Екскурзията

Съдбата ми подсказваше, че не трябва да ходя на тази екскурзия.

Отначало туристическата агенция анулира резервацията ни. Предложиха друга дата за отпътуване, но тогава приятелката ми беше заета. Тя настояваше да отложим екскурзията за следващата година. Не се съгласих и тръгнах сама.

Втори знак – автобусът, с който пътувах към сборния пункт, се счупи. Но аз бях потеглила с по-ранния превоз и не закъснях.

Беше вълнуващо пътуване. Екскурзоводът бе начетен и сладкодумен. Преплиташе историческите факти с легенди и забавни случки. Започнах да се сраствам с чуждата страна. А природата.. Пътувахме край живописни проломи на изумрудени реки. Скалисти върхове се издигаха високо в небето. Преминавахме през гъсти гори. Посещавахме малки работилнички, музеи, величествени катедрали и замъци. Дворците ме омагьосваха с разкоша си. Разхождайки се из градините, с подредените цветя, статуи, водоскоци и шадравани, си представях, че съм принцесата на замъка.

В последния ден от екскурзията потеглихме на кратка разходка към древно селище. Пътят лъкатушеше из вековна гора. Дърветата сплитаха клоните си в гъста мрежа и улавяха светлината. Качвахме се все по-високо, завоите ставаха все по-остри. Чувствах се като във влакче на ужасите. Страшна бе и легендата за крепостта, разказана от екскурзоводът:

„В средата ѝ се издигал „Черният замък“. Наричали го така заради стените от чер гранит и заради престъплението, извършено от сина на феодала. Разглезен и жесток младеж. Държал на правото си на първа брачна нощ. Често след този „ритуал“ момичетата се самоубивали. Започнало брожение срещу него. Баща му решил да го изпрати до светите земи, там да изкупи греховете си. Дни, преди да отпътува, младежът срещнал красива девойка. Отвлякъл я посред бял ден. Годеникът ѝ повел селяните към крепостта, нахлули в замъка. Феодалът заповядал на сина си да пусне девойката. На другия ден годениците изчезнали. Шушукало се, че синът на господаря ги е убил. Феодалът провел разследване. Младежът се заклел пред свещената книга, че когато ги е видял за последно и двамата били живи и че не ги е убивал. Заминал за светите земи. Там срещнал смъртта.

Из замъка се носела мълвата, че странни вопли се чуват от подземието на замъка. А килиите били празни. Решил феодалът да слезе до тъмниците. Видял, че последната килия е зазидана. Когато зидарията била срутена, се разкрила ужасяваща гледка. На стената, приковани с тежки вериги висели телата на изчезналите годеници..

Поболял се старият господар. Починал след няколко месеца. Замрял животът в крепостта. Говорело се, че мястото е прокълнато и бродят призраци. Разрушили се крепостните стени, дърветата и храстите се разпрострели над техните останки и само Черният замък донякъде устоял на времето.“

– Замъкът е рестравриран и обезопасен. Ако не ви е страх, може да слезем в тъмниците – каза екскурзоводът, когато автобусът спря. – Често съм идвал и призраци не съм срещал.

След тези уверения тръгнах смело надолу по стръмните каменни стъпала. Когато бях на последното, усетих, че някой ме бута силно. Успях да се подпра с ръце на пода, преди падна и не се нараних. Хладен полъх премина край тила ми и чух шепот: „Не трябваше да идваш“. Уплашена, побягнах навън.

Изчаквайки групата в автобука, разглеждах снимките, които направих. Когато стигнах до тези в подземието, видях, че около мен има сивкав силует. Какво бе това? Нали духове не съществуват?

Върнахме се в късния следобед. Реших да поскитам из стария град, с малките и тесни улички. Попадах на сгради с красиви орнаменти, на магазинчета, пълни със сувенири. Излизайки от поредното магазинче, забелязах, че слънцето залязва. Трябваше да се прибирам. Тръгнах смело наляво. Скоро разбрах, че съм се изгубила.

Свих в друга уличка. Замръзнах. Част от къщите бяха разрушени. Последните слънчеви лъчи огряваха една стена с кафяви петна, приличащи на засъхнала кръв.

Извадих телефона си, но и той ме „предаде“. Батерията се беше изтощила.

Вървях, но всяка улица беше като лабиринт без изход. Нямаше хора. Повечето магазините бяха празни, с изпочупени витрини Лампите, които тук-там светваха, придаваха зловещ вид на къщите. Бях попаднала в квартала, известен с високата си престъпност. Паникьосах се..

При поредния завой, се отзовах на уличка, която ми изглеждаше позната. В единия ѝ край видях три силуета, приближанащи се към мен. Спрях се, за да ги изчакам. Исках да ги помоля за помощ.
„Бягай, Мая“- дочух глас в главата си. Не го послушах.

Когато наближиха непознатите, видях злобните им усмивки. И побягнах към светлината на магазинчето за сувенири.

Стигнах до него, когато продавачът заключваше вратата. Страхът в очите ми вероятно го накара да отвори. Скрих се зад един щендер с шалове. Отново усетих хлад по тила и чух тих шепот: „В легендата не се споменава, че господарският син ходеше с двамата си приятели. Тримата оковаха годеника ми. Заставиха го да гледа как се гаврят с мен. После зазидаха килията. Проклех ги да се скитат вечно по света. Сега те преследват всяка девойка, която прилича на мен. Като тебе“.

В магазина отекнаха стъпките на моите преследвачи. Шаловете с разтвориха. Двама ме хванаха и ми извиха ръцете отзад. Натикаха в устата ми фишу, за да не викам. Задушавах се. Третият се караше с продавача. Сбиха се. Моят преследвач беше по-силен. Повали магазинера на земята, извади нож и с един замах преряза гърлото му. Разбрах, че няма да изляза жива от тук. Молех се смъртта да дойде по-бързо. Напразно. Моите мъчители знаеха как да удължат агонията на жертвата си. Нарязаха роклята ми, парче по парче. С кървавия нож. Забиваха острието по-силно и разсичаха кожата ми. Болката ме изгаряше. Не можех да крещя. Сълзите замъгляваха погледа ми и милостиво скриваха лицата на моите мъчители. Разкъсаха бельото ми и се нахвърлиха върху мен. Усещам пронизваща болка и тъмнината ме поглъща.

Дочувам звъна на телефона си. Отварям очи. В хотелската стая съм. Нямам наранявания. Само ръката ме наболява. На стола стои новата ми рокля, цяла, без петънце, готова за обличане. Търси ме ексурзоводът-закъсняла съм.. Моля го за помощ, куфарът ми е тежък. Готова съм за тръгване, когато се почуква на вратата. Отварям я и застивам. На прага стои един от снощните ми преследвачи и се усмихва. Отстъпвам назад, крещя и го удрям с куфара.

Потегляме по-късно от предвиденото-наложи се да давам показания за моето хулиганско поведение към пиколото.