Предател

Майка ти не те облизва, дори когато изяжда тънкия ти околоплоден мехур. Знаеш какво означава това и се свиваш в очакване на болката, когато острите й зъби те доближават. Какво чака? Вие сте петима. Повече отколкото може да изхрани в тези условия. И не става дума само за млякото – все пак двуногите я хранят достатъчно добре и мляко би трябвало да има – а за рема, който просто няма да й е достатъчен за всички вас. Колкото и да си хилав, ремът на едно новородено би трябвало да й стигне, за да изхрани останалите от котилото. Търсиш назад, в родовата си памет, кога за последен път се е налагало на някоя майка да изяде едно от децата си, за да оцелеят другите, съзнанието ти пронизва пластовете на поколения и поколения хърси, докато не стигаш до епохата на Войната за свръхновата – това е наистина отдавна. И тогава една хърса остава сама, без силата на рояка и партньора си, жертва две от децата си, но другите четири оцеляват.

Да, усети, когато баща ви загина, опитвайки се да не позволи да заловят бременната му, и заради това прекалено тромава и неповратлива, спътница. Ремът му ви опърли, прониза ви и се разпръсна в пространството, когато, умирайки, той се постара да ви го предаде до капка. Но беше рано. Прекалено рано за вас да го усвоите напълно, и прекалено рано за мама да ви роди.

Повече от месец я държат затворена в тясно метално помещение, което екранира почти целия спектър на излъчванията, и тя гладува. Вие също гладувате заедно с нея така, че долавяте само повърхностните й емоции и почти не успявате да общувате помежду си.

И днес вече се случва – един по един, след болезнено притискане, почти задушени и омаломощени, напускате тялото й, а зъбите й прекъсват не само пъпните върви към тялото й, но и каналите на рема, през които е вливала у вас сила преди раждането.

Раждаш се последен, най-малък и недохранен, и разбираш какво те очаква – тя има нужда от твоя рем и си готов да й го дадеш. Да й дадеш себе си в името на оцеляването на братята си. Да, братята. Всички сте момчета – в условията на постоянна опасност, в неволя и след принудителното и преждевременно поглъщане на бащиния рем, всички зародиши сте избрали мъжкия пол. Мъжките хърси сте по-едри, по-силни, по-бързи и по-малко зависими от родствените връзки при извличане на рем.

Затова женските почти никога не напускат планетата ви. Разбираш, че мама е първата представителка на расата, заловена от двуногите, въпреки, че доста мъжки са се оставяли да бъдат пленени, за да изучат отвътре обществото на тази напаст, плъзнала из космоса.

Мокър си и започваш да трепериш – металният под, на който лежиш, изсмуква малкото топлина, останала ти от майчината утроба. Лежиш в ъгъла, докато мама е придърпала останалите на нещо като дървена платформа, опряна до отсрещната стена, и се е увила около тях така, че да ги топли с тялото си. Един спи, останалите трима сучат, но никой от тях не отвръща на мисловното ти докосване. Изолират те. Правилно. Няма защо да ти отговарят или да те съжаляват. Емоциите са ценен ресурс. Няма нужда да се хабят за някакво парче месо, което скоро ще послужи за храна.

Разбира се, ще е по-добре да те изяде веднага или поне да те убие и да те остави за по-нататък, ако в момента няма нужда от храна. Пък ще е и по-милосърдно. Защото колкото повече паметта се разгръща в теб, колкото повече виждаш назад през очите на предците си, толкова повече ти се иска да имаш бъдеще, толкова по-трудно става очакването. Знаеш, че трябва да умреш, но не ти се иска.

Лапите още не те държат, от лошо осмуканата пъпна връв изтича някаква сукървица и доколкото разбираш, това не е добре, така че запълзяваш по-усърдно към мама, с надеждата, че виждайки те, ще сложи край на страха и усещането за несправедливост, които те обземат. Не е честно да се родиш, само за да умреш, ставайки храна и енергия за братята си. Въпреки, че е правилно и целесъобразно за оцеляването на вида.

Силите ти стигат само колкото да допълзиш до средата на помещението. Лежиш по корем, без да можеш дори да повдигнеш глава, изолиран напълно от майчините емоции и рем. Няма да изкараш дълго така.

С мъка облягаш глава на предните си лапи и го виждаш – подрастващо двуного. Омотано в нещо пъстро и явно неспособно да защити добре плешивото му тяло. Космена покривка има единствено по главата си. Опряло е предните си лапи в стъклото и те гледа. Гледа именно теб. Втренчено.

Защо ли не се интересува от мама и четирите ти братчета, свити на пухкава купчинка на платформата, а гледа покритото ти с лигава слуз, зъзнещо тяло?

Родовата памет ти подсказва едно от малкото неща, които се знаят за тази раса: двуногите преживяват естетическа еуфория, гледайки хърсите. Доста от тях са загинали, опитвайки се да ви третират като потенциални домашни любимци, докато не разбрат, че сте едни от най-опасните същества във галактиката. Но все още има съмнения, че те са наясно със статуса ви на разумни – двуногите просто не приемат насериозно концепцията за разумни, които нямат говорима реч, ръце и материална култура. Пък и вероятно не са в състояние да направят паралел между косматата планетна форма на хърсите и ипостаса за открития космос – бронирано хитиново тяло, способно да преработва чист рем и да се движи с огромна скорост между звездите. Върховният консулторий дори допуска, че двукраките не знаят какво представлява ремът.

Подрастващото притиска най-издадената част от лицето си към стъклото и тя се сплесква. Тропа с лапичка, сякаш за да привлече вниманието ти. Не разбира ли, че нямаш сили да го доближиш?

Опитваш се да му предадеш изтощението и безразличието си и затваряш очи. Трудно ти е да ги държиш отворени.

След миг иззад преградата се разнасят странни вибрации и разбираш, че именно това е „говоримата реч“, която Консулторият не приема за пълноценен начин на общуване, но заради която двуногите пълнят с атмосферата на планетата си дори смешните си средства за придвижване. Газът добре предава колебанията, но летящите метални контейнери с него изолират двуногите и от рема в пространството. Затова, именно по вина на тези екранирани от вселената херметични цилиндри, сега си тук, предстои ти да умреш и студът прониква все по-дълбоко в немощното ти тяло.

С безразличие отчиташ известна промяна в налягането, долавяш вибрациите в студения метал, на който лежиш, а след миг топли лапи те хващат под предните лапи и те вдигат, преобръщайки те с корема нагоре. После се усещаш притиснат към топло, пулсиращо от телесни течности тяло. И там, заедно с тези течности, по вътрешните му биоелектрични структури се носи тъничка нишка… рем.

Рем! И концентрацията му се усилва, когато двуногото прокарва странната си лапа по муцуната и главата ти, дарявайки ти нещо странно, от което празния ти стомах се свива, а по кожата ти преминава тръпка. Усещаш се съпричастен, обичан и… виновен. Защото недоразвитото двуного е чуждо. Бъдещ враг, кръв от кръвта на тези, които са убили баща ти и държат майка ти и братчетата гладни. Но това е първият рем, даден ти с с добро намерение, първата добра емоция и тя кара кръвта ти да се движи по-бързо, а гласовете в нея да заглъхнат смутено. И за тях ремът у двуногото е неочакван факт.

Носът ти е притиснат към подрастващото, но едва не подскачаш, когато усещаш майчиния език по тялото си и долавяш първата пълноценна, насочена лично към теб мисъл:

„Получи втори шанс. За да разбереш и изучиш това, което никой досега не е забелязвал. Може би имаме шанс. Може би двуногите имат шанс, преди Роякът да настигне и да унищожи примитивните им метални капсули. Ние с братята ти ще се опитаме да оцелеем. Живей, за да послужиш на рода“.

Никой не беше виждал комендант Пейдж да тича по траповете и да прескача релингите така, сякаш го гонеше шайка дяволи от Стикс шест. При това не тичаше към командната зала, а точно в противоположна посока – към трюма. Люковете едва успяваха да реагират и да се отворят навреме.

Този път Дани беше прекалил! Щеше да го затвори в каютата! Не, щеше да го хибернира, колкото и да протестираше психологът! Детето трябвало да преодолее смъртта на майка си чрез силни положителни емоции, да заздрави връзката си с баща си и чрез споделянето загубата, и чрез общи интереси. А какви общи интереси можеше да има Дани с баща си по време на военни действия и какви положителни емоции можеше да получи, психологът не се бе запитал! Да, хибернация! Ако изобщо бе останало какво да се хибернира, ако долу в килията на бременната раста не го чакаше кървава кайма!

Вратата към ареста изщрака и някакъв самоубиец му препречи пътя, опирайки ръце в гърдите му. Нилсън, екзобиологът. Естествено, кой друг би слязъл при растата?

– Стойте, не знам как ще реагира животното, ако се приближим.

Пейдж се постара да си припомни, че учените му бяха само условно подчинени и трудно реагираха на команди, стисна зъби и едва тогава погледна към стената от въглеродно стъкло. Дани стискаше в ръчички пале с размерите на възглавница, а растата, надвиснала с цялото си бяло пухкаво великолепие над него, облизваше старателно едно от новородените си право в ръцете на сина му! Раста. Която по презумпция би трябвало да е двойно по-агресивна от бесните си съплеменници, защото имаше малки!

Комендантът се опита да пристъпи напред, но Нилсън отново го спря.

– Следим постоянно показателите й. Тя е спокойна. Малкото също. Капитане, това е първата документирана интеракция на човек с раста. Нека изчакаме. Има вероятност тя инстинктивно да възприема Дани като малко. Какъвто си е – подсмихна се напрегнато екзобиологът и жадно впери поглед в случващото се. Едва сега Пейдж забеляза другите четири бели пухкави топки, опитващи се да се сгушат една в друга. Ако бяха земни кучета, вероятно щяха да скимтят, но растите нямаха необходимия апарат за издаване на звуци.

Само след миг комендантът се почувства като пред военен трибунал – възрастната раста вдигна глава и впери в него сребристите си очи, а горната й устна се повдигна, оголвайки не два, а четири горни кучешки зъба. Сюрреалистично – без ръмжене, без никакъв звук.

Пейдж потръпна и понечи да направи крачка напред.

Зъбите се оголиха още повече.

Но само след миг огромното „куче“ се обърна и с призрачно меката си походка стигна до лежанката си, побутна купчинката кученца и се сви около тях с гръб към Дани и „плячката“ в ръцете му, която детето явно нямаше никакво намерение да пуска.

Пейдж направи втора предпазлива крачка. Растата не реагира. Зад гърба си чу гласа на Нилсън:

– Дани, остави палето и ела бавно до вратата.

– Няма да го оставя. Тя ми го подари, защото първо не го искаше – отговори синът му така убедено, че Пейдж бе готов да изръмжи от безсилие. Как щяха да изкопчат животното от тази здрава прегръдка?!

– Дани – опита се отново да заговори екзобиологът, но детето стисна здраво очи и ако не държеше животното в ръце, сигурно би запушил ушите си, както правеше, когато се инатеше.

– Мое е, мое е, мое е!!! Казва се Силвър спарк, но само за мен е Спарки!

– Майка му ли ти каза? – направи опит да отвлече вниманието му Нилсън и Пейдж мислено му благодари, защото вече беше готов да се разкрещи на детето. Дете с мюонов реактор в задника!

– Доктор Нилсън! – възмути се синът му точно с тона, който използваше Меридит, когато иронизираше. А тя го правеше често. – Нали вие самият твърдяхте, че растите нямат… ларинс и не умеят да говорят!

– Ларинкс – поправи го автоматично екзобиологът и уточни: – Сигурен ли си, че няма да има нищо против, ако го вземеш? Спарки имам предвид.

– Силвър спарк за вас, доктор Нилсън! – авторитетните думички леко изгубиха тежест заради потрепващото гласче – Дани явно бе видял баща си и вбесеното му изражение. Но вместо да пусне кученцето, го притисна още по близо до гърдите си, а животното се размърда и го близна по бузата.

Екзобиологът ахна, едва не се залепи за стъклото и с заговори френетично:

– Малкото явно преживява своеобразен импринтинг. Това е първата регистрирана положителна динамика при контакт човек-раста. Капитане. Не можем да ги разделим сега! – Нилсън се обърна и изгледа Пейдж умолително. – Да се опитаме да изведем Дани от килията заедно с кученцето!

Пейдж си пое дълбоко въздух, за да изплюе в лицето на екзобиолога всеизвестната истина за светкавичните реакции на растите – той не можеше да не си спомня защо неговият колега сега свикваше с протезата на ръката си, когато Нилсън натика пръст в монитора, на който се точеха бавни, широки синусоиди.

– Тя спи. Дълбоко. Това са делта вълни – а след това за втори път за три минути прояви самоубийствените си наклонности, обръщайки се към сина му: – Дани, добре, вземи Силвър спарк със себе си и излез. Приближи се до вратата, а когато ти отворя, изтичай бързо навън.

– Защо? – с подозрение попита детето.

– Защото не можеш да спиш там. Няма легло за теб и Силвър спарк.

Аргументът явно подейства, Дани направи крачка към вратата, но спря и загледа баща си изпод вежди.

– Нали няма да ми го отнемете, сър? Той има нужда от мен. Няма си никого…

– Има си майка и братчета! – ревна Пейдж, Дани отстъпи стреснато назад, а Нилсън подскочи, впервайки ужасен поглед в монитора. Там вълните продължаваха бавния си ход.

– Коменданте, хайде първо да измъкнем детето навън, пък после да си показвате командирските качества! Добре, че тя не се събуди, вероятно е изтощена от раждането. Дани, излез, приятелю – подхвърли екзобиологът към момченцето, но то само се обърна настрана, сякаш за да защити агресивното недокуче с телцето си.

Пейдж познаваше сина си. Знаеше и от кого е наследил тази упоритост и към какво го подтиква тя. Спомняше си и наставленията на психолога за положителните емоции и връзките, които трябва да създаде. Знаеше, че синът му се чувства сам на кораба, вероятно проектираше несъзнателно върху растата собственото си усещане за загуба…

– Добре – процеди против волята си. – Ако доктор Нилсен реши, че животното не е опасно за теб, ще можеш да го задържиш. Но само още едно провинение, още един акт на непослушание…!

– Да сър… Няма да ви разочаровам, сър…

Палитрата на емоциите на двуногото е богата, но чужда, неправилна. Неясно защо се опасява от някого сред собствените си съплеменници, чувства се гузно, точно като теб, но и някак щастливо и въодушевено, както хърсите се чувстват само при голям научен пробив или велика победа. Единствено непоколебимата готовност да те защитава е безусловна и универсална. Тази готовност, която би трябвало да получаваш от майка си, ако си се родил в правилно време и на правилно място.

Част от стъклото пред вас се отмества – ето какво предизвиквало промяната в налягането, която си усетил по-рано. Двуногото тромаво излиза от изолираната кутия и застава пред двама зрели екземпляри. Естествено, без капчица рем, празни обвивки, бавно загниващи без всепроникващата сила на живота. Единият се надвесва над вас и явно действието му носи заплаха, защото подрастващото те стиска почти до болка и въодушевлението му е залято от горчиво разочарование и усещане за несправедливост, които само усилват още повече стремежа да те защити. Ремът му се влива в теб все по-обилно и ти чувстваш необясним, непреодолим подтик да вдигнеш глава към половозрелия индивид, заплашващ невръстното, и да оголиш зъби.

Но малкото двуного уплашено слага ръка на муцуната ти и се опитва да я скрие в сгъвката на предната си лапа, а вторият зрял екземпляр блъска назад агресивния – първата адекватна реакция. Как е възможно тези двуноги да потискат поколението си така, че то да се бои от тях!

Лапите под тялото ти се разтреперват. Ти буквално чувстваш колко са уморени мускулите от тежестта ти, колкото и да си слабичък. С малкото сили, които си получил от рема, се опитваш да разпределиш теглото си така, че на малкото да му е по-лесно да те държи, и полагаш глава на рамото му, прехвърляйки лапите си от двете страни на неефективно тънката му шия. Зад гърба ти се разнасят вибрациите на заобикалящата ви среда – ниски от безремните и по-високи – от подрастващото, но инстинктите ти и опитът на рода ти подсказва, че опасността е отминала, малкото вече е по-спокойно, и ти си позволяваш да заспиш.

Комендант Пейдж гледаше мониторите на капитанския мостик, без да вижда показанията, стискаше зъби и едва се сдържаше отново да не превключи на камерата в каютата си. Таймерът показваше, че е проверявал как спи Дани само преди минута и половина. Предаде се, убеди се, че момчето още сумти сладко, заровило носле в бялата козина на раста, а на креслото до леглото продължава да дреме Нилсън и отново се изключи.

И в този момент гръмна сирената за тревога, на централния екран замигаха авралните светлини на кръстосвачите от ескадрата и квадрантът грейна като празничен фойерверк. На мониторите се занизаха стълбчетата информация от всеки кораб, но на Пейдж не му беше необходимо да ги следи, за да разбере, че към тях се носи най-големия виждан досега кораб на хърсите.

Системите за ранно оповестяване го бяха засекли на около четвърт астрономическа единица, лидарите симулираха приблизителната му форма и размери на екрана и комендантът почувства как по слепоочието му се стича капка пот.

Това, че беше огромен – широк четири километра, далеч не означаваше, че е бавен. Прогнозата за сблъсъка сочеше сто и петдесет секунди. Трийсет и седем милиона километра за по-малко от три минути! Пейдж не посмя и за миг да отклони поглед от екрана, пресмятайки трескаво на ум. Получи се над осемдесет процента от скоростта на светлината!

Нямаше смисъл дори да командва включване на двигателите за реверс, защото ако хърсите бяха решили да ги вземат на таран, нямаше дори да почувстват секундната разлика, преди сблъсъка! Ескадрата би могла да угаси инерцията след шестнайсет минути, ако след две минути не се разлетеше на парчета из открития космос.

Пейдж се озърна – повечето офицери вече бяха на бойните си постове, получаваха доклади от артилерията, трюмното, лазарета и реакторната зала. Обработената информация веднага светваше на мониторите пред него и автоматично се изпращаше към главното командване. Отделно на централния екран постъпваха данните за готовност на кръстосвачите, а първите изтребители напускаха откритите докове. Ескадрата извади нокти и зачака.

Осемдесет секунди до сблъсъка.

Ако оцелееха след това, което щеше да се случи, щеше да се оправдава пред трибунала, но не можа да не погледне отново какво прави Дани.

Детето спеше, но киноидът беше надигнал глава и наострил уши. Въпреки че какви уши можеха да са това, след като нямаше слух като човешкия? Но сигурно все пак предусещаше опасността или долавяше вибрациите и тревогата в кораба?

Нилсън бе излязъл – нормално, бе длъжен да обезопаси лабораторията и вивариума. Най-вече за да не позволи изтичане на отровни газове от клетките с екзоатмосфера.

Минута.

Вече го беше виждал. Не, беше го чувствал. Слисването, пълното неверие, когато нещо огромно, движещо се с невъобразима скорост, спира, а съзнанието ти по инерция още миг продължава да следи увеличаването на размерите му на екрана. И колкото и да беше абсурдно, в разрез с физичните закони и концепциите за вселената, корабът на хърсите се закова на двеста хиляди километра от флагмана.

Пейдж издиша, все пак изкомандва „реверс“, по мостика се разнесе шушукане, офицерите излязоха от пълната си неподвижност отпреди секунда.

– Разстоянието позволява детайлно сканиране, но отново не успяваме да определим вида на двигателя, горивото, и функционала на отделните компоненти на кораба. Спектралният анализ също мълчи. Вероятно се касае за щит от непознат вид.

– Мейсън – Пейдж прочисти гърлото си, – къде видя компоненти? Това е сфера, съставена от сфери!

Корабът наистина не демонстрираше никакви отличаващи се детайли, движещи се части, нагрети елементи. Не излъчваше електромагнитни вълни в която и да е част от спектъра. Не изглеждаше по-жив от който и да е камък, безцелно летящ в пространството. Само дето се беше движил с осемдесет и два процента от скоростта на светлината и бе спрял за миг!

Миг!

А в следващия сферата от сфери просто зае по-голямо пространство. Сякаш вдиша. Сякаш пусна в себе си част от космическия вакуум и позволи на изостаналите човечета да видят от какво се състои.

А не се състоеше от нищо друго, освен от напълно идентични сфери с диаметър малко повече от четири метра. От седемстотин и десет милиона такива сфери, ако се вярваше на компютъра, който след секундно пресмятане изплю резултата.

Хърси!

Корабът на хърсите не беше кораб! Те не живееха в него. Това беше просто огромно скупчване на тези бронирани, напълно неуловими, неуправляеми и унищожавани досега по чиста случайност същества! Същества, които събрани в определена формация, кой знае благодарение на какви сили, бяха в състояние да преодоляват немислими разстояния и да усукват физичните закони около себе си и по волята си.

Някой тичаше по мостика от монитор към монитор, изкуственият интелект побесня, заливайки централния екран с данни за скоростта на всеки отделен хърс, разстоянието между тях, лидарите отчаяно се фокусираха и веднага губеха фокус, докато се опитваха да сканират отделните сфери, но малките им размери и движението на флагмана постоянно ги караха да губят обектите. А и самият облак сякаш изригна, обърна се с хастара навън и от ядрото му се изляха стотици, хиляди, милиони зелени огнени кълба.

–Отрит огън, открит огън! Фламбери! – закрещя командващият защитните системи, щитовете замъглиха и без това мъгливото изображение на хърсите и Пейдж не стисна очи само защото отново превключи към камерата в каютата.

Нямаше какво да командва. Никакъв щит, никакви прехващачи не помагаха за отразяването на тези плазмени снаряди, които дори не бяха от плазма. Такъв сгъстък непозната енергия бе отнел живота на Мередит. И той дори нямаше право да скърби, защото сам бе командвал този бой, сам бе пратил ятото изтребители към кораба на хърсите. Тоест към самите хърси…

Но явно днес беше ден на откровения.

Фламберите, високоенергийните плазмени топки, които пробиваха анихилаторните щитове и десет палуби на кръстосвач, взривявайки се в средата на реакторната зала… сега спряха. Строиха се в стройна мрежа, образувайки кръгли „паяжини“ пред всеки от кръстосвачите и пред флагмана.

Оказа се, че това също са сфери. Хърси. Живи, разумни плазмени създания. Камикадзе. По-горещи от събратята си, по-светли, унищожителни.

Значи Мередит не бе загинала напразно, а бе отнесла със себе си хърс-камикадзе?

– А ето го и елитния боен отряд – обяви комендантът и нареди: – Готовност на всички системи! Включете обичайното холографско предупреждение! Огън само по моя команда.

– А какъв е смисълът, командире? – прошепна глухо първият помощник зад него, но Пейдж дори не го укори за неуставната форма на обръщение по време на бойни действия.

Двуногото е изтощено, но сякаш колкото повече рем влива в теб, толкова повече излъчва, толкова по-чувствително става към него. Толкова по-лесно е и за теб да поемеш контрола и да го накараш да се изправи, без да се буди напълно. Свличаш се тромаво от недомислената полуеластична хоризонтална конструкция, явно замислена да поема и преразпределя равномерно тежестта на телата при промяна на скоростта и направлението на движение, стараеш се да стъпваш равно и да не се олюляваш и напускаш металната кутия заедно с подрастващото.

Жалката черупка, която двуногите използват, за да пренасят жизнената си среда, е уловена, затисната в чутовното рем поле на Рояка. Металните стени вече не са в състояние да го спират. Атомните решетки на веществото се огъват и видоизменят от толкова мощ. Гравитацията стене и поддава а пространството се завихря и захапва задните си лапи. Мама е готова. Долавяш зова й през десетките етажи на металния сандък. И вървиш към него, удържайки съзнанието на двукракото. Карайки го да се слее с твоето.

Табу!

Хърсите нямат право да влияят на чуждо съзнание. Никой няма право. Ремът се бунтува и се опитва да усуче собствените ти сетива, но ти стискаш зъби, поглъщаш чутовни количества от него и вървиш. Едната лапа, другата, единия крак, втория.

Врата.

Стълба.

Старейшините са отвън. Най-близо. Най-отпред, готови да се пожертват. И те се опитват да разнищят съзнанието ти, да го разпръснат в рояка, за да не ти позволят да се сливаш с… детето. Двукраките наричат издънките си „деца“.

За първи път се радваш, че… хората, те така се самоопределят, толкова ревностно изолират обиталищата си от рема. Това ти помага да останеш… ти.

Врата.

Стълбище.

Тунел… не, палуба.

Прозрачна преграда.

Позната.

Майка ти лежи, обвила в тялото си братята ти. Вдига глава, но не те поглежда. Ти си отвъд. Отвъд разбирането й, отвъд това, което тя допуска и приема.

Старейшините са замрели в очакване. Наблюдават. Но съдят. Това боли. В първото сърце. Това от плът.

Двуногото, не, детето, Дани, разблокира комуникационния процеп и майка ти, отворила всичките си канали за проникващия дори тук рем на рояка, излиза, следвана от братята ти, но не обръща към теб глава дори за да се озъби.

Нищо. Търпи се.

Пет живота за един е приемлива цена.

Дани върви пред теб и сякаш с всяка стъпка ти става все по-лесно да управляваш странното равновесие на тялото му.

Още стълби. Странна, плътна врата, зад която бушува първичен рем. Зад която е роякът. Който никога вече няма да приеме твоето „ти“.

Стоп!

Дани не трябва да отваря тази врата. Той няма ипостас за етера. Той е мек и топъл. Жив и крехък.

Смущения в налягането. Обръщаш се и се оказваш лице в лице с двуног. С човек. Онзи, от когото се бои Дани, когото обича… плахо. Той създава смущенията, странните промени в налягането на газа… на въздуха в кутията, които хората наричат… реч. Безремните общуват чрез нея. Чрез говорене.

Проникваш по-дълбоко в Дани, стискаш го по-силно, а болката и възмущението на старейшините разкъсва собственото ти сърце.

И заговаряш с гласа на Дани:

– Аз…

Пейдж замря с вдигнат тазер, когато Дани се обърна и заговори с мъка.

Хърсата и четирите й малки бяха точно при аварийния шлюз. Киноидът на сина му – точно зад краката му.

– Аз… съм… друг – гласът беше неестествен, грапав, безжизнен. – Не… съм… той. Не съм… те.

– Дани, чуй! – Комендантът пристъпи напред, отпускайки оръжието, но женската с меко движение застана пред малките си и оголи зъби. Очите й с всяка минута ставаха все по-блестящи.

– Не, човеко. Ти ме чуй. Те трябва да излязат. Тогава роякът ще си тръгне. Пусни ги. Знак. За дружба. Разбирателство. Те не искат… война.

Пейдж почувства как косата му настръхва. Гледаше детето си, от което бе останало толкова малко радост след смъртта на Меридит, и виждаше празна черупка. Кукла, управлявана от… неразумно пухкаво куче? Или от сферичен хърс? Някой от тези отвън. Защо хърсите се появяваха всеки път, щом човешки кораб доближеше Талас – планетата на растите? Нима ненадейно именно той бе получил възможност да сложи край на тази странна необявена война, в която човечеството нямаше и блед шанс за победа? При това само като пусне в открития космос майка с петте й палета?

– Те ще загинат – сепна се комендантът. – Там е вакуум.

– Човеко. – Пейдж отмести поглед, за да не гледа мътните очи на сина си, безизразното му лице. – Ти не разбираш. А Дани не знае как да ти обясни. Трябва да видиш сам. Те трябва да излязат. В етера… вакуума.

– Позволи на Дани да дойде с мен. Не е безопасно за него да стои тук. Шлюзът се управлява от съседното помещение. – Пейдж махна с ръка към въглеродното стъкло на контролния пост. И за негово облекчение със същата странна, плъзгаща се, едва удържаща равновесие походка, която бе наблюдавал на планшета си, докато тичаше по палубите, синът му го последва. Заедно с киноида.

– А ти? Няма ли да тръгнеш с тях?

– Ти ще остане. Тоест… аз. Дани иска.

Комендантът сдържа една ругатня със същото усилие , с което се удържа да не сграбчи малкото телце на детето си и да не хукне към лазарета. Херметизира контролния пост на дока. Погледна кучето. То явно не разбра въпроса в очите му, затова попита:

– Сигурен ли си?

– Да – след кратко колебание отговори устата на сина му. – Те отвън чакат… мир.

– След такова нещо малко ще ми е да ме разстрелят – промърмори комендантът. – Особено ако през шлюза в кораба светкавично се вмъкне някой хърс.

– Той говори странни неща. Хърс… иска да излезе – отговори Дани, но баща му вече отваряше аварийния товарен шлюз.

И тогава се случи.

Козината на женската хърса заблестя почти мигновено, тя обви с тялото си четирите палета и в следващия момент на тяхно място е появи сфера. Абсолютно идентична с онези седемстотин и десет милиона сребристи сфери, увиснали в пространството. Тя увисна в рамката на шлюза, сякаш се завъртя около оста си, но комендантът не би се заклел в това, защото по нея нямаше ориентир, който да му помогне да се увери, и просто изчезна.

Пейдж разбираше, че тя просто е стигнала до своите с немислима скорост, но разумът му вече отказваше да му съдейства.

Дани се пробуди окончателно на шестия ден след края на войната. През цялото това време той спа в комендантската каюта, защото лекарят отказа да допуска в лазарета хърса, а никой не се осмели да го раздели от детето. Апаратурата отчиташе, че хлапето е в дълбок, оздравителен сън, който минаваше във REM фаза само когато Силвър Спарк го оставяше, за да поработи с Нилсън и главния програмист Кримс.

Половината свободен от вахта екипаж се събираше да гледа как това, което доскоро възприемаха като смешно и много мило пале, помага да бъде разработен комуникативен софтуер и съставя речник на основните понятия, общи за хърсите и хората. И обяснява други, нови. Като рема, който за хората беше непонятна, метафизична и напълно непостижима концепция. Или генетичната, по-скоро родова памет на рояка, даваща на всеки хърс достъп до историята на цялата им цивилизация и пълна съпричастност с всеки от рояка и с цялата общност.

Цивилизация без материална култура, без език и борба за ресурси.

Защото ремът – всепроникващата жизнена сила на вселената им даваше всичко необходимо. Защото снемаше всички ограничения.

Детето се протегна, прозя се доволно, сякаш беше спало два часа, а не сто четиресет и два, обърна се и зарови пръсти в гъстата козина на хърса до себе си. Силвър Спарк го близна по носа и го побутна с муцуна, сядайки на леглото съвсем по кучешки.

– Виж, ако имаш намерение още да спиш, ще се наложи аз да изведа мистър Силвър Спарк на разходка по обшивката – разнесе се откъм креслото и Дани седна, разтърка очите си с юмруци и плахо се втренчи в екзобиолога Нилсен. – А той искаше първо на теб да покаже как може да се превръща.

– Здравейте доктор Нилсен – учтиво поздрави детето, притисна се до топлото тяло на хърса и едва тогава попита: – А татко ще разреши ли?

– Не само татко ти, но и Главнокомандващият заедно с всички адмирали са готови да ти разрешат каквото и да е, стига Негово Превъзходителство да е доволен.

Дани примигна, опита се да си припомни кой би трябвало да е Негово Превъзходителство, но не успя.

– Това е традиционната титла на посланиците. А Силвър Спарк с нищо не е по-долу от тях. За три дни успя да наложи исканията на народа си, въпреки че е само на осем. Дни.

Кръглият снаряд профуча над лявото ухо на Спарки и Дани завъртя глава. Лиъм и Гарт си подаваха ниски пасове, естествено точно над него!

– Поне да беше нормално куче! Не съм го виждал една пръчка да донесе – подвикна Гарт и се изсмя доста гнусно.

– Такъв женчо като него не може да дресира нормално куче. Дори едно йорки няма да му се подчинява! Само за гушкане и галене го бива! И да се подмазва на учителите!

– Зубър! – вече съвсем провокативно и почти до ухото му кресна набитият Гарт.

Бейзболната топка профуча още по-ниско и почти закачи учебника по екзобиология за трети курс, който четеше Дани. Точно беше стигнал до теорията на Върховния консулторий за абсолютната роля на рема за зараждането на живот във Вселената, която доктор Силвър Спарк оборваше в една от последните си статии, когато същият този доктор се размърда и се изправи. Дани седна удобно по турски, без дори да забелязва, че пухкавата му възглавница е заела абсолютно нехарактерна за народа си, но много показателна за едно раздразнено земно куче поза – с присвити ущи, приведена глава, полусвити задни лапи. Да имаше опашка, тя щеше да е изпъната хоризонтално и неподвижна, но и така позата му беше достатъчно заплашителна. Особено ако се има предвид, че на ръст хърсът надминаваше този на момчето, а то на петнайсетата си година се бе издължило до метър и осемдесет. Метър и осемдесет кости и бледа кожа, но за радост на адмирала, почти го бе достигнал на височина.

Двамата му съученици, истинско доказателство, че ремът никога не е докосвал съзнанието им, поради пълното отсъствие на такова, естествено, подвиха опашки и отпрашиха към сградата на колежа. Най-късно след пет минути и Дани трябваше да влиза в час, но предпочиташе да се наслади до последно на компанията на Спарки, дори после да трябва да тича до аулата.

Защото макар и да не бяха говорили за това, Дани чувстваше, знаеше, че хърсът скоро ще се завърне при народа си.

– Да дойда ли с теб в час? – модулаторът, вграден в нашийника на Спарки дешифрираше смущенията в рема, които хърсът се бе научил да контролира и манипулира безпогрешно. А рисийвърът пък преобразуваше говора и звуците в достъпни за сетивата на звездното куче микроколебания.

– Не, Спарки, ще имаме тест при мисис Майлз. Ако дойдеш, после пак всички ще си мислят, че си ми подсказвал – тъжно измънка Дани.

Спарки наведе глава така, че да надникне в очите на момчето, а то затвори учебника, погали хърса по носа и отново наведе глава.

– Какво има? Не си ли готов за теста? – Дани отдавна бе изостанал в съревнованието си с хърса кой учи по-бързо, но продължаваше да се старае да съответства на енциклопедичните познания на приятеля си, така че просто се обиди.

– Спарки! Кога не съм бил готов за тест?!

– Какъв е тогава проблемът? Знаеш, че вече не мога да те чета – ако нещо привлечеше вниманието на гигантския самоед, нямаше надежда той да се откаже, преди да изкопчи отговор или да си обясни явлението.

– Малко ми е тъжно. Именно, че не можеш да ме четеш.

– Дани – Спарки легна в краката му в позата на сфинкс, какъвто определено беше, – това е част от порастването. Знаеш го. Говорихме по този въпрос.

Да, да, говориха. Дани едва не се разплака, а Спарки облиза бузите му и реши, че в диетата му има недостиг на метионин и витамин Б 12. Просто нищожното количество рем, което ги беше свързало преди осем години, беше изчезнало. Оказа се, че това е почти закърняла способност за връзка на детето с майка му, която изчезва постепенно с началото на съзряването. Връзката беше едностранна, строго детерминирана, но при Дани буквално се бе „скъсала“ със смъртта на майка му, а свободният „край“ все още не се бе „прибрал“ обратно и връзката не бе закърняла, когато малкият хърс бе търсил отчаяно някаква топлина и разбиране.

Да, Дани знаеше, че ремът пронизва всичко. Че цялата Земя, всички планети и звезди преливат от него, че тук Спарки няма никаква нужда от неговата жалка нишка рем, но не искаше да губи приятеля си. Той и така бе останал с него достатъчно дълго. Прекалено дълго, според това, което самият Спарки бе написал за хърсите. Те обичаха да пътешестват по двойки из галактиката, точно както бяха правили неговите родители, преди пленяването на майка му, но на всеки няколко години се прибираха на Талас, в рояка.

Защото това беше смисълът на тяхното съществуване. Споделянето на общото съзнание. На опита и любопитството, на опасностите и победите. Роякът беше безусловно приемане, единственият път към абсолютното щастие за един хърс. А Спарки се бе отказвал от него за прекалено дълго време. Заради Дани.

Да, Спарки имаше време. Хърсите живееха много, много дълго и през целия живот каналите им за усвояване и преработване на рема постоянно се разширяваха, правейки ги все по-силни, по-умни, по-чувствителни. Все по-полезни за общността.

Когато Дани разбра как в действителност е загинала майка му, плака. Плака за нея, за слепотата на човечеството и на тази толкова интелигентна раса, плака и за старейшината, който бе загинал, за да предпази други хърси от плазмените снаряди на изтребителя й. Защото само старейшините, тези, чието тяло и съзнание практически се бяха слели с вселенския рем, можеха да се превръщат в това, което хората през войната наричаха фламбери. Хърсите не произвеждаха оръжие. При нужда превръщаха себе си в оръжие и загиваха. Загиваха, за да могат останалите да летят свободно между звездите.

– Да, знам, но тогава бях все още малък.

– Преди година? – наклони глава Спарки точно като земно куче. Вероятно наистина бе взаимствал този жест от кучетата, когато изучаваше вида им, с надеждата да открие някакво родство с тях.

– Да, още бях егоист. А сега разбирам. Ти не си мой. Ние винаги ще бъдем приятели, но ти трябва да се върнеш при своите. Така е правилно – Дани се обърна, подсмърквайки. Знаеше, че този разговор няма да е лек. Обмисляше го от няколко седмици. Дори си представяше как Спарки, с облекчена от разбирането му душа, просто се изстрелва в небето във вид на блестяща сребриста сфера. За да не се върне повече.

Зад гърба му се разнесе нещо много наподобяващо човешка въздишка, въпреки че Спарки нямаше причина да издава такива звуци. Нямаше дори необходимите органи за това. Топлото тяло на приятеля му се отърка в рамото на момчето, а накрая голямото куче седна пред него и сведе глава.

–Дани. Сигурен съм, че ако все още притежаваше рем, сега щеше да ме изпълниш целия с обичта и жертвоготовността си. Дори не можеш да си представиш колко много значат думите ти за мен, приятелю. И сега дори ме е малко срам да ти го кажа, но винаги съм предполагал, че го знаеш. Аз не мога да се върна на Талас, Дани. Още тогава, когато двамата с теб спасихме две цивилизации от унищожение, аз скъсах връзката си с рояка, за да усиля връзката си с теб. Отрекох общото съзнание и избрах да съм сам. И бях заклеймен и отритнат. Да, те всички знаят кой съм, благодарни са ми, но за тях аз съм… предател.