Неовампиризъм

Всички мислеха, че бъдещето на човечеството е в ръцете на изкуствения интелект, но той е точно това – изкуствен. Както предрекоха някои, които оставаха нечути, той започна да се самообучава от нещата, които произвеждаше и много скоро взе да дава абсурдни грешки, ако не беше под влиянието на човек – естествен интелект. Не, бъдещето на човечеството се оказа неговото минало, минало скрито в митове и легенди, на които образованите хора гледаха с присмех. По-лесно беше да се надсмиваш и отричаш нещо, което буди страх, отколкото да го повярваш. Говоря за себе си, за тези от моя вид – вампирите. Ние сме на върха на хранителната верига. Нямам предвид онези бледи съсухрени неща, които дебнат из сенките, за да забият жълтите си зъби в случайните минувачи и които се боят от слънцето като хлебарка от чехъл. Те са минало. Светът принадлежи на нас неовампирите. След множество изследвания и проучвания, учените достигнаха до логичния извод, че за да си здрав, силен и вечно живеещ, трябва да подменяш кръвта си с нова. Разбира се, намират се социопати, които обичат да си я набавят от хора, но често така си докарват болести, алергии и дори смърт, поради несъвместимост. Тези, които могат да си го позволят, ходят периодично да им източват и подменят цялата кръв. Не чак толкова заможните приемат пречистена човешка или животинска кръв. Някои дори си плащат, за да я пият направо от изследвания донор. Обикновените като мен използваме синтетична плазма, която е навсякъде в супермаркетите, баровете и дори вендинг машините. Все още има хора, които отказват да приемат същността си и да еволюират в по-висш вид. На други просто не им понася кръвта – психически или физически. И сега аз, един представител на върха на хранителната верига, вместо да си пия на някое приятно местенце Блъди либре, чистя кучешко лайно от подметката на новите си ботуши от човешка кожа. Поне се надявам да е кучешко. Това ли е великата България, центърът на света? Воняща дупка зарита с отпадъци! Мигам два пъти с очи, за да изкарам старата карта на столицата. Не мога да си взаимодействам с остарялата техника тук, но поне чиповете в главата ми си бачкат безпроблемно след пътуването. Следвам стъпките, които виждам само аз към кръвния център. Трябва ми здрава плазма, за да неутрализирам кръвта на надрусаните с транквиланти откачалки. Няма да се отрази добре на досието ми, че допуснах да ми бият някакъв бензодиазепин и си спретнах частно парти в лудницата, където ме тикнаха тъпите ченгета. Трябваше да ликвидирам тях, щях да се измъкна с по-малко трупове, но добрата ми душа не го позволи и сега положението е по-зле. Хвърлям поглед към витрината покрай, която минавам за пропуснати кървави петна, но единственото нещо в червената тоналност по мен е розовата ми коса.

След няколко пресечки стигам до кръвния център, придружена от адско главоболие и сухота в устата. Сигурно така са се чувствали препилите с алкохол едно време. Засмивам се на себе си, сега се намирам в това „едно време“. Вратата се отваря и свежата миризма на прясна кръв ме удря в носа. Прокарвам език по напуканите си устни.

– Добър ден – изчуруликва жизнерадостно рецепционистката, – С какво да ви помогнем?

С кръвта си.

– Трябваше да придружа един приятел, става му лошо, като му взимат кръв. Малко закъснях – трафик, знаете как е, писа ми, че вече са започнали процедурата.

– В такъв случай, по стълбите нагоре…

Не я доизчаквам да се изкаже, а следвам миризмата в указаната посока. В коридора на горния етаж срещу мен се задава сестра, носеща изотермична чанта. Подпирам се на стената и бавно се свличам по нея.

– Хей, добре ли сте?

– Вода…

– Стойте тук, веднага се връщам!

Тя оставя чантата до мен и хуква в посоката, от която идваше. С треперещи пръсти я разкопчавам и грабвам две банки кръв. Вмъквам се в първата стая, която виждам, сядам на кушетката и дърпам завесата около нея. Разкъсвам опаковката и лакомо засмуквам.

– Гадост, АВ!

– Хей, здрасти, мислех, че ще кисна тук сам 40 минути.

Завесата се отгръща и открива млад мъж с несресана коса и разпасан вид.

– Можех да съм гола.

– Можеше. Но не си – казва спокойно той, докато погледът му проследява капката кръв, която се стича от устата към брадичката ми.

Изтривам я и засмуквам отново, неоткъсвайки очи от мъжа. Защо още не се е разпищял?

– Ти вампир ли си или си откачена?

– Ако отговоря, че съм вампир, ще потвърдя, че съм откачена.

– Освен ако не си откачена и наистина си вампир?

– Май ти си откаченият. Защо все още не си избягал?

Той поглежда към тръбичката, по която се източва кръвта му, сякаш това, че е вързан за апарата отговаря на въпроса ми. Дори и да искаше да каже нещо, вратата се отваря и възможността му е отнета. Дърпам отново разделителната завеса между нас.

– Я да видим, този вече се е напълнил. За днес е това.

– Но как…

– Съобщиха ни, че трябвало да изведем всички.

– Защо?

– Заплаха за бомба, полицията идва насам да претърси.

– Че кой пък ще слага бомба тук или ще си прави майтап с това?

– Не знам, така ми казаха – отговаря сестрата.

– Може би, за да не става паника и причината е друга.

Двамата излизат, но преди да съм допила кръвта, вратата се отваря отново и той се връща. Познавам го по миризмата. Отдръпва завесата.

– Още си тук, супер, да вървим!

Хваща ме за лакътя и ме повлича към вратата. Отваря я и внимателно подава глава, оглеждайки коридора първо в едната, после и в другата посока. Хвърлям празната банка в коша, преди да ме издърпа навън и да се затичаме към стълбите в другия край на коридора.

– Водят към задния изход.

Не срещаме никого по пътя и когато излизаме на улицата от другата страна на кръвния център, чуваме приближаващите се полицейски сирени. Все още съм замаяна и го оставям да ме води. Качваме се на нещо, мисля че се казваше трамвай. Виждала съм само на снимки и го разглеждам с интерес.

– Винаги съм се надявал, но реално никога не съм мислил, че ще попадна на вампир в кръвния център.

– Че какво по-подходящо място?

– Знаеш какво искам да кажа.

– Мхм. Значи си чест посетител?

– Да, дарявам, по-скоро продавам кръв постоянно. Нали знаеш, вече плащат за това. И два дни болнични, през които мога да разцъквам на Xbox-а.

Когато слизаме е започнало да вали и дъждът забира мръсотията от улицата, завличайки я към каналите. Отворите им се затлачват и шосетата се превръщат в реки. Сякаш мога да усетя как ботушите ми от човешка кожа потръпват от погнуса, когато се докосват до мътната вода. Следвам човека, който ме води в някакво мизерно заведение, където предлагат тестяна храна. Той си купува няколко различни неща, а аз си взимам само вода.

– Аз съм Даниел – казва с пълна уста – Ти как се казваш?

– Сонора.

– Сонора? Това е истинското ти име или прякор?

– Истинското – потропвам изнервено с пръсти по масата и оглеждам наоколо.

– Тук ли си родена, как така знаеш български?

– Там откъдето идвам всеки знае български, ако иска да е нещо.

– Къде е това там?

– Кога, а не къде.

Той се облещва насреща ми, забравя да яде и аз решавам да му обясня.

– Пратена съм 200 години назад, за да спася Великия професор, благодарение на който човечеството се усъвършенства и който измисли синтетичната кръв. Има една религиозна секта, която не приема еволюцията и прати убийци да убият Професора, докато е още бебе.

– И Професора е българин? Ай стига е! – отхапва от тестяната си храна и ме подканва да му разкажа още. – Заради теб ли беше полицията в кръвния център? – пита след като съм му казала най-важното за времето от което идвам и задачата ми.

– Ъъ, да. Техническа грешка – някой е объркал нещо по изчисленията и вместо в Бургас се озовах в София, в трезор на банка, тъкмо когато го отваряха. Реших да не правя проблеми и изчаках кротко полицията. Помислих, че ако им кажа истината ще ми съдействат и осигурят коридор до Бургас.

– Сметнали са те за луда – казва, а не пита той.

– Да, можеш ли да си представиш?

– Съвсем не.

Поглеждам го и не мога да разбера шегува ли се или не, защото няма датчик за емоции, който да се свърже с моя и да ми предаде чувствата му.

– Заведоха ме в болница, не очаквах, че ще ме надрусат. Може би малко съм излязла от контрол и може би съм използвала някои от останалите болни за храна. А те бяха бъкани с опиати, които се предадоха на мен и накратко стана кърваво мазало. Трябваше да си прочистя организма със здрава кръв и така се озовах в кръвния център. Преди да ме изпратят ми подмениха кръвта и нямаше да ми е нужна нова поне месец. Мисията щеше да е изпълнена за няколко часа, ако не беше некадърникът пратил ме в София. И ако не бяха ме дрогирали нямаше да ми трябва нова кръв.

Забелязвам, че е престанал да ме слуша и гледа някъде зад мен. Обръщам се – по някакъв старомоден екран показват снимки от болницата. Червеният цвят преобладава. Касиерката усилва звука и чуваме как съобщават, че неуравновесена и опасна жена е избягала от лудницата след масово и изключително садистично убийство.

– Чак пък изключително садистично – промърморвам на себе си, – просто невъзпитано хранене.

„По-късно е забелязана в Кръвен център 5, но полицията я е изтървала за секунди, успяла е да се измъкне малко преди да пристигнат и да отцепят района…“

Пускат кадър от охранителната камера, на която се виждам не особено добре. Дан избърсва устата си със салфетката, столът изкърцва по пода, когато го избутва назад, за да стане.

– Да вървим – подава ми ръка. Поглеждам го изненадано и нещо непознато ме кара да я приема.

– Защо ми помагаш? Прибирай се, преди да са те обявили за съучастник.

– Животът ми е скапан, не бих пропуснал толкова вълнуваща възможност. Но все още не съм сигурен дали не си просто луда, затова искам да дойда с теб и да се уверя, че всичко това е истина. Цял живот съм мечтал за някакво шантаво приключение като от филм или книга.

– Знаеш, че мога да ти изпия кръвта, нали?

– Е свикнал съм да дарявам, ако ти е необходима – само помоли. Моята е първокласна – 0-.

– Любимата ми.

– Хайде, старата ми таратайка би искала да подиша морски въздух преди да грохне и съвсем да спре да се движи.

Нещо, което не мога да определя ме кара да му имам доверие и тялото ми се отпуска в дрямка по време на пътуването. Трябва му почивка, за да неутрализира стреса от времепътуването и опиатите от кръвта на лудите. Здравният ми чип незасече да съм се заразила с нещо и това е пълен късмет. Силите ми ще трябва да са в изправност, ако се натъкнем на фанатиците – като просто човеци не са по-способни от мен, но бройката може да промени нещата в тяхна полза.

Отварям очи в момента, в който колата издава измъчено пръхтене и спира. За щастие е успяла да ни закара до адреса, на който би трябвало да се намират бебето-професор и родителите му, и на който трябваше поначало да се появя.

– Да, знам, има нужда от чистене – сконфузено казва Дан, забелязвайки как душа въздуха.

– Не, не е това. Фанатиците са тук. Смърди на светена вода.

– Усещаш как мирише светената вода? Мислех, че каза, че неовампирите нямате общо с кръвопийците от легендите.

– Усещам я, защото е бъкана с чесън, разни билки и сребро. Обонянието ми е засилено, както всички сетива. Освен да ми докара алергичен обрив обаче, друго не може. Най-добре стой в колата.

– И да пропусна това?

След няколко секунди борба със заяждащата врата на колата, успявам да изляза. Дан ме чака подпрян на капака, смукващ жадно от цигара.

– Не обичам храната ми да има вкус на никотин – сграбчвам цигарата, когато минавам покрай него и я стъпквам с ботуша си.

– Какъв е планът?

– Остави фанатиците на мен, а ти стой при бебето.

– Очаквах нещо по-подробно.

– Действам според ситуацията, а сега мълчи, че ме разсейваш.

Качваме се по стълбите, според указанията, които имам в схемата в главата ми. Миризмата на фанатици се засилва. Наистина се надявах, да пристигна преди тях и да няма сблъсъци, явно започвам да остарявам.

– Те могат ли да те усетят?

– Шшт. Не, но могат да те чуят.

Вече не ми трябва картата, движа се по миризмата, която ме отвежда до открехната врата. Уханието на прясна кръв изведнъж ме блъска в носа. Мамка му, закъснях! Отварям внимателно вратата и се шмугвам тихо в малкия апартамент, но усилията ми са напразни, защото зад мен идва пронизителен пискащ звук. Обръщам се рязко готова за нападение, но там е само Дан с извинителна физиономия. Ще го удуша, настъпал е някаква играчка! В този момент от едната стая изкачат двама фанатици с насочени оръжия. Стрелят, приклякам, струята смрадлива вода уцелва Дан в лицето. Той замръзва за секунда, после се облизва и избухва в смях.

– Казах на Кардинала, че тези изчадия не ги лови Светата вода! – Успява да каже единият преди да изтръгна водната му пушка и да го цапардосам с нея.

– Ето така върши повече работа!

– А това върши още по-добра работа! – казва другият и се опитва да ме промуши с дървен заострен кръст, инкрустиран със сребро.

Обръщам се рязко и успявам да го избия от ръцете му. Скачам, заключвам го между краката си, хващам главата му и с лекота му извивам врата. Той се свлича на земята, отскачам от него, приклякам до захвърления кръст, взимам го и го забивам в сърцето на другия, който тъкмо се опитва да се надигне.

– Бог да прочисти греховната ти душа.

– Това беше лесно – казва Дан.

– Има още в сградата. Намери бебето!

Влизам в най-близката стая, откъдето идва миризмата на кръв, която усетих с пристъпването в апартамента. Червената течност вече е превзела белия цвят на чаршафите. Родителите на Професора лежат в леглото си с прерязани гърла, а кръвта им е опръскала стените и семейната снимка на нощното шкафче. За щастие са убити в съня си. Пристъпвам назад и се блъскам в Дан.

– Мамка му, казах ти да намериш бебето! Разделяме се при претърсване! На какво ви учат вашите компютърни игри?

– Всички умират, когато се разделят – излиза от вцепенението си той. – Защо не нападнаха и тебе с нож?

– Защото, за щастие, са тъпи и си мислят, че ако не ни убият със светените си глупости, ще се съживим. Върви! – изтласквам го от стаята – Няма с какво да им помогнем.
Разнася се плач и усещам неприятна воня, следваме ги и намираме Професора недокосват в кошарата му. Отмятам завивката му и пред погледа ми се разкрива незабравимата гледка на Професора гърчещ се в собствените си лай…ъъ…екскременти. Гадост, памперсът е изпуснал.

– Това ли е Великият Професор – омазан в лайна?

– Всички сме били насрани бебета – отстъпвам и му правя знак да вземе малкото същество. – И сме си яли сополите.

– Не, аз не! Защо аз да го взема?

– Защото аз съм тази, която се бие! Нали искаше приключение? Измий бебето, че дори и ония ще ни надушат по тая смрад. Аз ще му събера някакви дрехи и разни бебешки неща.
Обръщам им гръб да се оправят и изпразвам бебешката чанта, която лежи до скрина за повиване, пъхам обратно нещата, които вероятно ще са ни нужни и претършувам стаята за още. Намирам някаква раница за бебета, когато се връщат измити.

– Обличай му нещо и го давай тук!

– Не е ли по-добре аз да го нося, а ти да се биеш?

– Той е целта, ще стрелят по този, който го носи. Моето тяло може…

– Добре, добре, съгласих се още като спомена за стреляне. Имаш ли идея как се слага това нещо? – Поглеждам да видя за какво става въпрос – размахва пелена.

– Не, нямам схема в чипа. Виж на опаковката няма ли упътване.

Оставям го да се оправя с памперса, а аз отивам да посрещна в коридора следващата партида фанатици, които са стигнали до правилния апартамент. Май Дан има право, че който се разделя умира. Изненадвам ги и се справям чисто с тях. Връщам се в детската и се опитваме да натикаме бебето в кенгуруто, както му казва Дан. Успяваме с взаимни усилия, въпреки че се оказва по-трудно, отколкото да си облечеш пълно бойно снаряжение.

– Върви след мен – казвам на Дан, изтръгвам кръста от гърдите на фанатика и му го подхвърлям. Заради кръвта се хлъзга из ръцете му и го изтърва.

– Наистина очаквах повече от теб, след като прекарваш толкова време във видеоигри.

– Мозъкът ми е развит, не физиката!

– А, да, забравих, че при вас още не са дошли холограмните 5D.

Отварям рязко входната врата, скачам, ритам стената с крак, за да се оттласна, после го свивам, а с другия изритвам току-що изникналия на етажа фанатик. Острият ми ток се забива в гърлото му и той започва да се свлича на земята. С другия крак го изритвам в гърдите и така успявам да измъкна тока си от кожата му. Топлата му кръв се разхвърчава и няколко капки попадат на устните ми. Облизвам ги, въпреки че не съм фен на чесъна. Забивам лакътя си в шията на следващия и той губи съзнание.

– Довърши го! – викам на Дан.

Справям се с още двама, но третият изкарва нож и се засилва с писък към мен. Приклякам, изпъвам крака си, завъртам се като стрелка на класически часовник и го повалям на земята. Изправяме се едновременно. Не е изпуснал ножа и успява да пореже дланите ми, докато се опитвам да го избия от ръцете му и да предпазя Професора. Накрая успявам да извия горните му крайници и да забия острието под брадата му, докато още го държи. Измъквам ножа, защото може да ми потрябва и отново ме изпръсква кръв, обогатена с чесън. С всичката тази червена течност навсякъде, започвам да огладнявам.

Най-накрая се измъкваме от блока. Дан се е справил приемливо, още е жив, бебето изглежда се забавлява и не реве. Насочваме се към колата, ритам вратата, за да я стимулирам да се отвори, Дан се мята на шофьорското място и я пали. Опитва се да я запали. Отново опитва.

– Наистина ли? Точно сега?!

– Хей, цяло чудо е че ни докара до Бургас! – краката му пружинират нервно, а пръстите му потропват по волана. Прокарва омазана с кръв ръка през косата си. Определено изглежда много по-секси отколкото в кръвния център или просто съм гладна.

– И сега какво?

– Мен ли питаш? Мен?! – Истерията го е завладяла.

– Добре, добре, следвай ме!

Изскачаме от колата и хукваме да бягаме. Усещам как нещо топло се стича по корема и краката ми. Слагам ръка под дупето на бебето, въпреки че само по миризмата познавам, че не е ранено и това е урина.

– Не си му сложил правилно памперса!

– Съжалявам, че не съм играл игри за поставяне на памперс! Кажи на твоите учени от бъдещето да ме върнат назад със задачата да тренирам как се слага памперс, за да съм подготвен, когато те върнат в миналото, което е моето настояще! – гласът му изтънява все повече с всяка следваща дума, но нямам време да се занимавам с кризата му, опитвам се да гледам къде тичам и да преглеждам картата в ума ми за места, на които можем да се покрием и приведем във вид. Зад нас се разнасят изстрели и секунда по-късно усещам куршум да разкъсва кожата ми, преминава между ребрата ми и излиза без да засегне важни органи. Хващам се за изходната рана и усещам лепкавата си кръв по пръстите. Обръщам се и запращам ножа към стрелеца. Аз съм много по-точна от него и острието се забива в челото му. След него тичат още няколко, но преди да стигнат до оръжието, ние завиваме и се скриваме от погледа им. Виждам жълта запалена кола, шофьорът пуши подпрян на нея, изблъсквам го и подвиквам на Дан да се качва. Криволичим насам-натам из улиците на комплекса, докато не му казвам да спре. Намирам някакъв парцал в жабката и изтривам колкото мога кръвта от лицето му. После той прави същото с мен. Излизаме от колата, пресичаме голямото шосе и се насочваме през полето към къщите, които започват на около 200 м от нас. Навлизаме в квартала и сканирам топлинно домовете, докато не намеря празен такъв. Прескачаме оградата и се шмугваме вътре през отворения прозорец. Професорът най-накрая си спомня, че е бебе и започва да реве. Свалям го от себе си и го подавам на Дан.

– В чантата има шише и сухо мляко. – Той седи безучастно, адреналинът го напуска и идва място на шока. – Добре се справи. Погрижи се за Професора, докато аз оправя това – посочвам към кървата дупка на тениската си.

– Имаш ли нужда от помощ? – идва на себе си, когато вижда раната.

– После.

Намирам банята, почиствам раната, изкъпвам се и залепям отгоре ѝ чист памперс, понеже не намерих нищо подховящо за превързване. До утре ще се е затворила. Поемам заспиващия Професор от Дан, за да се изкъпе и той. Когато излиза от банята, вече няма миризма на чужда кръв по него. За тези няколко часа изглежда много променен, няма я аурата на загубеняк. Прехапвам устната си и това неостава незабелязано от него.

– Трябва ли ти кръв?

– Предлагаш ли ми?

Той накланя главата си на една страна и виждам пулсиращата му вена. Възбуда пропълзява под кожата ми.

– Не е нужно да е по врата.

– Нека го направим по старомодния начин – засмива се той.

Привличам го към себе си на дивана, настанявам се в скута му, прокарвам пръст по брадичката му и го спирам на пулсиращата вена. Заравям пръсти във влажната му коса, накланям главата му и докосвам с устни топлата му кожа. Зъбите, които бях отишла да ми изпилят като вампирски по време на лудите ми тийнейнджърски години се впиват в ароматната му плът и кръвта му бликва в устата ми. Прекрасна е. Засмуквам лакомо, той ме хваща за кръста и усещам как нещо под мен се втвърдява. Притиска се към мен и простенва. Обикновено подкрепям твърдението да не си играем с храната, но не и сега.

– Това е варварско – казвам половин час по-късно, изтривайки кървавите си устни.

– Дали ще дарявам кръв или ще ме хапеш, за мен е все тая. Всъщност не, второто ми хареса много повече.

Не правя опит да скрия усмивката си, слизам от него и проверявам спящото бебе дали диша.

– Измисли ли план? – пита той.

– Имам документи за себе си и него. Докато не са те свързали с мен, напускаме страната. Ще живеем кротко, докато порасне и стане този, който е. Време ми е за пенсия.

– Къде отиваме?

– Някъде, където със сигурност ще ти хареса.

– Ами, ако се върнат по-рано в миналото и го убият? Или после, когато вече е голям, се разбере къде е живял и върнат някого и някой ден се потропа на вратата ни, за да го убият?

– Ще бъдем нащрек и ще държим миналото му в тайна, ще се местим от място на място, ако трябва. Не съм толкова умна, не съм запозната с времето, измеренията и пътуването през тях, аз съм само професионален защитник. Най-добрият, а сега има и теб. Ще се справим, ще го опазим и ще му осигурим добро детство.