Апокалипсис в Париж

Да си екстроверт по време на апокалипсис е кофти. Да си го кажем направо – шибано е. Излизаш на разходка по Шан-з-Елизе и виждаш само опожарени коли, разбити витрини на бутици и отдавна опразнени магазини. Няма дори един вандал по улиците, а какво остава за нормален събеседник с който да изпиете по чаша вино докато съзерцавате останките от Айфеловата кула и бъбрите за литература.

Но екстровертите сме като хлебарките. Не, не сме толкова досадни, приспособими сме. Ако планината не дойде при Мохамед, Мохамед ще вземе такси до нея, или нещо такова. Приятелят ми Абдул обичаше да го повтаря. Противно на стереотипите за самовзривяващи се мюсюлмани, той не бе такъв. Е, вярно, загина в експлозия докато пилотираше изтребител защитавайки френското небе от нашествениците, но не е като да се гръмнеш сам. Заби се в Айфеловата кула.

Та както казах, взех съвета му присърце, последвах хората и се спуснах в катакомбите. Какъв ужас, толкова народ е погребан тук долу, а не може да си говориш с тях. За щастие се сприятелих с група канибали. Кой да знае, че кулинарните курсове които посещавах, преди планетата ни да се включи в междугалактическа война, ще се окажат полезни за намиране на нови приятели. Горките сомалийци, препичаха месото правейки го сухо и трудно за дъвчене. Опитах се да ги науча как се фламбира и глазира до получаване на хрупкава коричка та да си оближеш пръстите, дори им показах как да приготвят крехко и сочно алангле, но те не отбират от добра кухня.

Както и да е, махнах се от там. Опитах да говоря с пленниците, но след като разбираха, че са основното ястие в менюто изпадаха в истерия. Как да водиш нормален разговор за политика или времето с истеричен човек. Не можеш. Слушаш го как се дере за помощ сякаш сомалийците разбират френски. Папагалът ми знаеше повече думи от тях. Това бе и втората причина да си тръгна – не бяха особено разговорливи.

Учудващо попаднах на цял клон от катакомбите зает от германски бежанци. Леле, така се зарадвах, че ме разбират, идваше ми да ги разцелувам. За жалост стереотипът за германците се оказа истина. Ден и нощ се трудеха, което не ми пречеше, стига да не мълчаха. Скоро един по един всеки от тях започна да се прави, че не разбира френски. Бяха глухи и неми, като големи. Току виж някой се изпуснал да каже едно „шайзе“ като ударя по крака с лопатата или да изстреля някоя заповед на студения си механичен език.

Не издържах на това мълчание. Реших, че ако спретна едно малко соаре с вкусна храна и алкохол ще се отпуснат. Цяла седмица тайно изнасях храна от склада и готвих. Да не споменавам, че реших да им сваря бира, нали им е любимото питие. Тъкмо приключвах с украсите и ме разкриха. И какво си мислите, че се случи? Вместо да се зарадват и да ме поздравят за неуморните усилия, те се развикаха и ме изгониха. Бил съм похабил припасите. Дори не опитаха бирата ми. Нищо, поне в тези тридесет минути в които ми крещяха, като разпален австрийски художник, бяха мед за душата ми. Цял месец мълчание щеше да ме подлуди.

Признавам си, не съм добър с посоките, така че се залутах в проклетите катакомби. Май дори малко се поизгубих или пък хората бяха започнали да ме избягват. Съмнявам се да е второто, аз съм толкова приятен събеседник. Е, справих се и със самотата. Открих своите нови приятели – Жак и Мишел. Успях да уловя два плъха и ги натъпках в черепите на двама светци. Ползвах черепите за клетки, хранейки плъховете с хлебарки и гъби през очните кухини. Дотогава нямах представа, че ще стана свидетел, не на едно, а на две чудеса. Плъховете проговориха!

Ще кажете, Пиер, приятелю, разхлопала ти се дъската най-сетне. В началото и аз си помислих това, но колкото повече време минаваше толкова по-ясно осъзнавах, че не съм луд. Плъховете си говореха, НА ФРЕНСКИ, и заговорничеха срещу мен. Уговаряха се да гладуват докато не станат достатъчно слаби, че да се промушат през очните кухини на черепите. Искаха да избягат от мен. Мога да разбера, че менюто не им е харесало, и на мен ми бяха втръснали тия хлебарки и чая от гъби, но няма как да преглътна обидата, че съм бил твърде бъбрив и досаден. Неблагодарници!

Казах им го, а те ми се изсмяха. Побеснях, не можех да ги гледам нито минута повече. Щом искаха свобода, щях да им я дам. Изритах черепите като футболист от ПСЖ. Черепите се разбиха в стената с пукот, а плъховете се изсипаха от тях. Боже, прости ми! Нямах представа, че са наддали толкова. Бяха се надули като преяли американци. И до сега се надявам, че ги е убило сърцето, а не перфектният ми шут. Дълго тъжах за загубата им, но човек трябва да преодолее скръбта и да продължи напред.

За мое щастие ме откриха група белгийци. Били от съпротивата, щели да борят инопланетяните. Да си призная, след толкова време в мълчание бях щастлив да разговарям с други човешки същества, макар и луди. Кой нормален би си помислил, че шепа хора ще преборят цяла извънземна флотилия унищожила всички земни сили. Премълчах си това, както и за чудодейното проговаряне на Жак и Мишел. Белгийците имаха само две правила. Докато се провираме през катакомбите и канализациите на града не може да разговарям и когато лагеруваме трябва да пестим думите.

Не бяха като германците и щедро раздаваха откритите припаси, но почти изцяло пътувахме или лагерувахме из руините на града. Опитах се да следвам правилата им доколкото мога, а когато не успявах повече да се сдържа някой от тях ми отправяше учтиво забележка. Както сами разбирате, доста по-добро отношение имаха от германците.

Щастието ми продължи едва няколко седмици. Открихме неразрушен и неразграбен бункер. Беше пълен догоре с храна, вода, алкохол, филтри за въздух и най-вече топла вода, чисти завивки и електрически генератори свързани към Сена. Белгийците въобще не обърнаха внимание на всичко това и учтиво, но твърдо, отхвърлиха предложението ми за малко празненство. Вместо това се заеха да ровичкат по техниката, а щом откриха радиостанцията направо полудяха от радост.

Пред радиостанцията денонощно имаше човек който повтаряше едно и също съобщение с надеждата да получи отговор. Ама че са глупави тези белгийци. Как очакват някой да им отговори като звучат като телефонен секретар повтаряйки едно и също нещо. От друга страна това бе добра възможност да говоря с някого, за това се записвах като доброволец.

Един по един белгийците се отказаха от дежурствата на радиостанцията. Всички твърдяха, че ако прекарат още време с мен пред нея ще превъртят. Да си призная, доста време им отне да разберат колко безсмислено е начинанието им. Е, поне ме оставиха да следя радиостанцията и да изпращам съобщения. Задачата ми беше толкова важна, че ми носеха храна и вода, а след като ги оставеха се изнизваха безмълвно.

Работата беше приятна и лесна. Замених скучните им съобщения с разкази за детството ми. Разбира се, от време на време споменавах, че имаме убежище и много припаси, но и това не помогна. Накрая сторих това за което белгийците нямаха топки. Свързах се с инопланетяните. От там веднага отговориха и си побъбрихме доста за абсурдния план на белгийците. Успях да уговоря среща и мисля, че дори и доста добри условия за капитулация.

Направи добро изяж лайно, повтаряше горката ми леля Едит в последните години от живота си. Страдаше от деменция и както се досещате приемаше тези думи буквално. Белгийците се оказаха неблагодарни. Вместо да изпаднат от възторг, че съм прекратил войната и уговорил среща, едва не ме разстреляха обвинявайки ме в предателство. Накрая ме завързаха, натъпкаха ми устата и ме захвърлиха насред пустите парижки улици.

Сигурно щях да умра от огорчение заради това предателство, или може би от самота, ако не бяха новите ми приятели. Инопланетяните ме откриха и взеха със себе си. Бяха търпеливи слушатели и успях да им разкажа не само за своя живот, от раждането до сега, но и за този на цялата ми рода, е поне тази част която харесвах. Разказах им за приятелите си, за книгите които съм изслушал и за тези които не успях заради нашествието ми. Много добри слушатели, но когато бе техен ред да говорят ми зададоха само един въпрос. Представяте ли си! Попитаха ме дали всички земни жители ли сме толкова разговорливи. Потвърдих веднага и дори малко да ги излъгах, това явно бе верния отговор. Те бързо смениха темата и ми обясниха, че са размислили за инвазията. Дори се съгласиха да поправят Айфеловата кула преди да си тръгнат. Единственото им условие бе да не се доближаваме на поне хиляда светлинни години от тях. Много разбрани инопланетяни. Дори не знам защо сме решили да воюваме с тях вместо да седнем и поговорим.

Изпращам това съобщение до всички оцелели на планетата Земя. Инопланетяните се оттеглиха. Планетата е спасена. Моля ви, излезте на повърхността. Вече е безопасно. Имам нужда да поговоря с някого.