Афтомисос

В една светла нощ, от пъпката на бодлива роза, насред дъжд от черни лебедови пера, в един свят на болка, страдание и омраза, се роди Безликия. Него този злокобен свят не го безпокоеше ни най-малко, защото единствените емоции, които изпитваше, бяха удоволствие, щастие и любов. Беше запленен от аленочервеното небе, покрито с разтопени часовници, което се стелеше над главата му, гората от черни и бели дъврета, в която живееше, го омайваше с красотата си. Не изпитваше страх от нищо и от никого, винаги ходеше с усмивка на лицето и общуваше до насита с всяко изпречило се на пътя му същество.

Безликия не знаеше как изглежда и именно затова толкова много обичаше да разговаря с останалите обитатели на гората, в която живееше. Имаше нещо магично в това да си способен да видиш с очите си толкова много различни създания, но никога да не можеш да видиш самия себе си. За него всичко това беше като игра – срещаше някого, запознаваше се с него, разпитваше го за живота и мечтите му, възприемаше от него тази черта на характера му, която най-много му допаднеше, и накрая се опитваше да отгатне доколко точно двамата с новия му приятел си приличаха на външен вид. Всичко обаче винаги си оставаше просто загадка без отговор, тъй като Безликия не знаеше как изглежда в действителност. И едва ли някога щеше да разбере.

Така прекара първите години от живота си. Пеперуди от бъбреци го следваха неотлъчно из гората, наблюдавайки всеки негов ход, белите и черните дървета се извиваха в тънка спирала, която се стесняваше все повече с всяка крачка, която изминеше.

Един ден Безликия си тананикаше някаква весела мелодийка, докато прекосяваше широк мост от дъги, когато изведнъж до ушите му достигнаха оглушителни писъци. По лицето му изгря усмивка. Писъците означаваха, че наблизо имаше някого. А това, че наблизо имаше някого, означаваше, че много скоро щеше да си намери нов приятел.

Подновявайки тананикането си, Безликия продължи надолу по моста, докато не се озова на другия бряг на реката, която хлипаше под нозете му. Там завари дете на не повече от пет-шест годинки, което се разкъсваше парче по парче с малките си остри зъбки. От устата му капеше гъста червена кръв, в очите му блестяха сребристи сълзи. Една пеперуда от бъбреци кацна на носа му и то проплака, преди да отхапе разярено кожата на лявата си китка. Под ръката му проблесна перленобяла кост и детето изрева от болка.

− Здрасти – махна му весело Безликия.

− Здрасти – изскимтя детето. След което откъсна пръста си от ставата и започна да го дъвче шумно. Кръв, сополи и сълзи се стичаха по тревата от облаци под краката му, но него това сякаш изобщо не го притесняваше.

Безликия отново се усмихна.

− Защо се разкъсваш така? – попита го той.

− Защото съм гладно и нямам какво да ям.

Безликия се засмя.

− Много си красиво.

Детето издърпа езика си с ръка, откъсна го от окървавената си устичка и го пъхна обратно в нея, гълтайки го на една хапка.

Безликия тъкмо си мислеше да го попита дали е било вкусно, когато в периферното му зрение се мярна лилаво петно, и той се обърна назад, за да види какво точно представляваше то.

Кожата му се вледени от ужас, крайниците му се разтрепериха. Сърцето му затупка силно, цялото му същество замръзна като огън. В края на моста от дъги, само на няколко крачки от него, стоеше аметистоволилава котка.

Безликия изпищя и побягна колкото го краката държат из спираловидната гора. Стрелките на часовниците в небето отброиха четири, златото, от което бяха направени, се разтопи още повече, заваля проливен дъжд от черни лебедови пера. Някъде наблизо разцъвна бодлива роза.

Това беше първият път, в който Безликия позна страха.

Спиралата на гората му ставаше все по-къса и по-къса, а той си беше все така спокоен, общителен и щастлив. От време на време се случваше да срещне отново лилавата котка и да хукне да бяга презглава от нея, но ако се изключеше това, всичко друго си беше наред.

Веднъж Безликия се разхождаше съвсем спокойно заедно с пеперудите от бъбреци, когато краката му стъпиха върху сапфиреносиня луна. Яростни ревове пронизаха ушите му и той плесна с ръце. Нови приятели, ново приключение.

Луната промени цвета си от сапфиреносиньо на изумруденозелено, докато я прекосяваше, след което най-накрая придоби обичайния си цитриновожълт цвят. Тринайсет русалки, сътворени изцяло от кости, се бяха скупчили в кръг около висока до небето клада и крещяха една през друга.

− Здравейте – каза Безликия, като се приближи до тях. – За какво е целият този спор?

Русалките се обърнаха разярено към него, стъклените им пантофки проблеснаха на жълтеникавата светлина от луната. Ноктите им бяха дълги до земята, в косите им се виеха отровни змии.

− Нямаме питейна вода – изсъска насреща му тази в средата. – Тъкмо се карахме коя от нас да принесем в жертва на Богинята майка, за да ни удостои с няколко глътки от сълзите си. Сега обаче, когато ти си тук, виждам, че проблемът май е решен…

Любопитството на Безликия се изостри.

− Искате да принесете мен в жертва?

Русалките му се усмихнаха и започнаха да се приближават бавно към него. Ноктите им изстъргаха по жълтата повърхност на луната.

Безликия заподскача от радост.

− Колко забавно!

В същия момент се спъна и падна на земята, изравнявайки се със стройните крака на русалките от кости. Пред погледа му изникна лилавата котка и той зарида от ужас.

Без да се замисля повече, се обърна назад и побягна с всички сили.

Зад гърба му отекнаха стрелките на часовниците в небето. Осем. Течно злато върху гърба му. Пухкави черни пера. Лебедови. Напъпила роза. Бодли. Пеперуди. Бъбреци. Бяло. Черно. Гора.

С

П

А И

Л Р

А

− Какви са тези неща? – попита Безликия, оглеждайки с удивление в очите блестящите сребърни правоъгълници, високи от крака до главата на орела.

Орелът запърха с могъщите си криле от пепел. Въздухът миришеше на прах и Безликия си позволи да се наслади на това усещане.

− Наричат се огледала – отвърна му новият му приятел.

Безликия замига умновато насреща му.

− Какво правят?

− Сега е тъмно и не можеш да ги видиш ясно, но съвсем скоро деветте слънца ще залезат и тогава ще разбереш.

Безликия сви рамене.

− Имам търпение.

Орелът го изгледа мрачно.

− Аз пък нямам. Часовниците почти са се разтопили. Пепелта ми е напът да изтлее. Огледалата имат силата да разкрият външния вид на едно създание. Ако се съгласиш да ми дадеш сърцето си доброволно, ще ти позволя да ги видиш. Ако откажеш, ще те убия, преди да си успял да зърнеш какво представляват.

Безликия подсвирна с уста.

− Звучи честно.

− И изобщо не те е страх, че ще взема сърцето ти?

− Аз съм общително и безгрижно създание. Мен не ме е страх от нищо и от никого, освен от една лилава котка.

Едва изрекъл тези думи и едно от деветте слънца почна да залязва. Безликия изпищя.

И пищя.

И пищя.

И пищя.

Защото там, само на няколко крачки от него, стоеше… лилавата котка.

− Писна ми от теб! – изръмжа Безликия.

Отчупи крайчето на едно от близките огледала, втурна се към котката и с викове на уста се хвърли върху нея. Повече нямаше да бяга от този демон, който го преследваше през целия му живот. Нямаше да се крие от него. До гуша му беше дошло от ужасяващия страх, който предизвикваше в душата му. Стига толкова.

Котката не се съпротивлява. Някъде зад него орелът се опита да извика нещо, но Безликия не го чу. Бе твърде опиянен от отмъщението, което се готвеше да осъществи. Три мигвания на окото и стъклото вече беше дълбоко забито в гърдите на котката. Тя измяука жално, от лилава стана червена.

Безликия понечи да заликува, ала огнена болка проряза като с нож гърдите му и той се строполи на земята. Часовниците отброиха дванайсет, след което се разтопиха напълно, докато в аленото небе не остана и помен от тях. Пеперудите от бъбреци отлетяха някъде далеч, далеч от него, заваля дъжд от лебедови пера. Този път бели, вместо черни. Някъде в спираловидната гора увяхна бодлива роза.

− Никога няма да спра да се удивлявам от глупостта на живите същества – каза иззад гърба му орелът.

Безликия докосна едва-едва гърдите си. Пръстите му се покриха с кръв. Беше стигнал края на спиралата.

Деветте слънца залязоха и той успя да вдигне очи към огледалото пред себе си. Копнееше да види как изглежда. Цял живот беше прекарал като Безликия. Навярно нямаше да е зле да посрещне смъртта с ново име.

Единственото, което можа да направи, щом погледна в огледалото, беше да изпищи.

Срещу него в кристалната повърхност се взираше лилава котка.