Бернаровият Властелин

Слънчев лъч се прокрадна из клоните и падна върху високата, изгърбена фигура на Бернар. Тъмно кестенявите му къдрици разчорлени се вееха във всички посоки от лекия полъх идващ от вътрешността на гората и сякаш си играеха над главата му. Носът му бе дълъг и леко крив по средата – резултат от единствения му опит, и то неуспешен, да играе на топка с кварталните деца. Така и не си смени очилата след злополуката в библиотеката, когато без да иска се спъна в стол и сякаш като знак на главата му падна от най-горният рафт Толкиновият Властелин – любимата му книга. С пуфтене и тихичко изброяване на няколко нецензурни думи, които беше чул от градинаря на съседите, се изправи и намести изкривените си очила, на които липсваше вече лявото стъкло. След като видя коя книга го бе зашеметила започна да се смее истерично и реши, че това е съдбоносно. Минаха четири месеца и той все така си носеше очилцата, здрави само от дясно.

Майка му много обича модата. Още със събуждането се гизди и сама си оформя превъзходна прическа, загладена и лъсната с всякакви препарати. Двамата имат особени отношения, но тя винаги се старае да го облича с хубави дрехи, повечето ушити от нея.

В този ден в гората Бернар отново бе натаманен модерно – с червена ризка на бели ивици, бежови три четвърти панталони, бели до глезените чорапи и любимите му сиви гуменки, които майка му не одобряваше. Тъй като е слабичък дрехите все му висят, някак никога не успяваха да уцелят точният размер. Тъжно, но пък симпатично и този път нашият младеж се носеше като ходеща закачалка с няколко парцала нахвърлени по нея. Докато си вървеше из гората, влачейки крачетата си, срещна възрастен господин със сиво кепе и желязна патерица.

-Я, си вържи обущата, момко, ще се спънеш! – Нахока го набързо дядото. Бернар стреснато заоглежда обувките си. Наистина са развързани.

-Благодаря, любезни господин дядо! Напоследък доста се спъвам, нямаше да е хубаво пак да ми се случи. – усмихна се небрежно и коленичи, за да се завърже.

Господинът се загледа в момчето оздачен, след това повдигна рамене и си продължи по пътя.

Младокът се изправи и на глас си потвърди: – Ех, че добър човек, и хубава шапка имаше. Да е жив и здрав. – Весело си подсвирна, направи лек пирует на място и втренчи поглед към дърветата. Горската пътека свършваше и нататък ставаше малко по-тъмно, хладен въздух се усещаше и различни звуци на животини се чуваха в далечината. Кльощавото му тяло се разлюля от притеснение, а може би и малко страх, истината е, че не беше много на ти с животните. Все се случваше нещо да го нападне или да го ухапе. Да, ставаше въпрос за няколко катерици в парка и за комарите нощем жужейки, докато спи, но все пак го чувстваше като достатъчен опит с дивото. Поседна малко на тревата да си почине, там на ръба на познатото и страшното. Сгуши се в коленете си и загледа наоколо. Една пчела прелетя пред лицето му и кацна на едно жълто, пухкаво цвете, което се накланяше напред и назад в ритъм с вятъра. Бернар се развесели представяйки си, че в момента това насекомо се чувства сякаш е на сърф и е яхнало голяма вълна. Наклони леко глава настрани и тихо прошепна: „Здравей, пчела, здравей и на теб цвете!“. Изкиска се глуповато, пое дълбоко въздух все така загледан в тъмната гора мислейки си, че един ден ще се престраши и ще успее да премине тази така ужасяваща граница. Изправи се с подскок, поизтупа панталоните си и тръгна обратно към вкъщи.

Малко преди да стигне къщата срещна съседката, как ѝ беше името:

-Сладичък Бернардиньо, къде пак се скиташ? – започна да го стиска по бузите леко закръглената женичка ухаеща на сладко от боровинки.

-Здравейте, лельо съседке! – примигна момчето. – Ами, разхождах се из гората да търся различни видове листа, изучавам ги. В Библиотеката, жената, която дава книги, не съм сигурен каква ѝ е длъжността там точно, но тя ми даде тази книга с много дебели и лъскави корици за видовете растения. Реших, че мога да открия ново, или пък някое, което всъщност го смятат за изчезнал вид. – заразказва гордо.

-Браво, дете. Ама, че си и ти един изчезнал вид! – намигна с едно око плодово ухаещата дама, потупа го по главата и без да каже повече се прибра в дома си.

Бернар завъртя очи объркан, махна с ръка сякаш гонеше муха, която се опитваше да му влезе в устата и тръгна към кафявата порта на оградата заобикаляща къщата му. Точно секунда след като натисна резето и прекрачи прага се чу тихичко звънливо чуруликане. Не беше весел звук, а някак жален, като плач. Обърна глава в ляво и забеляза черно крилце да маха насред тревата близо до стълбите. Стъписа се за миг, тъй като се плашеше от животни, но почувства и тъга. Без колебание хукна през глава да спаси клетото същество. Когато се доближи видя малко гарванче, което очевидно си бе наранило крилцето и не можеше да излети. Застана на колене и внимателно протегна ръчички. Така искаше да покаже, че намеренията са му добри и че не цели да уплаши птицата. Тя издаде жален звук въртейки очи объркано, но след като спря погледа си върху човека срещу него, бързо се успокои. Спасителят пое в дланите си малкото създание и се запъти към къщата.

-Какво, за бога, е това в ръцете ти? – посрещна го майка му шляпайки с белите си джапанки, тъкмо излязла от банята облечена в лилав пеньоар и увила жълта хавлиена кърпа около главата си.

-Мамо, това е малко птиче, което е ранено. – започна да обяснява Бернар.

-Ти, безумно дете! – изпищя майката. – Можеш да се разболееш от някоя коварна болест, птичи грип или птича чума – виеше като оперна певица, докато събуваше лявата си чехла. – и виж как си изцапал новите дрехи. – цапна го по главата обезумяла.

Синът ѝ избухна в неконтролируем смях. Приближи нежно животинката до гърдите си и много деликатно заговори:

-Скъпа мамо, замълчи! Ще се погрижа за това болно гарванче, докато се възстанови. Време е аз да направя нещо за друг и да бъда герой в своя разказ. Аз съм Сам, а това в ръцете ми е моят Фродо. – след това храбро вирна брадичка и с победоносна стъпка се прибра в детската стая, докато весело си тананикаше: „Хурей, хурей, в тоз час вървя напред, ще спася кралството със своя меч!“