Батерията

Генадий повдигна слънчевите очила над челото си и инстинктивно примижа срещу силната светлина. Шумът от трафика на колите и автобусите го опияняваше. Усмихна се – обичаше мегаполисите, забързаният темп на живот в тях, бесният ритъм на ежедневието, тълпите от хора и емоционалността изпълваща дните и нощите на града.

Обожаваше да се разхожда и да среща, а често и да се блъска с хората около себе си. Предизвикваше ги – понякога невинно, а понякога целенасочено търсеше контакт с тях.

В общността стана известен с прякора “Странният”. И имаше причина за това. Поведението му не оставаше незабелязано – Генадий ходеше подскачайки, ръкомахаше отривисто пред лицата на хората, но проявяваше галантност при среща с дами, като им целуваше ръка, а на младите момичета се покланяше в реверанс и ги даряваше със закачлива усмивка. Господата на възраст бързаха да се отдалечат на безопасно разстояние от него, но въпреки това биваха удостоявани с козируване, а юношите – с докосване на показалеца си до слепоочието имитирайки дуло на пистолет.

Повечето хора донякъде бяха свикнали, но мнозина изпитваха страх и се опитваха да се дистанцират.

Генадий по никакъв начин не се притесняваше от това. Ежедневието му беше изпълнено с дълги разходки и случайни срещи с непознати.

Както всеки ден, така и тази сутрин, точно в 9.00 часа той излезе подсвирвайки от апартамента на партера на кооперацията, в който живееше под наем.

Потопи се в дивият свят на столицата. Въпреки неизчерпаемата енергия изпълваща го обикновено, през последната седмица сякаш заряда му беше спаднал наполовина. Безпогрешно усещаше това си състояние и знаеше какво следва да направи. И нито за миг не се поколеба.

Вървеше на пръв поглед безцелно по главната улица, но всъщност внимателно се оглеждаше. И не след дълго го забеляза – състарен, крайно слаб човек, с жълтеникав цвят на кожата, подут корем, контрастиращ със слабите крайници и телосложение. Въпреки занемарения външен вид на мъжа, по откритите му части на тялото се виждаха синини в различен стадий на заздравяване – цветовете се преливаха от пурпурно червено до тъмно мораво, а на места имаше закачливи жълто- зелени участъци.

Генадий с отривист скок застана пред стареца и издърпа бутилката от ръката му. Подуши внимателно изпаренията и със задоволство установи алкохолното съдържание в шишето. Със замах захвърли в далечината “патрончето”, усмихна се на мъжа, козирува и сложи дланта си на рамото му.

– Човееече, човееече, защо така си тръгнал на далеече.

От мястото, на което животът ти протееече

И позволи на спирта да те завлееече

Като съдбата ти обрееече

Но днес със мен тя се пресееече

И мойта сила вече те привлееече

А песента на помощ се притееече

И цирозата от дроба ти извлееече…

Генадий не спираше да пее, а старецът видимо изправи прегърбената си стойка, кожата му придоби здрав бледорозов цвят, синините и отоците под очите му изчезнаха, а коремът му не само спадна, а и придоби вид като на фитнес-инструктор. Мъжът, подмладен, със сълзи в очите и невярващ на трансформацията с него, заеквайки се опита да благодари на странният младеж, но едва отворил уста не разбра къде изчезна той сред тълпата от зяпачи струпали се около него…

Генадий въздъхна и с облекчение усети прилива на енергия в тялото си, но все още беше далеч от оптималното състояние на организма си. Затова с характерната си скоклива походка продължи по малката улица, където беше избягал от интереса към случилото се преди малко.

И не след дълго видя жена на средна възраст, седнала на пейка, държейки бутилка с минерална вода и на почивки приемайки различни лекарства. Лицето и имаше измъчен вид. Беше поставила изискан тюрбан на главата си и с копринена кърпичка попиваше сълзите от очите си. Плачеше без глас, а умората витаеше във въздуха.

Генадий внимателно се приближи до нея и галантно целуна ръката и. А след това рязко се изправи и подсвирвайки започна да танцува. Смесваше различни стилове – започна с рок, премина през туист и ча-ча-ча. С валсова стъпка обикаляше пейката и изумената жена. Не след дълго я хвана през кръста и заедно се потопиха в страстно танго. Две напред-една назад, две напред-една назад, оле… Завъртя я и свали тюрбана от главата и. Отдолу се спусна гъста гарваново черна коса. Дамата се засмя, като звънкият и глас озвучи малката уличка. С грейнали очи взе купчината флакони с лекарства и с неподозирана и от самата нея сила ги запрати в пространството над главите на събралите се зяпачи. Завъртя се, а когато се обърна странният мъж беше изчезнал. Обходи с поглед и надежда тълпата, но сякаш никога не бяха танцували заедно…

Генадий се усмихна – чувстваше се почти отлично. Енергията, която беше получил от жената беше заредила до 70% жизнената му батерия. Винаги онкологичните заболявания и лечението им вдъхваха неизчерпаема във времето сила и водеха неизменно до висок виталитет.

С подскоци пресече кръстовището и неусетно се доближи до оживено училище. Учениците бяха в междучасие и двора, а и около оградата на сградата беше пълно с превъзбудени хлапаци и девойки, които спореха помежду си и се шегуваха. Ръкомахаха и се превиваха от смях. Но вниманието на Генадий беше привлечено от юноша, застанал встрани от тълпата. Правеше впечатление облеклото на детето, което беше в противовес на топлото време – кожено яке, дълги панталони, блуза с дълги ръкави, ръкавици, тъмни големи очила и маска на устата, като по този начин почти не се виждаше лицето му и дебела вълнена шапка.

“Странният” доближи момчето, погледна го и направи характерният жест с показалец, допрян до слепоочието си, сякаш стреляше с пистолет. А след това застана точно пред него, протегна ръце и внимателно свали маската, очилата и шапката. Разкопча якето и нави ръкавите… Гледката не го изненада – множество люспи почти покриваха късата му коса и се сипеха като едър сняг по раменете му; кожата на ръцете изглеждаше суха, напукана и кървяща, засегнатите области се сливаха и покриваха почти цялата повърхност… А когато свали и ръкавиците – ноктите на ръцете бяха в жълтеникав цвят или липсваха. Лицето – изкривено от опънатата кожа и застинало в гротескната маска на смъртта…

Генадий прегърна силно юношата. Прекара длани по напуканата кожа опитвайки се да обели люспите. И махайки ги под тях се разкриваше здрава млада кожа. Прокара ръка през косата на момчето и в миг тя доби чист и спретнат вид. Стисна ръцете му и ноктите заздравяха, а липсващите пораснаха за миг. Погали го бащински по главата, целуна го по челото и лицето на детето се оживи в отдавна забравени мимики и изражения. Младият мъж с длан затвори очите на младежа и му прошепна да брои до десет, А когато момчето ги отвори – от странният мъж нямаше и помен…

Генадий със задоволство отбеляза 100% жизнена батерия. Винаги автоимунните, хронични заболявания, към които спадаше и псориазисът носеха най-голям заряд. Пълната батерия щеше да му осигури година и половина спокоен живот. Време – достатъчно да се устрои на ново място, където не го познават и да заживее нормално, доколкото е възможно за него.

Обичаше да помага, но това до голяма степен беше егоистичен повик. Лекуването на болните го зареждаше с живот. Но единственото условие беше да бъдат напълно непознати хора, което го обричаше на самота. Превръщаше го в странен отшелник. А душата му копнееше за изява и преливаше в хипер екстровертно поведение.

А Генадий беше и е най-странният екстроверт …