – присви очи Кириу и изстреля харпуна си към едно от съществата. Дръпна го към себе си и го обезглави със сахукито. Жадно налапа артерията, която обля лицето му с горещата, зелена кръв. Смут и крясъци настанаха из племето. Едни се вцепениха от страх, други побягнаха. Аструс намушка Чурим в гърдите и му изяде лицето. Захапа врата му и изсмука кръвта му до последната капка. Избута съсухреното му тяло от меча и скочи на гърба на следващата жертва.

Иритѝ не си губеше времето. Грамадната, пълна със зъби уста се носеше във въздуха и налапваше туземците един след друг. Спираше само ,за да плюе пресушената вече пихтия. Нисѝн сграбчи двама с ръце, вдигна ги над главата си, и ги изтиска като лимони върху лице- то си.

-Доброто старо време! Хахаха! – изхили се той, целият омазан с вътрешности ,и захвърли топката от кости и меса в тревата под едната колиба.

Силия препускаше като светкавица около тичащите диваци, материализира се и заби нокти в гърдите на един от тях. Разтвори гръдния му кош и откъсна сърцето му. Мушна лицето си между оголените дробове и жадно засърба зелената течност, която пълнеше празното пространство. После захапа сърцето и го изсмука като сокче. Присветна и се появи пред следващия ококорен дивак. След като приключи с него, седна на земята, възприела нормалната си форма. Подпря се назад на ръце и доволна се вгледа в отдалечаващото се с крясъци племе. Нисѝн седна до нея.

-Иди поне в реката да се измиеш! Отврат… – изсумтя преобразяващата се.

-Остави ме да се порадвам на момента! Жени… – ухили се Лутрианецът и легна на земята щастлив.

Иритѝ се оригна и седна до тях.

-Извинявам се… – усмихна се невинно тя.

-Винаги съм се чудила, къде събираш всичко това? -почуди се Сил.

-И аз не знам… – вдигна рамене всепоглъщащата. Аструс прибра оръжието в дръжката, сложи го в кубура и се съблече чисто гол. Хвърли се в реката.

-Виждаш ли, Нис? Може и да ти хареса! -усмихна се преобразяващата се.

-И друг път съм му виждал голия задник. Не ме привлича! Кир, всичките ли мислиш да ги избиеш?! -викна Нисѝн.

-Само този! Последно! – отвърна ловецът, претъркули се пред един туземец и го разпра по дължина със сахукито. Изхвърли излишните вътрешности, откъсна една артерия и я засмука. После зафучи изцедения труп встрани от пътечката. Удари се по хълбоците, затича се с почти свръхзвукова скорост, скочи и се хвърли в реката като снаряд. Окъпа останалите и доволен заплува по гръб.

-Ири, дай едно рамо – усмихна се Силия и задърпа Нис за крака. Маджурито веднага го хвана за другия и го повлачиха към реката.

-Даже жена ми не ми е досаждала толкова… – изсумтя разрушителят и полетя във водата. До него цопнаха Сил и Ир.

-Съвсем съм забравила какво е да се потопиш във вода… – въздъхна Рикхзсито.

-Че вие имате ли вода на Рикхзшсц… каквото беше там? – вдигна вежди Нис и си изплакна люспестото лице.

-Рикхзс! Да, представи си, имахме! Преди звездата ни да избухне и да ни превърне в кристали! – озъби се Силия.

-Ами ти? Кога пък си бил женен?! Май приказките за мацки са само приказки, а?

-Хм, бях… -каза замислено разрушителят. – Доста преди Сингулярността да свърже всичките вселени и да ни превърне в… това! – каза той и извади спектралните си ръце от водата.

-Аз пък си мислех, че ти харесва? -очуди се Кириу и се зае да мие израстъците на главата си.

-О, харесва ми! Когато смачквам някой нещастник, забравям за всичко останало! – изсумтя Нис.

След като помълчаха известно време, Аструс реши да развали неловкото мълчание.

-Все пак стана по-добре, че не намерихме Ускорителя -усмихна се той. – Никога нямаше да открием това място, ако онова копеленце не се бе опитало да ни затрие.

-Но пък щяхме да пътуваме където си поискаме – про- мърмори Иритѝ. – Сега сме заседнали тук…

-Никакви заряди не могат да заменят топлата храна, Ир -усмихна се доволно Рикхзсито.

-Бях забравил какво е – проблеснаха очите на ловеца.

-Всички бяхме забравили! – въздъхна капитанът.

-Бях ви казал, че съм прогонен от Херсулския съюз – каза Кириу. – Е, излъгах. Убих няколко от племето ми, но никой не разбра. Хвана ме страх в какво се превръщам. Взех една фрегата и я разбих на Турфа, където ме намери Аст. Опитах се да се самоубия, но не се получи, и останах да гния там сам…

-Но сега ти харесва какъв си? – попита Иритѝ. Ловецът само кимна.

-Само капитанът не иска да каже каква беля е направил -намигна му Силия.

-Той и на мен не иска да каже, нищо че сме стари дружки – вдигна вежди Нисѝн.

-Сил, ти само спомена, че също си избягала? – присви очи Аструс. – Не бъди стисната.

-Моите Рикхзси откриха начин да премахнат Жаждата… -усмихна се дяволито преобразяващата се. – Щях просто да избягам, но ме хванаха, и се опитаха насила да ме “излекуват”. Пак избягах, но първо избих всички, участ- ващи в проекта, и унищожих записките.

-Дребни подробности, а? – подсмихна се Нис. Силия вдигна рамене и се обърна към капитана: -Хайде, казвай! След като ще гнием на тая малка топка, поне да си знаем хилавите ризи, нали така?

-Кирли…да, почти. Добре де – стисна устни Аструс.

-Жаждата явно действа по-различно на моята раса. Намерих начин как да заразявам. Бях известен по целия наш свят… Не остана място, където да мога да живея на спокойствие! Добре, че Нис ме измъкна, иначе сега сигурно щях да съм затворен в някаква модерна кутия и щяха да си правят експерименти с мен…

-Случайност. Търсех съвсем друга планета! Хаха – изсмя се Нисѝн. – Това познато ли ти е? – разрушителят посочи няколкото стотин факли, които се носеха в далечината и огряваха въоръжените с копия и колове туземци.

-Доста… Така ме гониха да ме убият едно време -промърмори капитанът.

-Помня. Само не разбрах защо си смени името? – попита Нис и се измъкна от водата.

-Защото Влад не ми харесва. А и ми напомня за Земята.

-Аструс излезе от водата и се облече.

-Е, бях се притеснила, че ще е скучно! – въздъхна радостно Силия и се стрелна като светкавица към племето.

-Явно са се престрашили… – изсумтя Кир, също излезе от водата и се удари по хълбоците. След това се изстреля напред, догонвайки ръцете на Нис.

Капитанът извади меча и се затича след тях, заедно с грамадната уста на Иритѝ.

-Капитане, как каза, че ни викат вашите хора? – попита тя с дебел, дрезгав глас.

-Вампири.

-Вампири… глупави земляни… – промърмори Ир и се отправи да напълни бездънния си стомах.

-Защото Жадни е много умно… – Аструс поклати глава и се превърна в червен облак…