Не можеш да изключиш тъмнината

Събуждам се от сън, който не беше само сън, и корабът ми е мъртъв. Сякаш корпусът се е счупил и безжизненият вакуум на Космоса е наводнил навсякъде.

Опитвам се да стана, но движението се получава толкова забавено и тежко, че вместо това падам на металния под. И болката, и объркването, и страхът ме държат прикован към пода, докато някакъв странен, провлечен, стържещ звук ме изкарва от вцепенението. Нещо не е наред. Нещо се беше объркало. А залогът е твърде висок и аз трябва да разбера какво става.

Надигам се трудно и, почти паникьосан от прегъваща ме тежест, минавам през тесните коридори. Търся моя екипаж, от каюта на каюта, или поне този от тях, който трябва да е на смяна. Може би и те се опитват да разберат какво се случва, да поправят повредата, която е причинила тъмнината. Тежестта ме забавя и уморява. Продължавам да чувам провлечения звук откъм стазисните складове в дъното на кораба, който като че ли се усилва. Започвам да крещя в опит да надвикам продължаващия странен звук, но само изкривено ехо ми отговаря. Студена агонизираща тръпка си проправя път нагоре по гръбнака ми.

По дяволите!

Знаех, че не трябваше да поемаме по маршрута около така наречената Изгубена душа, но вече бяхме закъснели прекалено и бях твърде отчаян. Нямаше време, телата трябваше да бъдат доставени, органите – извадени. Моето момче имаше нужда от тях. Както и другите. Трябваше да рискувам.

Изгубената душа наричат огромна черна дупка, която със своята огромна гравитационна сила тегли кораби по траектории, които на практика съкращават наполовина времето за пътуване. Но рискът от катастрофа, ако изчислението на траекторията е неправилно, е също толкова огромен.

Има много приказки за кораби и души, изчезнали около чудовищната черна дупка, за които смятах, че не са нищо повече от нелепо бърборене на космически пътешественици. Приказки, с които да се забавляват през дългите дни и нощи на космическите си кораби. Не успяха да ме направят толкова суеверен, че да пропусна единствената си възможност.

И все пак сега, докато стоя облян в студена пот в тъмнината, приведен от невидимата гравитация, приказките, които си спомням, изобщо не звучат толкова смешно.

Бързам, доколкото е възможно, към главната палуба и превключвателя за аварийното захранване, но усещам, че силите започват да ме напускат. През цялото време странните тътнежи ехтят някъде зад мен. В тъмнината продължавам да се удрям в стените и пода на всяка крачка с взрив от остри кънтежи на метал и болка, но нито какофонията, нито синините можеха да ме забавят.

Вратата към главната палуба се изпречва пред мен, но в този момент две мощни ръце ме сграбчват и политам назад. Ръцете се катерят по мен, търсят шията, лицето ми, а леденото им докосване ме пари като огън. Никога досега не бях усещал толкова студена плът. Диханието на замразен азот ме задушава.

В този миг натрупаната умора от борбата с гравитацията се изпарява, прогонена от ужаса, и успявам да се завъртя с лице към нападателя ми. Посреща ме изкривеното изражение на млад мъж, в чиито мъртви очи искрата на живота е загаснала, но пожарът на омразата още гори. Реанимираният труп не желае нищо друго освен да ме унищожи. Под превиващата тежест и двамата се строполяваме на пода. Моите движения обаче са много по-свободни от тези на събудения от стаза Донор и успявам да достигна оръжейното отделение до вратата, преди Донорът да се вкопчи отново в мен. Докопвам едно от ударно-вълновите оръжия и стрелям. Шоковата вълна ме запраща към солидната метална врата зад мен и болката от сблъсъка едва не ме срива, но попадението ми в ходещия труп е пряко и тялото му отлита далеч надолу по централния коридор на кораба, който в тясното си продължение достига близо километър. Някъде далеч по този коридор се разнася тропот и същия провлечен нечовешки звук, издаван от множество далечни гласове.

Последват множество звуци на приближаващи се в мрака стъпки. Странни звуци от неправилни, неравномерни стъпки. Нито едно живо същество, което познавам, не ходи по такъв начин. През ума ми минава мисълта, че ако космическият кораб не е имал мощност, тогава системите, които държат телата на донорите в стаза, също са се повредили. Може би тези събудени Донори бяха докопали вече моя екипаж. Продължавам да ги викам, но като отговор получавам единствено приближаващи се стъпки, които стават все по-тежки и все по-забавени. Все едно нещо възпира събудените безмозъчни същества. Мога да се опитам да се справя с тях, но първо трябва да разбера какво се беше случило с кораба.

Вратата пред мен се отваря, а откъм главната палуба ме облива експлозия от дневна светлина. През кристалните екрани изригва светлината, очертаваща се около центъра на тъмната, гигантска Изгубена душа, която сега изглежда толкова близо. Сега, когато виждах източника на огромната гравитация, която ме притиска и която дърпа кораба към гибел, като че ли чувството се засили още повече. Нямам сили повече и просто се отпускам върху студения под на палубата. Зная, че голямата гравитация не само определя движението ни, но и забавя времето ни. Поне така ни бяха обяснили физиците преди да потеглим. Затова и всяко помръдване ми се струва така забавено, все едно няколко вечности изминават дори и за най-малкото ми придвижване, а и вече няма накъде да отида. Ясно ми е, че поетият курс е непоправим.

Като по някакъв стар неясен инстинкт поглеждам нагоре и виждам от тавана да виси провесено тялото на инженера на кораба Джъд. Мисля, че той трябваше да е на смяна. И действително изцъклените му кръвясали очи продължават да бдят. При други обстоятелства от гледката биха ме побили тръпки, но сега тя ми докарва слабо възбудено любопитство и силно гадене. Но заради силната гравитация не съумявам дори да повърна.

Надигам се с трудност и отивам при екрана, точно под обесеното тяло на Джъд. Съобщението, изписано на екрана гласи:

„Капитане,

Не мога повече да се примирявам с това, което вършим. Отвличането на хора, пренасянето на органи е жестокост. Против Божия закон и против Природата е. Винаги нещо в мен ми е казвало, че това, което вършим, е погрешно и след последната мисия не мога повече да го заглушавам.

Знам, ще решите, че е лицемерно да дам глас на съвестта си точно след като след последната мисия набавихме органи за баща ми. Но аз и него не можех да гледам така, в тази противоестествена форма. Затова преди да отпътуваме го убих, дано Бог ми прости!

На ясно съм, че няма как да ви разубедя да продължите. Но мога да ви накарам да спрете дори цената да е твърде голяма. Това трябва да спре, няма друг начин. Всички носим грехове, за които трябва да платим.

Задавам курс към Изгубената душа и след това ще изключа захранването на кораба.
Бог да се смили над вас…

Съжалявам.

Джъд.“

По екрана още личат вадички от сълзите, които са се стекли по него.

Чудя се какво ли ставаше със събудените от стаза Донори в дъното на кораба. Дали щяха да ме достигнат? Дали щяха да получат възмездието, което заслужаваха? Все още чувам грозните звуци, които издават, но вече отслабени и променени, слели се в едно протяжно жужене. Но мисля, че имам достатъчно време да се тревожа за тях. Заради разтегленото от гравитацията време за тях спускането щеше да изглежда като седмици и месеци в погълнатия от мрак товарен сектор. А за мен на облетия в избягала светлина мостик това щеше да е най-дългият ден, който мога да си представя, докато се спускам бавно към Изгубената душа, която ще спре моето време. И Справедливостта ще ме застигне.

А детето ми щеше да остане в криорезерва завинаги.

Отново поглеждам изтощено към гигантската приближаваща се Изгубената душа. Тя няма нужда от мен, от кораба ми или от труповете ми, носещи се около Нея. Тя е Вселената.