Космическа разходка

Тук е скуцно и пълно с грозни татковци. Всички са бавни и никой не си играе. Мама мяурмори нешто и гледа през прозореца. Там няма ништо, само ношт. Видях Джовани но той не ми махна. Сърдита съм му дори да има яки играчки. Нека пък той да ми се извини. Липсва ми татко. Мама каза да не я питам повече къде е. Сега и тя е грозна. Сърдита съм ѝ. Страх ме е да отида по-далеч. Последния път изгубих татко защото гоних един от бръмбарите на Джовани. Татко ме намери и много се смя а аз плачех. Татко е голям но глупав. Не може да разбере че може да се изгуби. Ами ако не го видя пак. Поглеждам мама и тя вече е с чаша в ръка. Сигурно е много жадна. Залата зажумя. Уплаших се и гушнах мама. Погледнах към нея но тя гледаше през скучния прозорец. Започнаха да идват хора много хора и ме достраша. Къде е татко? Искам да ме гушне и вдигне. Голяма съм и няма да плача. Не искам Джовани да ме види да плача ште ми се смее както ми се смяха децата на плоштадката. Мама вика уплашено. Сложила е ръка пред устата. Пред прозореца има призрак. Целият е в бяло но е дебел и някак смешен. Усмихва се със жълта усмивка колкото лицето му. Вдига ръка и повдига усмивката си. Виждам лицето на татко. Може би мама не вика а се радва да види татко? И аз се радвам но татко изглежда някак тъжен. Върху костюмът му на призрак се появява червено цвете. Някой изпуска чаша и ми става много студено.

Наблюдаваше русокосата жена от три цикъла. Беше по-възрастна за вкуса му, но ако вземеше преди това ангелски прах, нямаше да му пука толкова. Малката кучка която си бе набелязал се разболя преди отпътуването на кораба. Сега бе изправен пред неприятния избор да приеме поражението си или да се примири със заместителя. Егото му бе твърде голямо, за да отстъпи, затова дебнеше русокосата.

Тя имаше дете, но това не беше проблем, защото то предпочиташе баща си. Даваше ѝ петдесет години, най-много петдесет и пет. Бе уверен, че това е оригиналното ѝ тяло, защото посещаваше редовно подмладителните манипулации. Така бе по-добре, нямаше да има резервни записи. Щеше да я завлече в някой от коридорите по поддръжка на кораба и да се позабавлява добре с нея докато пристигнат на Плутарх 3.

Гледката как обръща питие след питие го изпълваше със злорада радост. Това и снощният семеен скандал улесняваха още повече плана му. С тези темпове тя щеше скоро да се нуждае от ескортиращ дроид. Той учтиво щеше да ѝ предложи своят, за да я придружи до медицинския отсек. Дроидът щеше да стигне до там, но не и тя.

Слушалката в ухото му изпука отново и се разнесе протяжния вой на предупредителната сигнализация на кораба. С едно махване на ръката, той се опита да прекъсне връзката. Алармата продължи да пищи настоявайки за вниманието му. Раздразнен той отклони поглед от плячката си и погледна металната пластина обвила китката на дясната му ръка. По нея пробягаха кървавочервени надписи, нещо се бе случило в радарната зала. Бордовият компютър не бе спуснал предпазните плочи на илюминаторите. Значи можеше да почака още малко.

Снощи Мечо се държа ужасно с мен. Не мога да го понасям такъв, нацупен! Аз какво съм виновна, че имаме не момиченце, а някакво зверче в детски образ. Той искаше дете, не аз. Да си я гледа тогава. Не съм ѝ прислужница, че да вървя постоянно след нея. Малкото животно постоянно изчезва някъде и се забърква в проблеми. Напълно разбирам защо Земният сенат е предложил клонинги вместо деца преди двеста и петдесет години. Взимат проби и си свободен. Сам решаваш кога да вземеш копието си и колко да е развито. А най-приятното е, че може да прехвърлиш спомените си вместо да го обучаваш.

Снощи пак ми вдигна скандал. Ако не пестеше толкова много за бъдещето на малкото зверче можеше да ми поръча клонинг. Как щях да го изненадам тогава само да останем насаме. Омръзна ми да ходя на подмладителни процедури сякаш не сме достатъчно богати. На сутринта се прибра вонящ на алкохол. Сигурно е минал през медицинския отсек за детоксикация на кръвта, защото бе свеж като марулка.

И тази проклета негова изненада. Защо точно в наблюдателната зала? Тук няма интересни хора. Вече говорих с всички поне по два пъти и не ми остава друго освен да пия. На всичкото отгоре ми натресе и малката. Дали пък не ме ревнува? Вече му казах, че на проклетия кораб няма нито един интересен пасажер. А и се промених, наистина. Това, че се поддържам, не означава, че го правя, за да привличам внимание.

Уф, този навлек от одеве ме зяпа. Надявам се, Мечо да не е решил, че флиртувам с подобно нищожество. Та това е обидно! Да се доближа до някакъв обикновен корабен техник. По-скоро бих целунала як от Намитих отколкото да се докосна до това отвратително същество. Може да ме гледа колкото си иска, но ще си остане с това. Дали да не спомена на вечеря пред капитана за… Малкото чудовище ме сграбчи. Чудесно, сега ще изглеждам като някоя старица до нея. Защо просто не ме пусне и не отиде да си играе с останалите машини за шум?

Какво пък е това? Някакво бяло петно се носи насам. Май е космонавт, но не си спомням да са обявявали подобно нещо в програмата. Да не би да е от поддръжката. Или може би е някой отклонил се турист от пътеката за разходка. Ох, Мечо, къде си когато се случват интересните неща. Трябва да го видиш този нещастник как маха с ръце.

О, Омега! Това е Мечо! Омега, какво му е. Този ужасяващ поглед ме пронизва. Сякаш някой е изсипал кубчета лед по гърба ми. Какво му е на милият ми Мечо? Да не би да го е хванала космическа лудост? Не, не, защо има чук. Кой му е позволил да излезе в космоса с чук!? Не искам да умра! Твърде съм млада за това!

Може би не е полудял? Виж, усмихва се. Колко е тъжен. Какъв ми е глупавичък, сигурно се е отклонил от пътеката. Преди малко ме е гледал така защото е бил уплашен и отчаян. Като го приберат ще му се накарам хубаво за това как ме изплаши. После може и да го нагушкам, все пак трябва да…

Ти излизаш от медицинския сектор и се отправяш към апартамента си. Снощният запой само е затвърдил решението ти. Вратата се отваря безшумно и те посреща дигиталния глас на корабния иконом. Съобщава ти, че дъщеричката ти все още спи, а жена ти вече е в разкрасителната кабинка. Помисляш си, че така е по-добре. Не искаш да виждаш дъщеричката си, защото това би те разколебало от взетото решение.

Стискаш ядно зъби и тръгваш към жена си. Когато отваряш вратата на кабинката я заварваш в обичайната ѝ поза – излегнала се в огромното кресло и обградена от десетки, протегнати като щипки на скорпион, робо ръце. Малките щипци шарят по лицето ѝ коригирайки невидими за окото несъвършенства.

Жена ти, дори не те удостоява с поглед. Налага се да се доближиш до нея и да повдигнеш телевизьора, за да ти обърне внимание. Виждаш я как сбърчва нос, но не ти пука. Опитва се да те нахока за предходната вечер и отсъствието ти, но думите преминават покрай теб. Изискваш от нея да те чака в наблюдателната зала преди обяд. Виждаш как по лицето ѝ се изписва раздразнение за това побързваш да я успокоиш, че я чака изненада. И не я лъжеш, все пак, каква изненада си ѝ подготвил само.

Взимаш бърз душ и за всеки случай минаваш през крио камерата. Искаш да изглеждаш колкото се може по-свеж. Докато крачиш към товарния отсек се насилваш да започнеш да подсвиркваш бодро. Отсекът е празен с изключение на няколко поддържащи дроида и един от инструкторите. Слагаш си широката търговска усмивка, с която си успял да сключиш толкова много сделки, и тръгваш към инструктора.

Пред сладките ти думи и обещанието за щедър превод на кредити той се пречупва. Една бърза разходка по корпуса на кораба няма да навреди. Ако случайно се отклониш от маршрута, за да помахаш на семейството си през илюминатора, инструкторът ще обясни, че коланът му се е заплел.

Докато ти помага да влезеш в скафандъра започваш да го разпитваш за екипировката. Явно му е слабо място защото не спира да ти бърбори за нея. Посочваш му скафандрите за поддръжка на кораба, уж за да ти обясни имат ли разлика с костюма който ще носиш. Вече знаеш, че единствената разлика е, че те имат торба с инструменти и вграден лазер над показалеца. Молиш да ги разгледаш и докато инструкторът се вмъква в собствения си скафандър закачаш чук към колана си.

Никой не забелязва нищо. Разходката друг път би ти се сторила интересна, а сияещото небе прекрасно, но ти имаш цел. Една мисъл се е загнездила в ума ти и не ти дава мира. Стоически изтърпяваш протяжния монолог на инструктора който те съпътства при всяка твоя крачка. Когато идва момента да те спусне през корпуса го чуваш през отворената връзка как изцъква недоволно докато проверява колана ти и те привързва към една от макарите по корпуса. Не може да видиш лицето му заради визьора, но си сигурен, че не е доволен. Видял е чука.

Няма време за колебание. Изключваш магнитите в ботушите си и усещаш как се отделяш от корпуса на кораба. Бавно се понасяш към огромния илюминатор отразяващ звездното небе. Нямаш представа кое е горе и кое долу и това е по-зле от безтегловността. Коремът ти се е свил на топка, а скротумът ти стягат болезнено тестисите ти.

Успяваш да спреш пред илюминатора. Виждаш ги. Жена ти, тя е там, подпряна край илюминатора и пиеща. Типично за нея. А до нея, уплашена се е притиснал дъщеричката ти. Не, тя не е твоя, поправяш се. Сърцето ти се свива от мъка докато пръстите ти стискат дръжката на чука. Дори през дебелите ръкавици сякаш усещаш плътността ѝ и това ти дава увереност. Сега е моментът. Едно замахване, един удар с чука и всичко приключва.

Вдигаш визьора. Искаш проклетата мръсница да види за последно лицето ти и да разбере, че знаеш истината, преди да я изпратиш в студената прегръдка на космоса. Срещаш стъписания ѝ поглед който преминава в ужас когато вижда чука в ръката ти. Напрягаш мускули готов да замахнеш, но погледът на детето те спира. Той е изпълнен с радост, спокойствие и доверие. Нещо в теб се пречупва и пръстите ти отпускат захвата си, оставяйки дръжката на чука да се изплъзне и понесе край теб.

Усмихваш се на дъщеричката си. Може и да не е твоя, но я обичаш. Нямаш представа как ти е хрумнало да ѝ причиниш нещо толкова ужасяващо. Вдигаш ръка, за да ѝ помахаш. Усещаш как нещо те тупва по гърба запращайки те напред. Пронизва те силна болка, но преди да се блъснеш в илюминатора виждаш как той се пропуква. Струята излизащ въздух те запраща далеч от кораба.

– Е, господин Макклауд, предполагам вече сте се запознали с краткия очерк изготвен от компютъра на база запис на вашите спомени и видео записите от кораба – усмихна му се мазно ниския, плешив мъж чиито уши бяха клепнали като листа на увяхващо цвете.

Мъжът срещу него не отговори.

– Това тук – адвокатът притисна показалец по прозрачния капак на крио капсулата – е неопровержимо доказателство за опит за убийство и застрашаване живота на всички пътници на кораба.

– Но не съм го направил – отвърна студено и бавно мъжът под капака на капсулата.

– Не сте – усмихна му се доволно адвокатът и потри ръце – но законите на Плутарх 3 са доста по-различни. Доказването за умисъл за престъпление е достатъчен довод да попаднете в крио затвора им.

– И какво очаквате от мен тогава?

– Да не подавате жалба срещу компанията ни. – Адвокатът се приведе над капсулата и заговори тихо. – Разбирате ли, не може да го позволим. Реномето на компанията е всичко. Хората са наясно, че понякога кораби аварират или попадат на пътя на астероиди – той притисна устни към капака – но да се разчуе, че сме загубили записите със съзнания на двама пасажери е нечуван скандал.

– Това е невъзможно! – изкрещя мъжът в капсулата и блъсна с чело капака. Адвокатът отскочи стреснато. – Всеки кораб има хранилище за съзнания. Отделно данните се изпращат на всеки час към най-близкия информационен прехващач!

– Виждам, че сте добре запознат с техническата част, но това не променя нещата – адвокатът скръсти ръце пред гърдите си.

– Как, как се е случило?

– Ако приемете споразумението, бих ви споделил – усмихна му се лукаво дребния мъж.

– И какво е то?

– Отказвате се от жалбата си към нас. В замяна ние няма да споделим пред властите на Плутарх 3 какви са били помислите ви.

– А жена ми и дъщеря ми?

– Разбира се, ще получите техни клонинги, но – адвокатът се отдалечи от крио камерата – какво ще правите с две празни черупки?

– Ах, ти!

– Не с този тон – размаха пръст адвокатът – иначе няма да разберете какво се е случило. А и току виж някъде откриете техни стари записи.

– Добре, съгласен съм.

– Ще повторите ли отново? – Усмихна му се извинително адвокатът. – Изисквания и процедури.

– Съгласен съм!

– Отлично – плесна с ръце той. – А сега ще ви оставя да почивате преди да изпаднете отново в крио сън.

– Ей, а за загубата на съзнанията на жена ми и дъщеря ми!? – извика отчаян мъжът.

– Някой е заглушил сигнала край тях.

– Но това ще е загуба за краткосрочната памет, не за…

– Не се тревожете за това. Вече не е ваш проблем.

– Някой ги е изтрил! Някой…

– Лека нощ, господин Макклауд.