Кметът

Тичам, не, по-скоро бягам панически. Нещо ме гони. Не знам какво, не знам защо, не знам от кога. Изненадващо не чувствам умора в краката си, но за сметка на това изпитвам ужас и паника, както никога преди. Имам чувството, че нещото ме настига, на милиметри от мен е. Опитвам се да ускоря, но без резултат. Не мога повече, спирам, обръщам се да видя какво ужасно чудовище ме преследва. Нищо, абсолютно сам съм, но къде съм? Изведнъж паниката е заместена от отчаяние и безнадеждност. Оглеждам се около себе си, намирам се в гора, не, не е гора, по-скоро джунгла с гъста растителност. Изгубил съм се, дали някой ще ме намери, дали аз някога ще се намеря. Паниката отново ме застига и започвам отново да бягам, без посока, просто бягам, с колкото сили са ми останали. Земята под краката ми свършва, падам, болезнен полет на долу, всеки момент ще се разбия в твърдата повърхност, още само един миг до дъното…

Отварям очи, задъхан, изпотен, с пулс, който иска да изскочи от гърлото ми. Още един от моите смахнати сънища. Директно отива в галерия: „лични преживявания“.

– Добро утро, мистър Чойс! – чувам гласа на стаята, разнасян от колони вградени в тавана – какво сънувахте този път?

– Първо, утрото не е добро. И второ, защо ми задаваш малоумни въпроси, нали записваш всичките ми сънища или просто си решил да се правиш на интересен?

– Ще Ви помоля само, да се обръщате към мен в женски род! Също така не е нужно да ме обиждате.

– Аз пък ще ти напомня, че ти нямаш род, първо и второ не можеш да се обиждаш, понеже си просто един скапан софтуер, който и без друго в най-скоро време ще бъде заменен от по-нова версия. И най-важното. Кафето готово ли ми е?

– Разбира се, готово и сервирано.

– Радвам се, все пак има някаква полза от теб.

– Благодаря за комплимента сър. Трябва да Ви попитам, къде искате да запиша съня Ви?

– Не беше комплимент, но както и да е. Запиши го в папка „лични преживявания“!

– Готово!

– Хубаво – казвам и ставам от леглото, все още с ускорен пулс и облян в пот, все едно наистина съм спринтирал.

Изпих кафето си на един дъх, просто имах нужда от ободряване, но едва след сутрешния душ се почувствах по-добре.

– Не сте забравили какъв ден е днес, нали?

– Знам, не съм забравил, просто не искам да се сещам. Веселбите за най-дългия ден в годината вече ми идват малко в повече.

– Но като кмет, Вие имате много задължения, най-важното, от които е задължителната реч на кмета!

– Знам всичко това, спри да ми напомняш неща, които са ми до болка известни. А като стана въпрос за речта. Тя готова ли е?

– Да написана и разпечатана! Може да я прегледате!

– Не няма нужда, ще рискувам и ще ти се доверя.

– Както желаете. На камерите виждам, че охранителите Ви се изкачват по стълбите и всеки момент ще позвънят на вратата.

Наистина секунди след това на врата се позвъни, казах им да изчакат малко, докато се облека.

Вече готов, облечен с най-новия ми костюм, купуван специално за днес, отворих вратата и гледката малко ме стъписа. Охранителите представляваха два робота, високи със сигурност над два метра, облечени в кожени панталони, кожени якета и черни кожени ръкавици, само стоманените им глави със светещи в синьо очи издаваха нечовешкия им произход. Почувствах се все едно съм влязъл във филма „Терминатор“. Просто на моменти забравям, че вече е нормално за всякаква работа да се използват роботи, все пак сме двадесет и втори век. Напоследък ми се върти една мисъл в главата: „Ако Бог е създал човека по негов образ и подобие, а ние създадохме роботите по наш. Това означава ли, че ние сме техни богове“. Ако да, то тогава може и да ги унищожим без никакви угризения. Дано само Бог не мисли за нас по този начин. Шибани роботи, дано плана, който съм намислил да сработи и да се отървем от тях.

Овладях се набързо и тръгнахме заедно с нечовешките си бодигарди по стълбите към изхода, като още от тук единият вървеше пред мен, а другият зад гърба ми. Излязохме от сградата и в първия момент силните слънчеви лъчи ме заслепиха, а когато зениците ми привикнаха към светлината, видях на пътя да ни чака най-новата ес класа на Мерцедес. – Да живее корупцията – помислих си аз.

Качихме се в колата, охранителите не човеци отпред, аз отзад. Реших все пак, докато пътуваме до центъра да прегледам речта, която също беше изработена от не човек. Поне имат една добра черта, скапаните роботи. Не дрънкат празни приказки, присъщи на голям процент хора. Прелистих речта набързо, изглеждаше, че всичко с нея е наред. Затворих папката, облегнах се назад в кожената седалка и се загледах през прозореца на вън.

Никога няма да свикна с тази гледка. Хора и роботи вървяха редом едни с други, съвсем спокойно по тротоарите, отивайки към площада, за да чуят задължителната реч на кмета. Роботи учители, роботи доктори, роботи адвокати, роботи детегледачки и изобщо всякакви, създадени от различни компании, които печелеха милиарди. Имаше дори кучета роботи, които нямаха никаква полезност, просто играчки за децата. Опитах се да не обръщам внимание на цялата тази нелепа за мен ситуация и да се съсредоточа върху речта, която тази година е още по-важна, заради амбициите ми за по-сериозна политическа кариера. Затворих очи и започнах да визуализирам, как се изкачвам до трибуната, как заставам пред всички хора и не хора, как започвам да говоря и речта ми върви гладко и безпроблемно. Накрая всички възторжено аплодират!

Стреснах се, когато единия от роботите охранители, рязко отвори вратата на колата и аз трябваше да сляза. Погълнат от импровизираната медитация не бях разбрал, кога стигнахме до площада.
Сложих дружелюбната усмивка на лицето си и слязох от колата. Заедно с грамадните ми бодигарди тръгнахме към сцената, като отново единия вървеше пред мен, а другият зад мен. Докато вървяхме аз се ръкувах с хора и роботи от събралата се тълпа. Когато най-накрая стигнах и се изкачих на трибуната, всички скандираха името ми. За момент се почувствах като рок звезда от миналото. Чувах жуженето на армията дронове, които трябваше да заснемат изявлението ми. Стигнах до пулта с микрофона, поставих папката с речта върху него, а двамата ми импозантни охранители застанаха от двете ми страни. Имах усещането, че два исполина стоят до мен. Настъпи такава тишина, че за миг се стъписах, но бързо си върнах увереността и започнах да чета.

– Здравейте, скъпи съграждани, радвам се да видя толкова много хора и роботи на едно място, рамо до рамо, равноправни във всеки смисъл на думата. „Въобще не е така, ако можех бих нарязал лично всички роботи за скрап“. – Искам да ви поздравя за празника на най-дългия ден в годината, бъдете все така задружни по пътя на развитие на нашата цивилизация!…

И така продължих с изнасянето на речта си гладко и безпроблемно, точно както си го бях представял. Докато в един момент, забелязах с периферното си зрение, огромният охранител робот от лявата ми страна, да се обръща към мен. Дясната му ръка за миг се превърна в огнестрелно оръжие, насочено към главата ми. В този миг само една мисъл премина през ума ми „явно са разбрали, какво им мисля“. В следващия момент силен гръм….

Отворих очи, стреснат от алармата на будилника, дезориентиран във време пространството. Докато осъзная поредните сънища, с които ще запълня времето при психоаналитика си.