Радиационни вълни

Мътната вода я повлича заедно с безброй отломки. Протяга ръце, иска да извика, но устата й се пълни с вода и от гърлото й излиза само гъргорене. Опитва се да се вкопчи в нещо, но потокът е твърде силен и неумолимо я повлича по своя път. Не може да се бори повече, напът е да се предаде, просто да се остави на течението да прави с нея каквото иска, но тогава я хваща една ръка…

Кура излиза от съня рязко, сякаш издърпана от ръката, която последно усеща. Потна е и задъхана, отначало не може да се ориентира къде точно се намира. След малко обаче сама си налага да успокои дишането си и да се концентрира върху настоящето, не й е за първи път. Обстановката бързо се избистря в съзнанието й – ето я библиотеката, пълна с книги за океана, ето я нощната лампа във форма на делфин, подарък от родителите й, а в ъгъла се търкаля празна бутилка от бира, изпита снощи. Да, това е нейната квартира в Осака, на сигурно място е и нищо не я заплашва. Променя мнението си за последното, след като проверява часовника на мобилния си телефон – проспала е алармата и е напът да закъснее за работа.

Влетява в аквариума, минута след като работното й време вече е започнало.

– Кура! – сгълчава я началничката й – Помислих, че няма да дойдеш! Знаеш колко важен е днешният ден – както за нас, така и за теб. Очаквам да бъдеш на ниво!

Подстриганата й на черта черна коса докосва гърдите й, когато свежда глава пред по-възрастната жена. Безсмислено е да се оправдава, а и без това няма достатъчно основателна причина за закъснението си. Сигурна е обаче, че шефката й много добре забелязва прилежния й външен вид (в който успя да се приведе за отрицателно време у дома) и не е чак толкова ядосана, колкото звучи. Токовете на обувките им тракат по излъсканите подове, докато двете жени се отправят към огромното фоайе на Аквариума Кайюкан. Там ги чака голяма шумна група ученици от Токио с три учителки, както и двама токийски инвеститори, които искат да проверят дали си заслужава да вложат парите си именно тук. След като учителките най-сетне усмиряват децата, по-старшата от служителките на аквариума обявява:

– Мили деца, уважаеми учители и бизнесмени, това тук е д-р Кура Обара, която ще ви разведе из нашия аквариум и ще ви запознае с неговите богатства.

Кура кима и се опитва да сложи най-милата усмивка на лицето си. Шефката й рядко я представя с титлата пред името й, но днес има хора за впечатляване. Именно затова, точно тя е избрана да води обиколките днес, това по принцип рядко влиза в работните й задължения. Тя обаче е най-привлекателната и млада служителка в аквариума. Не може да не забележи как двамата мъже я оглеждат жадно от върха на гарвановочерните й, гладки като коприна, коси, през вталената синя риза, очертаваща стегнатите гърди и късата черна пола, разкриваща стройните й крака, та чак до края на черните лачени токчета. Няколко от момченцата също я зяпат с отворени усти, а от очите на момиченцата струи обожание. Много добре знае какво първо впечатление предизвиква у околните, но и много й се иска някой да отдава повече значение на титлата „доктор“, която й бе коствала много усилия.

– Мили деца, кои от вас обичат темата за космоса? – започва Кура с най-звънкия гласец, на който е способна и кротко изчаква няколко дечица да вдигнат ръце. – А знаете ли, че знаем повече за космоса отколкото за океаните? – спира, за да могат всички деца да ахнат изумени. – Въпреки това в космоса е трудно да се отиде, а днес, заедно с вас, ще се „потопим“ в океана и ще разгледаме над 30 000 животни от 620 вида! – ентусиазмът й, разбира се, е привиден, защото знае, че децата ще бъдат впечатлени най-много от делфините и пингвините.

По време на обиколката, въпреки че се обръща основно към децата, не й убягват погледите на инвеститорите. Ясно й е, че не чуват и думичка от това, което говори, а само се сръчкват един друг, всеки път, когато се налага да се наведе, за да покаже нещо. Обзалага се сама със себе си кой от двамата ще я покани на среща. И двамата изглеждат привлекателни в строгите си тъмни костюми и пригладени коси, но Кура не би излязла с никой от тях. На двадесет и седем е и знае, че няма да може да избира още дълго, но някак все още чака някой просто да спре дъха й.

Океанският тур най-после завършва. Децата са превъзбудени (от делфините и пингвините), но и уморени, затова учителките й се покланят дълбоко за благодарност и ги повеждат към ресторанта. Кура отвръща на поздрава им само с навеждане на главата, защото знае какво ще причини пълният поклон на инвеститорите, които стоят преднамерено зад гърба й, след това се обръща към тях и прави същото. Единият я уверява колко много искат да работят с техния аквариум, подава й визитка и уточнява с леко намигване, че на подчертания телефон отговаря 24/7. Когато първият вече е обърнал гръб, вторият също й подава визитка, на чийто гръб е изписан личният му адрес в един от скъпите квартали на Токио. Хубавото на това да залагаш сам със себе си е, че винаги печелиш. Кура прибира двете визитки с усмивка – едната ще предаде на шефката си, другата ще задържи, но никога няма да използва.

Докато върви обратно към офиса си, получава съобщение на телефона. На работа не могат да използват личните си телефони, затова Кура бързо свива към тоалетните и в усамотението на кабинката проверява устройството. Когато вижда, че съобщението е от Акира, завърта очи – поредната конспиративна теория, мисли си. Съобщението обаче е кратко: „Трябва да дойдеш в Минамисома!“. „Всичко наред ли е???“, пише Кура с много въпросителни, за да подчертае тревогата си, обикновено не получава много такива съобщения от далечния си приятел. Следва ново съобщение: „Това намерих на брега днес“ и прикачена снимка. Кура дълго гледа снимката, преди да определи точно вида на рибата от нея. Определено е червен скобар, но сякаш перките му са повече, отколкото трябва и на места, където не би трябвало да бъдат. „Обади ми се след работа“, пише набързо Кура и продължава с работните си задачи. Точно сега няма време за Акира и неговите конспирации. Познава го от студентските си години. Акира е шест-седем години по-голям от нея, но учеше с нейния випуск, защото искаше да облече в научна степен любителските си познания за океана. Той е един от малкото хора, които имат хоби за професия и професия за хоби. Притежава магазин за сърфове в Минамисома, Северна Япония, от който се прехранва, но никога не е използвал научната си степен по океанология професионално. Това при всички положения се дължи на уклона му към конспиративните теории, дори поддържа собствен блог с подобни статии. Кура никога не би се сближила с човек като него, ако не беше общата им травма. И двамата са преживели земетресението и последвалото цунами през 2011г., завършило с аварията на ядрената централа във Фукушма. Това е и основната тема в статиите на Акира, който е загубил всичко в този ден.

Кура едва е стъпила в квартирата си, когато телефонът иззвънява. Разбира се, обажда се Акира, който я моли настоятелно да отиде в родния му град и да изследва зачестилите аномалии сред морските обитатели там.

– Моля те, Кура, ти си единственият биологичен океанолог, който познавам! Знаеш, че с моите физични и химически познания за океаните не мога да се справя сам. Двамата ще бъдем страхотен тандем – ще помогнем на много хора, трябва да ги предупредим, че рибата в околността не е годна за консумиране.

– Не знам, Акира, имам толкова работа напоследък, а и мисля, че евентуално бих могла да ти помогна и от тук – колебае се Кура.

– Знаеш много добре, че това не е възможно, просто си търсиш причина да не се потопиш в океана – запъва се Акира.

– А да ти напомня ли, че работя в един от най-големите аквариуми в света? – тонът й е предумишлено ядлив, но се надява така да скрие истинските си страхове.

– Не е като да плуваш вътре, нали?

Накрая Кура се оставя да бъде победена, но само защото снимката наистина я интригува. Пише и-мейл до началничката си да предупреди, че ще използва летния си отпуск и започва да планира седемчасовото пътуване с влак до крайбрежния северен град.

Още щом слиза на гарата, установява, че тук лятото не е като в Осака. Температурата не е толкова висока и хладен бриз разрошва идеално правите й черни коси. Очите й с цвят на презрели вишни срещат усмихнатото лице на Акира и тя забързва в неговата посока. Поздравяват се и се прегръщат. Акира мирише на водорасли и смазка за сърфове, връхлетяват я носталгични мисли за бързо отминали дни.

– Още го носиш – отбелязва Акира и кима към шията й.

Ръката й неволно се пресяга към колието и опипва ръбчетата на кристала с форма на сълза.

– Това е единственото, което ми остана от нея – казва с въздишка.

Качват се в Хондата му и потеглят към брега. Магазинът на Акира се намира в близост до плажа, но доста навътре в сушата. Болезненият спомен как бащиният му магазин е пометен от цунамито преди тринадесет години го е научил на този урок. Към магазина има малка пристройка с легло и мини кухня, където Кура ще отседне по време на престоя си тук. Помещението наистина е малко, но има всичко, от което се нуждае. Акира се извинява за скромните условия, но Кура благодари, защото при всички положения е по-добре от скъпите хотели.

Вечерта пият бира на масичка пред магазина, загърнати с одеяла срещу вечерния бриз. Дългите паузи в разговора им не са неловки и Кура ги използва, за да слуша океана и да се опита да настрои енергията си в синхрон с неговата. Не веднъж е споделяла страховете си с Акира, но го прави отново, защото има нужда да бъде окуражена. Добра плувкиня е и има голям опит в гмуркането, но след цунамито, срещата с океана винаги я плаши. Разказва му за кошмарите си, които се появяват винаги, когато е напрегната. Акира кима и я уверява, че е подготвена за всичко. После я целува по челото и потегля обратно към дома си.

Рано на следващата сутрин, Акира вече е организирал моторна лодка с негов познат капитан и тримата се отправят на експедиция си. Минамисома се намира на 20 км северно от ядрената централа Фукушима. Риболовът тук не е ограничен и правителството уверява, че в хваната риба няма следи от радиационни изотопи. Акира обаче твърди, че чува разкази, а и вижда сам с очите си деформирани морски създания. Днес са „на лов“ за такива. Подготвил е специални контейнери, с които Кура трябва да се спусне под водата и да улови в тях риби, които не й се струват съвсем наред. Спускат се на юг – по-близо до централата и когато намират подходящо място за гмуркане, капитанът пуска котва.

Кура диша дълбоко и се опитва да се подготви за срещата си с водата.

– Готова ли си? – пита Акира загрижено.

– Никога няма да съм – отвръща Кура с пресилена усмивка – но давай да се захващаме.

Допирът с водата я кара да настръхне дори през водолазния костюм. Горещи вълни заливат тялото й, въпреки хладната вода. Поема последен дъх и се спуска. Гледката мигом успокоява напрегнатия й ум. Тук долу е като в приказка – рибите, водораслите, коралите са магическа гледка в естествената си среда. Спуска се по-надълбоко, за да огледа по-отблизо морския свят. Вглежда се във всяко създание, изпречило се пред очите й, хем с възхита, хем търсейки несъвършенства в него. Но всички те са перфектни – точно както в учебниците по океанология. Всички са типични представители на видове, обитаващи точно тези води. Пластмасовите прозрачни контейнери се почукват, закачени на кръста й, но Кура не намира нищо, което да сложи в тях. Внимателно оглежда дъното и се провира между водораслите. Попада на скалиста местност и се заема да провери за проходи, където се крият ракообразни. Изведнъж очите й се разширяват и сърцето й заблъсква в гърдите. Зад една от скалите съзира пипала на създание, което не е виждала досега. Бледо розовият цвят и текстурата на кожата, както и размерът, издават, че пипалата са част не от октопод, а от гигантски калмар. Тези почти митични създания толкова рядко са зървани от човешки очи, защото предпочитат дълбоките води, а и не могат да се отглеждат в аквариуми. С нарастващо любопитство, Кура бавно се приближава до скалата и надзърта зад нея. Това, което вижда, буквално спира дъха й и кара сърцето й да забие още по-бързо. Да, дългите пипала определено са на гигантски калмар, но вместо типичното продълговато тяло с големи очи, над тях се издигат торса, ръцете и главата на мъж. Кожата на „човешката“ част от създанието е същия цвят като пипалата, но по-гладка и бледа, почти прозрачна. Няма никакво окосмяване, което кара главата му да изглежда като на същество от друга планета. Очите му са поразяващи, без мигли, без клепачи, немигащо втренчени в нея. Кура застива пред него неподвижна, макар че всеки друг навярно би плувал към повърхността ужасен. Очите й са все така уголемени, а съзнанието й се опитва да намери логика във видяното. Създанието стои пред нея също стъписано и не предприема никакво действие. Опасно ли е, ще я нападне ли, да го приближи или да избяга, противоречиви мисли се блъскат бясно в главата й и й пречат да вземе решение. Започва да диша учестено и понечва да протегне ръка към него, но в ушите й зазвучава аларма – кислородът в бутилката свършва. Трябва да отплува към повърхността веднага, или да умре от хипоксия. Съществото се възползва от объркването й и бързо заплува към посока, в която не би могла да го последва.

Когато се качва обратно на лодката и сваля оборудването е задъхана и бледа.

– Леле, да не си видяла призрак там долу – пита притеснен Акира, а после хвърля разочарован поглед към празните контейнери.

Кура не го чува, мислите й трескаво препускат и милиони въпроси нападат обърканото й съзнание. Акира отдава състоянието й на страха й от океана и дава знак на капитана да се връщат обратно на сушата.

Тази вечер Кура е сама. Успя да убеди приятеля си, че всичко вече е наред и усамотението ще й помогне да се съвземе. Стои на пясъчния бряг и океанските вълни нежно галят босите й крака. Соленият морски бриз разпилява косите й и кара зърната й да настръхнат под тънката блуза. Вишневите й очи се реят сред безкрайната морска шир. Иска й се да беше риба, да можеше ей сега да се гмурне в черната вода и да не спре да плува, докато не открие създанието, което зърна днес. Привидение ли беше или плод на нейното въображение, митично същество или изкривена проекция на страха й от океана. Съзнава, че започва да отъждествява чувствата си към океана с отношението си към съществото. Към океана изпитва невероятна притегателна сила, възхищава се на красотата му, на скритите тайни под повърхността на водата, обича да е край него или потопена в него, но в същото време се страхува от мощта му, от силата му да разрушава със същата лекота, с която гради приказния си свят. Към това създание, на което не може дори да даде име, изпитва същата притегателна сила, но не го познава, което поражда първичен страх, но и любопитство и нещо друго, което й трудно да определи.

В пристъп на лудост босите й крака затичват към магазинчето за сърфове. Знае, че Акира държи една малка моторна лодка в бараката зад пристройката, в която спи. Нощта е обгърнала всичко наоколо с тъмния си плащ, но луната е особено ярка. Задъхана, Кура стига до бараката, лодката е там. Няма оборудване за гмуркане, но има шнорхел и очила, както и мощен прожектор. Припряно навлича неопренов костюм върху банските си и с треперещи пръсти дърпа ципа. Разстоянието от магазина до водата не е никак малко, но Кура го изминава сякаш за секунди. Проследява с очи лунната пътека и преценява, че черните води са спокойни. Океанът иска да я допусне до себе си. Избутва лодката досами водата и скача в нея, пали мотора и потегля на юг. С тази моторница не може да достигне до същото място, където се гмурка днес, затова поддържа курс, успоредно на бреговата линия. Надява се горивото да й стигне, но предпазливо спазва разстояние от брега, което би могла да преплува в случай на нужда.

Когато смята, че се намира достатъчно на юг, спира двигателя на лодката, надява очилата и шнорхела и се гмурва. За щастие прожекторът е достатъчно силен, за да й позволи да се ориентира под водата. Ленивите риби забързват покрай нея, щом неочаквания сноп светлина наруши океанския мрак. Кура мести лъча напосоки, но не открива това, което търси. Няколко пъти изплува, за да си поеме въздух и се гмурка отново, разширява кръга около лодката, но океанът отказва да й покаже най-голямата си тайна. Започва да осъзнава абсурдността на действията си – сама в безкрайния океан, през нощта… И тогава го вижда. Създанието просто изниква пред нея от нищото и застава в целия си ръст в светлината. Кожата й настръхва, а гърдите й се стягат от липса на въздух. Очите му гледат нейните, или просто се е взрял в светлината. Кура отмества лъча леко в страни и очаква морското създание да се възползва от момента на разсейване и просто да избяга. То обаче стои пред нея неподвижно и да – очите му гледат право в нейните. Внезапно в нея се появява копнеж, безпощадно силен. Усеща главата си замаяна, а дланите си потни – дори под водата. Главата й се замайва, но не знае дали от новите й чувства или от липсата на кислород. Пред погледа й започват да танцуват черни петна, но не може да изплува точно сега, не и когато то е пред нея. Последното, което вижда са бледорозовите ръце на създанието, които се спускат към нея.

Когато отваря очи е още нощ. Пълната луна грее все така силно и Кура успява да различи къде се намира. Лежи върху миниатюрен остров, представляващ самотна скала насред океана. Оглежда се за лодката си и бързо я съзира, завързана за малък храст, недалеч от нея. Но не лодката я интересува. Изправя се бързо и оглежда с тревога водата наоколо. Празнота и отчаяние я обливат като студени океански вълни, щом осъзнава, че е изгубила чудното морско същество отново. Леки вълнички къдрят брега до нея и Кура вижда как силен мъжки торс изплува от водата. Ахва и за момент забравя да диша. Бледата му кожа блести на лунната светлина. Рискува и се приближава към него. Ако се пресегне, може да го докосне. Копнежът от преди малко завладява тялото й. Внимателно разкопчава неопреновия костюм и го съблича. Старае се да не прави резки движения, но пръстите й треперят. Костюмът я е запазил суха, но не навсякъде. Топли влажни вълни обливат долната част на корема й. Океанският бриз кара кожата й да настръхне и зърната й щръкват през тънкия плат на банския. Не знае дали създанието й въздейства по този начин или целият този копнеж идва от нея, но не може да се отърве от натрапчивото чувство на празнота, която може да бъде запълнена само от причудливото същество пред нея. Пресяга се към гърба си и дръпва тънката връвчица на горнището на банския си. Оставя го да се свлече от тялото й и да разкрие стегнатите й гърди. Усеща долнището си вече подгизнало и бърза да свали и него. За момент застива така – гола, тръпнеща от копнеж пред настоятелния му немигащ поглед. Забелязва плавните му изкачващи се движения. Пипалата му бавно се приплъзват на сушата, скъсявайки все повече дистанцията между двамата. Човешките му ръце нежно обвиват талията на Кура, заставяйки я да коленичи. Създанието погалва голите й гърди, а после придърпва придърпва лицето й в пламенна целувка. Кожата му е гладка, хладна и влажна, но дъхът му е горещ. Никой не я е целувал така, езикът му настоятелно прониква в нея и погалва нейния по невероятно възбуждащ начин. Пипалата му обгръщат кръста й и галят дупето й, докато ръцете му си играят с гърдите й. Пръстите й оставят топли дири върху гладката стегната кожа на гърдите и корема му. Той премества топлия си дъх надолу по шията й, изтръгвайки сладки стонове от гърлото й. Спуска се още по-надолу и засмуква едното й зърно, а после другото. Ръцете му нежно галят влажния й клитор, а пипалата му шарят по тялото й. С фините си вендузи нежно засмукват кожа и веднага я пускат. Усещането напомня пощипване и кара Кура да изтръпва от удоволствие. Пръстите му описват кръгови движения около мястото, което й доставя най-голямо удоволствие, а след това рязко хлътват в нея. Стоновете й огласят необятната океанска шир. Устните му отново са върху нейните, а ръцете му изтръгват от нея най-мощния оргазъм, който е получавала. Няколко минути стои в обятията му, а малкото й тяло неконтролируемо се гърчи в остатъчните вълни на върховното удоволствие. Това обаче не й стига, копнее за още, иска да го усети в себе си. Плъзва ръка по корема му, несигурна накъде да продължи. Създанието диша учестено, разтваря пипалата си и от там щръква най-големият пенис, който Кура е виждала. Разбира се, калмарите са доста надарени, припомня си. Обхваща го с двете си ръце и го насочва към себе си. Следва най-изпълващото чувство, което е изпитвала. Отмята глава назад и стене, когато той започва да се движи в нея. Очите му се наслаждават на сексапилната гледка, а едната му ръка започва да масажира отново клитора й. Кура е близо до точката на екстаз и не успява да контролира писъците си след всеки от мощните тласъци. Усеща как едно от пилата му се отделя от тялото й и връхчето му нежно масажира другия й отвор. Навлажнява го все повече и бавно прониква в нея. Нова вълна от удоволствие я залива, докато пенисът и пипалото се движат в нея в синхрон. Оргазмът е дори по-мощен от предишния и тя едва намира сили да си поеме въздух. Кулминацията за него обаче още не е дошла. Кура се изправя и обхваща достойнството му с две ръце. По мокротата разбира, че е бил едва наполовина в нея. Нежно обгръща главичката му с устни, докато двете й ръце се движат нагоре-надолу по цялата му дължина. Усеща как създанието диша все по-учестено, обхваща мократа й коса с ръка и започва да контролира действията й. Изведнъж рязко я изтръгва от себе си и мощен фонтан облива почти цялото й тяло. Отпускат се изтощени върху хладните скали, а меката лунна светлина гали телата им.

– Аз съм Кура Обара – прошепва тя.

– Аз съм Кай (от японски: океан) – гласът му е плътен, басов и съвсем човешки.

– Отива ти – усмихва се Кура в отговор.

Къпят се в черните води, после Кура се облича и потегля с лодката си. Кай през цялото време плува наравно с нея и й показва пътя.

На следващата сутрин Кура убеждава Акира, че се чувства много по-добре и двамата се отправят на нова експедиция. Този път е наистина спокойна, макар мислите й постоянно да бягат към отминалата нощ. Успява да улови в един от контейнерите риба, чийто вид има отклонения спрямо нормалния. Акира бърза да я занесе на негова позната лаборантка, за да я изследва. После се връща за по бира в компанията на Кура. Тя почти не слуша какво й говори и няма търпение да го отпрати, за да изкара лодката отново.

Час по-късно е на самотната скала сред безбрежния океан. Кура изпитва непреодолимо желание да разбере историята на Кай, да го опознае, но щом се виждат, да опознаят телата си отново, се превръща в главна нужда. Тя лежи върху гърдите му и слуша постепенно отслабващия ритъм на сърцето му.

– Имам въпроси… – надига се на лакти тя.

– Знам. Ще им отговоря, но така си твърде изкушаваща, за да мисля.

Утоляват глада си един към друг, отново и отново, докато и двамата не остават без сили. След като поплуват, Кура се облича и сяда на ръба на малката скала с крака, потопени във водата. Кай се носи във вълничките около нея. Тя замислено прокарва ръка по бледата му кожа, изпъстрена със светлорозови участъци.

– Ето какво помня – подхваща тихо той. – Бях човек, досущ като теб – дарява учуденото й лице с целувка и продължава – Прехранвах се с лов на риба, имах малка рибарска лодка. Всъщност това е почти всичко, което помня от предишния си живот, с всеки изминал ден спомените ми за предишната ми същност избледняват все повече. Последното, което е помня, е как бях излязъл на риболов в деня на земетресението. Не го усетих във водата, затова огромната вълна на хоризонта ме изненада. Надявах се да се разбие, но тя растеше все повече и тогава осъзнах – това е цунами. Нямах време да избягам, въпреки това насочих лодката към пристанището с максимална мощност. Почти го бях достигнал, когато вълната ме догони, подхвана лодката и я прехвърли над високите диги на града, до който се намирах. С огромна мощ я запрати в жилищните сгради и я направи на парчета. Не знам как оцелях. Опитвах се да се хвана за нещо, докато силният поток ме влечеше, но не успявах да се задържа. После водата започна да се оттегля и ме повлече в обратна посока, борих се, но безполезно. Върна ме обратно в океана. След това може би съм загубил съзнание, губят ми се моменти. После, незнайно как, съм се свестил, гмурнах се и усетих, че водата е различна. Изплувах, за да си поема въздух и видях по повърхността да се носят безброй трупове на риби и други морски създания. После усетих как нещо се увива около крака ми и ме влече надолу. Когато се събудих, бях под водата и изглеждах така. Нямах нужда да изплувам – неволно докосва хрилните отвори в задната част на врата си. – Това е моят нов живот като калмар, но не съвсем – горчива усмивка пропълзява по устните му.

– Радиацията – очите на Кура блестят откривателски – След цунамито тонове „заразена“ вода се изля от атомната централа Фукушима. Това трябва да е причинило мутация…

– Да, това ми казаха и другите гигантски калмари, по своя си начин…

– Какво? Ти можеш да общуваш с тях? – Кура не може да скрие въодушевлението си.

– Постепенно се научих, а и все пак сме от един вид… отчасти. Те не могат обаче да ми обяснят защо съм така привлечен от теб. След като приех тази форма, много пъти съм виждал човешки жени по лодки и по бреговете, но към никоя не съм изпитвал това всепоглъщащо желание, което изпитвам към теб. Коя си ти, Кура Обара?

– Аз ли? – засмива се – Най-обикновена океаноложка, която я е страх от океана. Аз също преживях цунамито – кима унило тя. – Бях на гости на баба, в едно градче, южно от атомната централа. Предупредиха ни за цунамито, но баба смяташе, че е късно да бягаме, а и града ни имаше едни от най-високите диги, строени точно за защита от цунами. Само че никой не предполагаше какви ще са мащабите на това. Помете ги като детска играчка. Не знам как оцелях. Някой ми помогна, мисля. Спомням си една ръка как ме подхваща и ми помага да се изчака на един покрив – нищо друго. Загубих баба. Само това ми остана от нея – Кура нежно погалва кристалчето с форма на сълза, висящо на шията й.

– Красиво е – усмихва се Кай – като теб.

Вятърът разпилява лъскавите й черни коси точно навреме, за да скрие издайническите сълзи, плъзнали по лицето й. Мъчно й е за баба й, мъчно й е и за Кай и затова, че само след пет дни трябва да се върне в Осака и да се раздели с него, преди още да го е опознала. Как ще си тръгне от него, когато той е единственият, който успя да спре дъха й и то неведнъж.

Говорят още дълго, а океанът ги обгръща в хладната си солена прегръдка. Кай разказва за чудесата на океанските дълбини, а Кура с широко отворени очи поглъща всяка подробност. После тя му разказва защо е тук, за справедливата кауза на Акира, който иска да покаже на обществеността, че рибата и морските дарове по тези места са пълни с опасна радиация, противно на това, което правителството и медиите пропагандират. Кай кима утвърдително и обещава да помогне като й намери екземпляри, също мутирали от радиацията.

– Нали няма да се озова на масата в някоя лаборатория? – пита Кай и гласът му е една октава по-висок от обикновено.

– Нямаме достатъчно голям контейнер за теб – намига закачливо Кура.

Времето на Кура в Минамисома се изнизва неусетно. Дните си отдава изцяло на каузата на Акира и събира мутирали екземпляри, не без мъничка помощ, а вечер отдава тялото и душата си на Кай.

Акира се радва като малко дете на всеки пълен контейнер, с който Кура изплува. После двамата дълго обсъждат с пламнали погледи мутациите на морските създания и резултатите от лабораторните изследвания, които посочват, че радиационните изотопи в изследваните екземпляри са в пъти над безопасните. Пръстите на Акира трескаво летят по клавиатурата, докато подготвя материала за блога си. Двамата с Кура знаят, че това ще е много повече от статия, защото социалните мрежи ще подемат инициативата и изследванията им неминуемо ще трябва да бъдат отразени в медиите.

Рано сутринта на шестия ден от пристигането й, настоятелно блъскане по врата я изтръгва от съня й. Кура поглежда сънено часовника на телефона си, Акира е много подранил днес, а тя се чувства толкова уморена след снощните си занимания, че ставането от леглото й коства неимоверни усилия. Когато отваря вратата, още рошава и по пижама, Акира е смутен.
– Кура, извинявай, че те събудих, но трябва да видиш това! – той тиква в ръцете й таблет с отворена на него статия.

Буквите се размазват пред сънения й поглед, но все пак успява да схване основното. Правителството е обявило, че само след два дни ще изпусне голямо количество пречистена от радиация вода от ядрената централа. Съхраняваната тринадесет години вода не е опасна за океана и обитателите в него, твърди статията. Кура вдига объркан поглед към Акира.

– Безопасна? Вярваш ли в това? Колкото е била „безопасна“ и първият път! – гневи се Акира. – Трябва да пусна статията веднага, може би има шанс да ги спрем, ако успеем да получим голям отзвук.

Кура кима в знак на съгласие.

– Днес няма да се гмуркаме, значи? – пита тя с лека тъга.

Подстриганата на паница коса на Акира се движи в такт с главата му, когато той кима отрицателно, но разочарованата нотка в гласа й не му е убягнала:

– Обаче в края на деня може да покараме сърф. Какво ще кажеш?

– Ще кажа, че не мога да карам сърф – смее се Кура.

– Ще те науча – намигва Акира и вече се е отправил към Хондата си.

Кура има цял свободен ден на разположение и без съмнение иска да го посвети на Кай. Твърде рисковано е обаче да вземе моторната лодка посред бял ден. Не иска и да рискува някой да го види на дневна светлина. Тръгва надолу по брега и решава, че просто ще поплува. След около час вървене по плажната ивица, открива малко, закътано заливче, където водата е спокойна и гладка. Сваля дрехите си и оставя океана да я приласкае в хладната си прегръдка. Не след дълго усеща осем пипала да се увиват около тялото й.

– Кай, как ме намери? Не съм ли далеч от местата, които обитаваш? – Кура просто не може да свали усмивката от лицето си.

– Усещам феромоните ти на киломитри, мила моя! – целувките му обсипват цялото й лице.

– Чакай, някой може да те види тук! – Кура се оглежда притеснена през рамо.

– Докато сме потопени във водата, няма страшно.

Тя се отпуска в прегръдката му и се оставя да я привлече към близките скали. Опира гърба й о тях и страстно я целува, нетърпелив да я има. Ръцете му придържат тялото й към скалата, а пипалата му нежно си играят с гърдите й. Вендузите по тях нежно засмукват зърната й и бавно ги отпускат в пулсиращи движения. Сладки невъздържани стонове се изтръгват от гърлото й, когато масивния му член я изпълва с мощни тласъци. Едно от пипалата му се изстрелва да запуши устата й, докато топлия му език гъделичка шията й. Не успява да заглуши обаче собствените си гърлени звуци, когато двамата достигат кулминацията едновременно. Кура се отпуска върху рамото му и известно време двамата се носят безтегловни във водата.

– Как ще те оставя, Кай, как ще си замина? – гласът й е треперлив от напиращите сълзи.

– Не мога да те карам да останеш, мила моя – притиска я силно в прегръдката си Кай. – Ти и аз принадлежим на различни светове. Искам да прекарам всеки миг от вечността с теб, но как бих могъл? Не мога да те обрека на такъв живот, да тичаш към водата нощем, да се криеш. Заслужаваш човешки мъж, Кура, такъв, който може да те дари с дом и деца.

– Не, не, не – шепти Кура, а сълзите й се стичат на воля по страните й. – Искам теб, искам само теб…

Акира идва надвечер. Въодушевен е, защото е пуснал статията в блога си едва преди два часа, а вече има стотици споделяния. Благодари на Кура за помощта й и казва, че без нея материалът нямаше да е така добре научно обоснован. Кура се радва за него, но болката от предстоящата раздяла с Кай е постоянна и пареща. Карането на сърф успява да я разсее за малко от мислите й, Акира е добър учител и с него се чувства в безопасност на дъската. Вечерта отново пият бира на верандата, заслушани в рева на бурния тази вечер океан.

– Утре заминавам, Акира. Вече не съм ти нужна за статията, а и сигурно имам доста на наваксвам на работа – подхваща Кура.

– Всъщност – прекъсва я Акира – исках да поговорим за това. Остани, Кура.

– Но защо, с какво друго мога да ти бъда полезна?

– Остани с мен – очите му се впиват в нейните, очаквайки реакцията й.

– Моля? – недоумява Кура.

– Отдавна изпитвам чувства към теб, – гласът му е пълен с трепет – но все нямах смелост да ти призная. Дните, които прекарахме заедно, ме убедиха в това още повече. Ти си жената за мен, ти си всичко, което съм търсил някога. Обичам те, Кура.

Устата й се отваря да изрече нещо, но остава безмълвна. Как да му отговори, без да развали приятелството им? Това признание е като гръм от ясно небе.

– Не мога, Акира, има друг в живота ми… – подхваща тихо тя.

– Кой? Онова извращение на природата ли? – гласът му мигом става жлъчен.

– Какво?

– Човекът-октопод ли? Видях ви днес в залива! Искаш риби да те чукат, така ли?

Кура ахва от дързостта му. Вбесена е от тона му и едновременно с това уплашена за съдбата на Кай. Акира обаче не заплашва да го разкрие, нито казва нещо повече. Грабва ядно якето си от стола и отпрашва с мръсна газ с колата си.

Кура е съкрушена. Свлича се на земята и малкото й тяло се разтриса от ридания. Чувства, че всичко й е отнето – и любовта, и приятелството. Плаче дълго, а накрая напълно изтощеното й от конвулсиите на болката тяло, заспива неспокойно.

Рано сутринта е стегнала багажа си, вързала е косата си на висока опашка и чака таксито на пътя в близост до магазина. Няма да се сбогува с Акира, не може да се сбогува с Кай. Болката отново стиска сърцето й. Всъщност, може би има начин да остави нещо на Кай. Затичва се обратно към плажа с все сила и когато достига водата, спира. Сваля колието, подарък от баба й, и хвърля кристалната капка колкото може по-навътре в океана. Затичва се обратно, защото таксито вече бибитка настоятелно.
На гарата си купува билет до Осака, но до влака остава още доста време. Рови в телефона си, за да убие досадните часове. Отваря статия, в която се говори за материала на Акира и как той получава огромен отзвук сред обществеността само за ден, но правителството няма да се съобрази с него. Решени да докажат, че водите, които ще изпуснат от ядрената централа са безопасни, изместват датата с един ден. „Ще го направят днес“, прошепва Кура.

Парещата болка отново я залива. Защо й се случи всичко това? Защо намери любовта само за да я загуби? Защо помогна на приятел само за да бъде предадена? Да беше умряла в цунамито! Да си беше отишла заедно с баба си, нямаше да й се случи нищо от това! Обзема я спирала от разрушителни чувства и тя потъва все по-надолу в нея. Сълзите се стичат по бузите й, но не я е грижа дали някой ще ги види. По една или друга причина, не може да бъде с хората, които биха се трогнали от тях. Тогава я осенява идея и преди още да я е обмислила, отива на касата и купува билет за Фукушима. Влакът е след 10 минути.

Когато слиза от влака, гарата е пълна с протестиращи и журналисти. Успява да се шмугне в един автобус, превозващ протестиращи хора с плакати против изпускането на „пречистените“ води. Слизат точно на ядрената централа. Но не тя я интересува. Кура зарязва багажа си в автобуса – той повече няма да й трябва и бърза покрай оградните стени на централата до брега. Тук няма тълпи, пусто е. Само мощен вятър, който разбърква разпуснатите й коси и издува широките й дрехи като балон. Кура се отървава бързо и от тях. Нищо не й е нужно вече. Иска само едно – да умре. Щом не може да има това, което иска, не желае нищо друго. Знае, че ако във водите от централата действително има радиация, това ще я убие бързо. От мястото, на което е застанала, ясно вижда промяната в течението на водата – изпускането се е случило. Гмурва се без колебание и плува натам. Отправя се все по-навътре в океана. Плува безкрайно дълго, докато не остава без сили. Наоколо няма бряг, който да я изкуши да се върне обратно, няма и силите да го направи. Потапя се в странната, непозната вода и отпуска тялото си. Докато потъва надолу, вижда как рибите се движат нагоре към повърхността, с обърнати кореми. Предава се на океана. „Бабо..“, произнася, но от устата й излизат само мехурчета въздух.

– Кай? – намират се на техния мъничък скалист остров. Слънцето грее ослепително в очите й. – Това сън ли е?

Кай й се усмихва и нежно погалва страните й, дарява устните й с нежна целувка.

– Глупаче – прошепва, но без укор. После нежно закопчава кристалната огърлица на шията й.

Кура опитва да се изправи на лакти, но главата й е замаяна, а в задната част на врата си изпитва адска болка. Опипва мястото и пръстите й проследяват три цепнатини в кожата й – нищо чудно, че боли толкова.

– Исках да умра… – спомените бавно нахлуват в главата й.

– И почти го направи… – отбелязва Кай и й помага да се изправи до седнало положение.

Кура ахва от изненада и недоумение. На мястото на краката си вижда красива рибешка опашка, покрита със златни люспи, които ослепително отразяват слънцето. Смее се и плаче едновременно.

– В крайна сметка се оказа, че не сме от различни светове – смее се Кай и я повежда към океанските дълбини.

Забележки: Всички имена на героите са реални японски имена. Историческите събития са леко изменени, за да паснат на историята.