Телепортер

Алармата на будилника я събуди. Беше 6:00 часа. Дори не усети, кога настъпи утрото. С мъка се надигна от леглото. Отиде в кухнята, пусна кафе машината и си направи силно и ободряващо кафе. Препече в тостера две филийки, които намаза с чисто масло и мед. Набързо изяде филийките, но се наслади на кафето, като го отпиваше на малки глътки. Включи радиото, докато се обличаш в бизнес облеклото си. Прогнозираха необичаен метеоритен дъжд през деня. Препоръчваха гражданите да бъдат особено внимателни за падащи странни отломки и да сигнализират на гражданска защита, ако забележат нещо с необичайни размери. Като че ли имаше време да гледа какво се случва по небето. От сутрин до вечер беше в офиса и нямаше време за нищо, като капак имаше и най-големия гадняр за шеф. Вечно беше кисел и недоволен.

Най-накрая се приготви и тръгна за работа. Почти приближаваше колата си, когато в обувката и се блъсна нещо. Само това и липсваше да си скъса скъпите маркови обувки и да трябва да се връща обратно. Огледа си обувката, а след това наоколо, за да разбере какво беше я изненадало така. Не далеч от крака си видя малко кръгло нещо. Заприлича и на шарените топчета, които имаше като дете и с които играеха навън. Наведе се и го взе. Разгледа го. Беше шарено с необичайна окраска. Като се вгледаш не приличаше на стъклено, а на скъпоценен камък. Така блестеше на слънчевата светлина и хвърляше отблясъци. Взе го. Намери си го. Значи е нейно. Стисна го в шепата си и се качи в колата си. Усети, че топчето, което стискаше леко се затопли. „Сигурно от това, че толкова силно го стискам” – си помисли и го остави на жабката. Беше готова да запали колата, когато топчето изведнъж подскочи и пред смаяния и поглед полетя и пред нея се показа малко шарено човече с две големи очи и антенки на главата.

– Здравей! – Поздрави учтиво то и направи поклон с глава. – Да се представя. Аз съм транспортер. Ти ме заредих с твоята енергия и сега аз съм твой. Къде ще пожелаеш да те отведа, господарке?

Все още в шок Тамара премигна няколко пъти, но транспортера, както се нарече, не изчезна. Напротив много почтително стоеше и чакаше отговора и. Тя потърка очи и отново погледна. Човечето стоеше пред нея във въздуха и чакаше.

– Ти можеш да говориш?

– Да, програмиран съм да владея всички известни езици. Мога да те пренеса на която планета желаеш са секунди.

– Кой те е създал? – отговорът на този въпрос можеше да хвърли поне малко светлина какво ставаше тук си помисли Тамара.

– Създаден съм на планетата Вултрон. Много наподобява на Земята. Моят господар и собственик Атон ме изпусна на вашата планета. Без твоята жизнена енергия щях да се изключа и да заспя за дълго, но ти ме намери. Сега ще ти служа. Имаш ли желание къде да те отведа?

– Не можеш ли да се върнеш при твоя господар. Може би той ще те търси.

– Сам не мога да се телепортирам. Аз съм портал и действам по зададени координати. Заедно с теб можем да отидем на Вултрон, ако пожелаеш.

Да отиде на неизвестна планета не беше дори във фантазиите на Тамара, но като видя леко тъжното изражение на телепортера и стана мъчно за него. Нищо, че е машина сигурно господарят му липсва.

– Навсякъде ли можеш да ме отведеш? Дори и назад във времето? – попита тя.

– Разбира се. За мен съществува само времевото пространство. В момента е тук, но може да сме по линията назад до хиляди години.

– Добре тогава. Ще направим така. Има две места, на които много искам да отида и след това ще ме заведеш на Вултрон.

Тамара се надяваше, че няма да си навлече неприятности и че неговия господар ще я върне после отново на Земята в знак на благодарност.

Видя, че транспортера засия ярко, което прие като радост и гласът му бодро прозвуча:

– С радост слушам вашето желание, господарке. За мен ще бъде удоволствие да го изпълня.

– Моля те не ме наричай „господарке”, а Тамара или Тами, както приятелите ми. А ти нямаш ли си име?

– Закихитомори 7598Д.

– Моля? – не разбра Тамара.

– Това е моето име, което създателят ми, Атон ми даде.

– Ще те наричам Зак. Първото място на което искам да отида е Венеция. Винаги съм мечтала да отида там. Да се повозя на гондола по Канале Гранде, да разгледам музей Пезаро, мостът Риалто, Двореца на дожите, музеят на стъклото в Морано, да похапна истинска пица и да пийна италианско вино, да опитам любимото ми тирамису и ароматно италианско кафе приготвено от майстор бариста.

Докато изброяваше замечтано желаните места неусетно беше пренесена от Зак и имаше възможността да се диви на красотите на Венеция. Изморена от обиколките поседна в едно италианско кафене, където се наслади на така обичаното кафе, което и се стори, че я пренесе на седмото небе, тъй като събуди всичките и сетива и я изпълни с блаженство. След това с удоволствие яде пица на пещ печена от майстори трето поколение и остана очарована от топлото посрещане и уюта, който почувства. Приключила тя отвори дамската си чанта, където Зак беше заспал и тихо му прошепна:

– А сега може ли да ме пренесеш в миналото? Не успях да се сбогувам с баба ми, която внезапно почина. Това много ми тежи и тя много ми липсва. Иска ми се за последен път да мога да я прегърна и да и кажа колко много я обичам.

Зак се раздвижи и мигом се озоваха в къщата на баба на село. Тамара отново усети познатия аромат на сготвени домашни манджи, усети мириса на дърва и въглища в напалената бумтяща печка и видя баба си да седи на леглото и да плете чорапи. Баба и я зърна на прага и усмивка веднага озари лицето и. Остави плетивото си и стана, за да прегърна внучка си.

– Бабо, толкова ми липсваше. Много те обичам и винаги мисля за теб. – не се сдържа Тамара и занарежда, а сълзи замъглиха очите и. Хубаво, че баба и я беше прегърнала и не виждаше изражението и щеше да се притесни.

– Каква хубава изненада, момичето ми. Не очаквах да те видя скоро. Нали сега имаш много работа. Гордея се с теб. Ти заслужаваш и ще успееш. Упорита си, като мен и трудолюбива. Радвам се, че дойде да ме видиш. Тъкмо днес наготвих свинско със зеле и направих от любимия ти тиквеник. Ела да си хапнеш и да ми разкажеш как си, как е живота в града.

Тамара се отпусна и разказа на баба си всичко, което беше таила в душата си. Знаеше, че това е последната им среща. Като свърши се почувства с олекнала душа и изпълнено със спокойствие сърце. Прегърна за последно баба си за сбогом.

Целият ден от самото му начало беше толкова необикновен и нереален. Ако разкажеше на някого щяха да я помислят за луда, дори и да видеха Зак. След всичко преживяно до тук беше готова да скочи в неизвестното и да посети непознатата планета Вултрон. Зак изпълни своето обещание, сега беше неин ред. Помоли го да ги пренесе на неговата планета. Отново само докато примигне с очи и се намери на райски красиво място. Планетата много и напомни на Земята, но въздухът беше много чист, имаше редки и екзотични растения и цветя, прелитаха странни превозни средства, имаше стъклени къщи. По друг начин не можеше да опише постройките. Те все едно бяха направени от скъпоценни камъни и блестяха. От една от тях излезе висок близо две метра, строен, атлетичен мъж с дълга руса коса, която се стелеше по раменете му. Когато погледна Тамара с красивите си, като тюркоаз очи, тя усети че краката и се подкосяват, а в стомаха и запърхаха пеперуди. Не беше виждала толкова неземно красив мъж.

– Зак, кого си довел? Тъкмо те търсех и не те открих – красивия му и мелодичен глас отекна, като сладък звън в ушите на Тамара.

– Изпуснахте ме на Земята. Тамара ме намери и ме зареди с енергията си. Тя пожела да я доведа.

– Исках само да Ви върна Зак. Сигурно Ви е скъп. Ако може обаче да ме върнете на Земята. Шефът ми сигурно ще ме уволни. Вече цял ден не съм се появявала на работа, но дори и да стане така, не съжалявам за нищо. Благодаря ти, Зак, че сбъдна мечтата ми да видя Венеция и да се сбогувам с баба ми.

– Разбира се, че ще те върнем на Земята, но не искаш ли да видиш нашия свят. Ние също сме хора, но от древни времена. Човечеството още в древността е било много напреднало с технологиите. Открили са начин за телепортиране и част от хората са се пренесли тук. Климатът, условията за живот и природата са близки до тези на Земята. Харесало им и останали. Тук дори има динозаври и други редки екземпляри съществували някога на Земята. Не са опасни за нас. Докато и разказваше я разхождаше наоколо. – Тук живеят и морски сирени, елфи и гаргойли.

– Всичко ми се струва, като сън – каза Тамара, която колкото и да се стараеше не можеше да спре възклицанията на изненада и възторг, които се изливаха от устата и.

След като свърши разходката, Атон хвана ръката на Тамара, а Зак ги транспортира с лекота до Земята. Озоваха се пред колата на Тамара:

– Ще Ви видя ли отново? – попита тя с надежда в гласа.

– Стига да искаш. Ние често се отбиваме на Земята. Проучваме, как се развива живота тук. Ето – и Атон и подаде още едно топче. – Просто произнеси името ми и ще дойда. Чувствам, че с теб ни свързва нещо много специално и знам, че е нужно време, за да се развият отношенията ни. Скоро ще се видим отново. – Намигна и с чаровна усмивка, наведе се и я целуна по челото, преди двамата със Зак да изчезнат в пространството.

Тамара стисна в ръка топчето, което Атон и даде. Погледна часовника си. Беше още 7:00 ч. сутринта на същия ден. Не можеше да повярва, че изживя толкова много приключения за реално време около половин час. Значи все още имаше работа. При мисълта, за това което търпеше на работа и след разговора с баба си, взе решение за себе си. Нямаше да се оставя повече да я тъпчат и унижават. Не беше завършила висше образование, не беше се трудила толкова упорито, за да я мачка някакъв женомразец и да подценява труда и само защото е жена. Щеше да си потърси по-добра работа, защото го заслужаваше. Искаше баба и да се гордее с нея от небето. С тези мисли в главата запали колата и тръгна към новото бъдеще, в което вярваше, че с Атон и Зак ще са отново заедно.