Азбучно

Анонимността в клуба на чревоугодниците не е гаранция, че членовете му няма да срещнат смъртта си някоя вечер в мрачните алеи зад долнопробните кръчми в стария град.
Бъдещият клубен президент Григор Чалъбашиев загина точно така. В една паянтова беседка в горичката зад ‘Свинята и дивия лебед’.

Григор напоследък избягваше алкохола, но тази вечер успя да изпраска две чашки долноземска мастика със салатата, пет-шест бири с пържолите от див таласъм, последвани от три ракии от лунно грозде за десерт, и на бърза ръка замъкна кръчмаря към гореспоменатата беседка да обсъдят нещо особено важно и спешно, както разбрах от ритмичното скърцане.

Докопаха ги четинестите караконджули, преди да успея да се намеся.

Единствените следи, останали от двамата бяха шепа къдрави косми, чифт долни гащи и разръфания колан на Григор. Жалко, защото неочакваното събитие донякъде намали шансовете му да се превърне от бъдещ в настоящ клубен президент, а щеше да върши отлична работа като такъв.

За доброто на клуба не уточних точните обстоятелства около смъртта му.

Исках да предотвратя спекулации с личния му живот, както и да запазя добри отношения с него – можеше например да бутне едно призрачно рамо от отвъдното като дойдеше ред да избираме ново началство. Йерархията, анонимна или не, не търпи пропуски. Кой по-подходящ за ръководен пост от моя милост, дясната ръка, да кажем, на трагично загиналия бъдещ президент?

Лекомислена постъпка. Може би трябваше да си трая. Не отчетох факта, че лайната на апокалипсиса омазват всеки, както има една приказка в новия град.

От подадените анонимни кандидатури за нов клубен президент, петдесет и осем заявяваха роднинство, най-вярно приятелство, братска и не толкова братска любов с починалия Григор Чалъбашиев; тридесет и четири изтъкваха предимствата си като негова дясна ръка (явно посмъртно се бе сдобил с бая десни ръце); а останалите сто и седем единодушно обещаваха да се разправят с убиеца му, някой си Парашкев Курников.

Парашкев Курников – демек аз. Решили бяха да твърдят, че съм го убил, изял съм тялото с печени картофи, хвърлил съм костите в язовира при акулите и съм прехвърлил вината на горките караконджули. Съшита с кръпки история, разбира се.

Такова обвинение не можех да пренебрегна с лека ръка, въпреки че разбирах мотивите им – един съперник по-малко за мечтания пост.

Умувах три дни как да разреша възникналия проблем, а през това време докато анонимната ми кандидатура отлежаваше в купчината с другите, не по-малко анонимни кандидатури, общината обяви награда за главата ми на основание нелегален съюз с четинести митологични същества с цел нерегламентирано убийство.

Фаталното повикване да се предам дойде на четвъртия ден под формата на трима двуметрови, двукрилни юнака с логото на общината избродирано по фесовете им и закривени ятагани, от които успях да избягам на косъм. Хукнах към първото ми хрумнало безопасно място, царевичните ниви отвъд язовира, където предположих, че никой няма да ме търси – и за мое облекчение познах.

Царевичните кочани пърлени на импровизиран огън заедно с избуяла самардала се оказаха прекрасно средство за оцеляване през следващите двадесет и четири часа, макар и неособено вкусни, но протестиращият ми стомах бе заглушен от – благодаря ти, Боже и на теб, Аллах, и Буда, и Вселено – гласът на Григор, който обеща да намери начин да изясни ситуацията в най-скоро време, а кръчмарят му пригласяше някъде отдалече.

Чаках с надеждата случаен четинест да не се добере до мен междувременно.

Шестият ден донесе новини. Щастливи новини и извинения от общината. Ъгъла, под който мъртвият Григор бе представил събитията, по някакъв начин облагодетелстваше всички – не знам какво точно им беше казал, обаче мен ме поставяше извън съмнение, Григор стана първият мъртъв президент на клуба, а обвинителите ми получиха парични санкции и заповед за тридесет дневна трезвеност.
‘…ьо’ ме наричаха някои съклубници щом се върнах в града, несъмнено съкратено от дрисльо или нещо също толкова благозвучно, но ги подминавах с лека усмивка подобаваща на дясна ръка на президента, този път съвсем наистина.

Южният кабинет, в който ме настаниха като тленен наместник на Григор, ухаеше денонощно на пържени кюфтета, таратор и тиквички с чесън от таверната отдолу и това ми беше напълно достатъчно за да се радвам на живота и новата си длъжност. Ясно беше, че няма да стана президент скоро, но пък на кого му е притрябвало да става президент на клуб, в който анонимността не струва и пет пари.