Стромболи

Звездите блещукаха и трептяха ярко през огромния акустичен панорамен прозорец. Борис провери комуникационната мрежа. Нищо. Никакъв резултат. Само празен екран. И тишина. Е, освен хъркането на вентилаторите. Другите мълчаха и гледаха премигващите звезди и звездния прах, които се носеха покрай корпуса.

– Няма ли връзка с Командния център? – гласът на Йосиф трепереше. Пак се започва с паниката му. – Колко време мина?

Капитанът стисна квадратната си челюст, хвърли кос поглед на Йосиф и отново се взря в навигационните системи. Борис познаваше тази гримаса. Не питай, а изчакай да отмине.

– Седемнадесет часа без връзка – отвърна Борис, без да се обръща.

– Скоро ще достигнем Гастон и ще започнем изследванията на водата и климата – намеси се Вики.

Пълни глупости! Намръщи се и се наведе да отвори системната кутия на комуникационната система. Мазолестите му пръсти сръчно боравеха сред плетеницата от кабели. Какъв ѝ е проблемът на шибаната връзка?

– Трябва да стигнем до Гастон и да проверим дали има подходяща вода и какви евентуални запаси. Няма как да се върнем заради повредени комуникации – капитанът говореше уверено, но очите му се въртяха трескаво.

Допрените жици проблеснаха със синя искра. Мамка му! От всички станции се разнесе пращене, всички го бяха чули. Йосиф се сви на широкото кресло в пилотската кабина. Лицата на Вики и Миладин се изпънаха от изненада. Вики впери поглед в него.

– Тук Ихтиандър-2! Чувате ли ме? Говори Капитан Миладин Станев! Тук Ихтиандър-2!

– Остави, не се получи, няма връзка – каза Борис.

– Колко има до Гастон? Скоро ли ще стигнем? – гласът на Йосиф още трепереше.

Нещо издрънча в корпуса. Ето пак! И пак! Какво става? Пред нас няма нищо!

– Дръжте се! – прогърмя гласът на капитана.

Внезапната тяга залепи всички за седалките. Защо не си сложих обезопасителния колан, докато работя? Гърбът на Борис изпука при удара в металната стена в края на кабината.

– Дръжте се! – крясъците на капитана се смесваха с хлипането на Йосиф.

Двигателите бучаха, по корпуса се чуваха удари. Корабът се разтресе. Борис допълзя до седалката и се покатери точно, когато корабът се наклони рязко, за да избегне голям летящ метеорит. Пред панорамния екран се мярна нещо голямо и тъмно, осеяно със светли петна.

– Какво е това?! – едва се чу треперещият глас на Йосиф.

– Млъкни! – изръмжа Вики.

Един метеорит се понесе право към панорамното стъкло. Борис обърна поглед, по лицето на капитана се стичаше пот. Не е добре! Никак не е добре! Корабът се разтресе и едната му страна заглъхна.

– Какво стана?! Какво стана?! – изпищя Йосиф.

Вики криеше лице в шепите си. Ха, Ледената Кралица се пропуква? Единият двигател утихна напълно и корабът се наклони рязко на една страна. Това беше! Няма как да се измъкнем. Миладин натисна някакви бутони, чу се писукане и започнаха да примигват червени лампи. Трябва да си стегна по-добре колана.

– Ще се опитам да стабилизирам – измърмори Миладин.

– Връщай ни обратно! ВРЪЩАЙ НИ! – пищенето на Йосиф се усилваше. Ще ни спука тъпанчетата.

– Млъкни най-после! Остави го да си свърши работата! – изръмжа Борис.

Корабът се наклони отново рязко, капитанът опъна щурвала и подаде тяга. Машината се разтресе и се зарея право напред към голямото тъмно петно пред тях. Супер, не ни убиха летящите камънаци, ще се пребием на неизвестен астероид. Сърцето му блъскаше в ребрата.

– Какво е това пред нас? – попита Борис.

Няколко камъчета се удариха в панорамното стъкло. Могат ли да го пукнат?

– Стромболи. Не е изследвана, но няма данни за живот или условия за такъв.

Трябва да я отминем. – отвърна Вики.

– Скоро ще разберем какво точно има там… – каза капитанът.

Корабът наведе носа си надолу, звездите започнаха да се губят и пред панорамния прозорец се показа голямата тъмна сянка на планетата Стромболи. На места имаше сивкави петна, които започнаха да синеят, докато машината се спускаше надолу. Другият двигател започна да кашля и да се дави. По дяволите, нека поне успеем да кацнем! Замириса на бакелит и сладникава пот. Борис разкопча предпазния колан и се надигна. Олюля се и се подпря. Трябва да си сложа предпазния костюм и да си взема шлема. До него седалката изскърца и биоложката почти се блъсна в него. Тръгна към костюмите, без да го погледне. Целият кораб пращеше и скърцаше. Системите пищяха, а Йосиф лежеше свит на седалката. Докато Борис отиде и намери костюма си, Вики вече навличаше нейния, а скафандърът стоеше стиснат между краката ѝ. Много е секси тази малката. Костюмът ѝ стоеше като излят и подчертаваше всички извивки на тялото ѝ. В очите ѝ се четеше страх.

– Гледайте! – избумтя гласът на Миладин.

Очите на Вики се разшириха и Борис се обърна. Стромболи придобиваше все поясни и близки очертания. Светлите петна синееха ярко, а тъмните зеленееха. Все едно ще кацаме в Амазонската джунгла, е, поне както я описват в книгите. Борис грабна костюма, Йосиф стоеше свит на седалката си. Мамка му и страхливец! Грабна и неговия костюм и се настани на седалката до Вики. Корабът се разтресе още по-силно. Миладин започна да натиска копчетата по командния пулт. Йосиф закри очи с ръце. Машината се наклони силно напред и се понесе надолу с пълна скорост. Пукането и тракането заглушаваше сигналните системи. Отвсякъде мигаха предупредителни светлини. Това е по-мощно и от излитането! Гърбът му залепна за седалката. По гръбнака му хукнаха ледени мравки.

Ракетата се носеше надолу с бясна скорост. Шумотевицата не спираше, от тавана се отдели един защитен модул и два кабела увиснаха като хвърляха синкави искри. През панорамния прозорец ясно се различаваха короните на дърветата и синкавите води на някакъв водоем. Борис се опита да преглътне – не успя. Нямаше какво. Дишането му се учести. Мъртви сме! Мъртви сме! Жестокият удар размъти главата на Борис. Около него препускаше зеленикавокафява мъгла. Всичко потъна в мрак.

Крясъците се забиваха в тъпанчетата на Борис като нажежена тел. Писъците не спираха и се смесваха със съскането и пукането. Тежката мускусна миризма гъделичкаше ноздрите. Въздухът смазваше дробовете като тежки мокри парцали. Примижа няколко пъти през напуканото стъкло на шлема. Жив съм! Жив съм! Въздухът излизаше със свирещ звук от гърлото му и правеше дишането още потрудно.

– Капитане?! – някой изпъшка. – Вики?!

Писъците продължаваха и Борис се изплъзна от разбития кораб с пълзене. Ръкавът му се отпра на строшено стъкло. Стисна шлема с две ръце и го хвърли от главата си. Ще ме задуши това чудо. Примижа отново и се огледа. Над него се стелеше сиво мрачно небе, а около кораба се извисяваха високи гъсти дървета с големи и тежки зелени листа. Имаше няколко малки пожара, които затихваха. Отвсякъде капеше вода. Големите листа по дърветата натежаваха от водните капки. Земята бе мокра и мочурлива. Егати блатото! Е, можеше да е и по-зле.

– Помоооощ! – главата на Борис запулсира от писъците. Не млъква този страхливец! – Помоооощ.

Надигна се и се изправи с олюляване. Огледа мрачната гора. Какво ли се крие зад тези дървета? Огледа се бързо и видя нещо да се полюшва на едно от гигантските дървета стигащо почти до земята. Йосиф! Не ми казвай, че само той е оцелял! Тръгна към него и за малко да падне. Проряза го силна болка в крака. От устата му излезе съскане, стисна зъби и продължи. Косата на Йосиф се мяташе надолу, а по лицето му имаше капки кръв. Стигна до него и го хвана за ръцете. Понечи да дръпне, но той се разпищя отново.

– Чакай, чакай, чакай, чакай!!! Кракът! Кракът!

Чак сега погледна. Присви очи и го видя. Един клон се подаваше от глезена му. Замина му крака. Как ще го смъквам сега оттам сам? Борис се свлече в мочурливата почва и опря гръб до дървото. Йосиф не млъкваше.

– Млъкни малко, бе, човек! Трябва да намеря Вики и Миладин. Виждал ли си ги?

– Нищо не съм виждал! Ще пукна на това дърво! Свали ме! Свали ме веднага!!!

– Млъквай! Искаш да доведеш всички тук ли?

– Кои всички? – снижи треперещия си глас Йосиф. Аха! Хванах ли те сега, посерко! – Кои всички?

– Не знаем какво е това място. Има ли хищници или други форми на живот. Викаш от един час. Искаш ли да дойде някой в тази тъмница, докато ти висиш, а аз куцам?

Йосиф млъкна, а Борис се надигна. Затътри крак отново към кораба. От другата страна ги видя. Лежаха почти прегърнати, без да мърдат. Коремът му се сви. Клекна до тях и ги огледа. Добре, нямат видими рани. Отвори предпазното стъкло на шлема и сложи пръст под носа на Миладин. Затаи дъх. Изпусна го след секунда като парен локомотив. Добре! Ти си корав мъжага, няма да се дадеш лесно! Разтърси капитана за рамото, но вместо него се размърда Вики. Зад тях изпращя клон и Борис мигновено се обърна. Огледа внимателно тъмните дървета, но не видя нищо. Обърна се към Йосиф – беше закрил устата си с ръка и сочеше нещо към дърветата с другата.

– Какво става? – очите ѝ се завъртяха и се впиха в него.

– Ударихме се. Йосиф има нужда от помощ – замълча. – Миладин не се събужда.

– Можем да дишаме? – Борис разпери ръце и се усмихна.

Вики се сви и се надигна като котка. Очите ѝ светнаха, когато се вгледа в Миладин. През слабините на Борис премина тръпка. Тя разтри едното си бедро и бръкна в един от джобовете на костюма си и извади малка стъкленица.

– Хора… – сподавеният глас на Йосиф долетя до тях. Не млъква този човек!

– Защо не си го свалил? – попита Вики.

– В глезена му има забит клон… не изглежда добре. Можеш ли да погледнеш?

Вики хвърли поглед към Миладин и се надигна.

– Стой при него.

След две минути размаха ръце и направи знак, като да мушка с нож. Борис се надигна и докуцука до кораба. Изрови сандъка с инструментите си и отиде при тях. Майко мила, ако трябва да му режа крака, по-добре да го упоим. Или направо да го убием.

– Ще се реже – каза Вики.

– Кракът ли? – попита Борис.

– Клонът.

Вики се наведе и започна да рови в сандъка с инструменти. Борис трепваше при всяко издрънчаване. Накрая тя се изправи с голяма ножовка и му я подаде. Супер, в тази тъмница ще режа клони. Очите на Йосиф се разшириха. Борис се приближи и опря лъскавия метал в дървото. Започнал е да почернява! Мамка му! Обърна поглед към Вики, тя бързо и незабележимо притвори очи за миг.

– Ще ме свалиш ли най-накрая оттук или ще изчакаш да ми изтече кръвта?

Борис въздъхна и напъна мишници. Ножовката започна глухо да стърже по дървото. Мускулите му се напрягаха до скъсване и започнаха да парят. Челото му се обля в пот. Чу се трясък от счупване, Йосиф изпищя и цопна с джвакане на земята. Помогнаха му да изправи. Борис го подпираше, колкото може. Няма ли да млъкне най-накрая! Оглеждаше тревожно дърветата около тях. Мракът се спускаше бързо. Борис протегна за момент ръка, за да спре групата и им посочи дърветата. В гората примигваха големи мътни светлини като гигантски светулки. Трябва да се върнем при Миладин и да стоим близо до кораба. Огледа гората наоколо. Стомахът му закъркори.

– Ще трябва да останем тук тази вечер – каза Борис. А после къде ще ходим?

– Ще събера малко проби – отвърна Вики.

Борис я дръпна настрана и се наведе към нея.

– Не знам дали е добра идея… преди малко в гората – хвърли поглед към Йосиф. – Мисля, че има някой в тази гора.

В далечината се чу глух крякащ звук. Тялото на Борис се стегна и той посегна към куфара. Вики се огледа и седна отново на мократа земя. Иззад дърветата проблеснаха два чифта очи и бързо изчезнаха.

Двете луни на Стромболи огряваха калната мочурлива поляна пред кораба. Борис надигна леко глава и погледна през строшения панорамен прозорец. Онези големи светлини изчезнаха. Огледа висящите кабели и изпотрошената техника. Погледна към капитана, а после отново кораба. Гърдите на мъжа се вдигаха и отпускаха ритмично. Тук сме като в капан. Истински капан. Надигна се и седна. Гледаше към мочурливата поляна и луните, докато разтрива главата си. Как да се измъкнем от тази кочина? Навън се чуваха само капките, които падаха от листата. Потта не спираше да тече по него. Подуши въздуха. Мирише като чорапите след тренировка. До него се отрони въздишка. Борис се обърна и видя очите на Йосиф, светнали в тъмното. Като прилеп е този човек! Как не се измори и не заспа като заклан? Как пък не се събуди Вики вместо него? Йосиф се доближи, пълзейки на лакти и колене.

– Много ме боли, не мисля, че е добре – прошушна той.

– Ще се оправи предполагам. Какво каза Вики? – попита тихо Борис.

– Че не е добре, какво да каже? Шибана планета, шибано мочурище, шибана мисия! Хич не исках да идвам… накараха ме копелдаците… – замълча и се изплю.

Егати гнусния тип. – Сега как ще се махнем оттук?

– Не знам – отвърна Борис и млъкна. Какво става? – Йоско, чу ли нещо?

– Нищо не чувам, освен шибаните капки в тоя смрадлив въздух. Кракът ме боли…

и почернява… знаеш ли…

– Млъкни! – изсъска Борис.

Нещо изсвистя и глухо тупна до него. Какво стана? Чу до себе си хрипове. Ръката му изтръпна от болка. Ноктите на Йосиф се впиваха в нея. Погледна го и видя стрела, забита в гърдите му. Устните на Йосиф трепереха. Трябва да му запуша устата! Писъкът проехтя в металния корпус на кораба. Борис се хвърли върху него и му запуши устата. Погледна към панорамния прозорец и видя нещо дребно да се промъква около кораба. Пулсът бумтеше в ушите му. Йосиф мучеше и лигавеше ръката, която стискаше устата му. Борис усети ръка на гърба си и подскочи. Щях и да изпищя като него за едното нищо! Вики стоеше приведена и въртеше очи в мрака. Тя го побутна и му кимна към прозореца. Косата на Борис започна да се изправя на тила му. Малка тъмна ръка покрита с косми и дълги нокти се пресягаше и опипваше вътрешността.

Борис посегна към куфара с инструментите. Вики се сви зад него.

– Пазете тишина – прошепна Борис.

Сянка премина за миг пред кораба и изчезна. Приличаше на дете. Борис леко надигна капака и ръката му потъна сред хладния метал. Чу свистене и залегна. Погледна Вики, тя лежеше почти под него с широко отворени очи и стисната уста. Обърна се към Йосиф и видя стрелата във врата му. Отиде си Йоско. Мамка му! Мамка му! Главата на геолога клюмна и той се спусна тихо на пода. По пода издрънчаха дървени предмети. Борис измъкна с рязко движение голям гаечен ключ. Металът присветна в мрака на лунната светлина. Изправи се.

– Хайде идвайте, мамицата ви!

От дървените предмети се разнесе дим, който започна да се разстила в помещението. Ще ни издушат! Трябва да се махаме оттук. Тялото му остана заковано и той приклекна леко. Ослушваше се за следващата стрела. Започна да му люти на очите. Вики го стисна за ръката и му кимна към страничния прозорец. Борис вдигна поглед и видя две големи изцъклени очи на малко космато лице. Опита се да стане и да замахне с гаечния ключ, но коленете му се подкосиха и се свлече на колене. Погледът му се премрежи. Какво става? Какъв е този дим? Вики го стисна за ръката. Видя няколко дребни силуети да се промъкват и да ги обграждат. Мракът го обгръщаше. Гаечният ключ издрънча на пода. Над него се надвеси лице в странна кожена маска. Виждаха се само очите му. Това човешка кожа ли е? Мракът го заля и той потъна в него.

Пронизваше го ужасна болка в главата. Усещаше подрусването с всяка част на тялото си. В устата му имаше странен металически вкус. Пред очите му се стелеше мъглива пелена. Обърна глава и вратът му изпука. Погледна напред и видя две космати фигури, които го влачеха на нещо като носилка. Опита се да се раздвижи, но ръцете и краката му бяха изтръпнали и безчувствени. Какво са ми направили тези? Изпусна въздишка. Едно от съществата се обърна за момент и Борис замръзна. Какво е това, мамка му? Големите опулени очи стояха на маймунско лице със сплескан нос и издадена челюст. Мускулите на късите им ръчички трептяха, а дългите нокти опасваха дръжките на носилката.

– Вики… – гърлото му драскаше неприятно и гласът му излезе като шум от смачкани листа. – Викии…

Съществата спряха и едното отиде до него. Изсумтя и бързо го стисна за гърлото. Пред очите на Борис се спусна червена мъгла. Ноктите се впиваха в кожата му. Гърдите му започнаха да горят. Тялото му започна да трепери и да се мята на носилката. Съществото го пусна и продължи да го гледа за момент как жадно поема от тежкия влажен въздух.

– Усичауп жмогал! – изрева дребното същество.

Борис извъртя глава, като кашляше и се опитваше да изплюе мазните храчки, които задръстваха гърлото му. Видя до себе си подобна носилка, на която лежеше Вики. Ръцете и краката ѝ бяха завързани, а очите широко отворени. Борис не можеше да откъсне поглед от тях. Какво са ѝ направили? За пръв път виждаше в тях животински страх. Цялото ѝ лице беше разкривено от ужас. Плъзна поглед надолу и видя нещо неестествено между краката ѝ. Тялото му се сви от конвулсия и устата му се напълни с кисел стомашен сок. Миладин! Главата на капитана го гледаше измежду краката ѝ. Косата му се изправи и той започна да храчи и кашля, докато целият почервеня. Движението на колоната се забави и пред тях се изправи висока планина с тесен вход на пещера. Борис оглеждаше всичко внимателно. Как са стегнали шибаните ремъци дребните копелета! Въртеше китки и поглеждаше от време на време към Вики, а нейният поглед не се откъсваше от него. От очите ѝ капеха сълзи.

– Пас виршиненка! – изломоти един от стражите на входа.

– Мас ейнаме, мас ейнаме! Вадовас бус патентитас! – отвърна друго от косматите същества.

Колоната тръгна през пещерата. Ноздрите на Борис се изпълниха с миризма на опърлена кожа. Започна да се поти. Пещерата се оказа мрачна и влажна, но сводеста. Процесията мина под изцъклените погледи на стотици дребни същества с големи светещи в тъмното очи и малки силни ръце. Стигнаха в сводеста зала с дупка в покрива, от която се процеждаше светлина. Съществата пуснаха носилките и Вики изпищя. Борис се надигна и видя нещо като олтар от натрошени кости и черепи. Не е добре! Никак не е добре! Върху олтара стоеше дебело и космато същество с увиснали бузи и грозен белег на устата. Късите му ръце стискаха крива тояга със светеща топка на края. Борис се вгледа в нея и го заляха топли вълни. Няма опасност. Какво толкова може да ни направят?

Чуваше странни звуци, които се опитваха да го издърпат от блаженството.

– Борисеееее – крясъкът на Вики го накара да разтърси глава.

– Какво? Какво стана? – гласът му все още стържеше.

Вождът с кривата тояга и вълшебната топка стоеше до тях. Борис гледаше как две други същества стоят до Вики със свалени препаски и се поглаждат между краката. Тя изпищя и започна да се мята. От китките ѝ потече кръв. Едно от съществата захвърли главата на Миладин до олтара и се намърда между краката ѝ. Борис погледна към вожда. Той смъкна препаската си и косматото му мъжество щръкна пред лицето на Борис. НЕ! НЕ! НЕ! Устата на вожда се разтегли в ехидна усмивка и се показаха жълтите му криви зъби. С един замах разкъса защитното облекло на Борис. Тялото му започна да се извива и гърчи на носилката. Мускулите му се стегнаха, а жилите на врата му изскочиха. Ремъкът на единия от глезените му се разхлаби, но студената влажна ръка го стисна за крака. НЕ! НЕ!

– НЕЕЕЕЕ…

Дебелият вожд се намести между краката му и натисна. Звън на камбани зазвуча в главата на Борис. О, Боже! О, не! Обърна глава и тялото му се отпусна. По бедрото му шурна жълта топла урина. Безжизненият поглед на Миладин го следеше, а устните му се извиваха в усмивка.

Двете луни на Стромболи огряха килията. Борис лежеше гол и свит. Очите му блуждаеха. Какво се случи? Какво се случи? Впери поглед през дупката на тавана към луните и блещукащите звезди около тях. Тялото му потръпна. По решетката от кости се чу тракане и Борис видя дълги нокти и блестящи криви зъби. Изпълзя в най-тъмния ъгъл, където не попадаше лунна светлина и се сви. Очите му трескаво се въртяха.