Лале

Ледено студеният вятър разкъсваше процепа в шушляковото му яке и образуваше дупка, която скоро щеше да погълне горната му дреха. Ако обръщаше внимание на това, което носеше, щеше поне веднъж да си обуе обувки, докато нагласяше вечно клатещия се ветропоказател на розово петле. Вече не знаеше защо го прави. Той отдавна не работеше като хората, вятърът сякаш никога не духаше откъдето трябва, а ако ръждивата човка паднеше от такава височина, сигурно щеше да убие някого.

След като направи рутината си, влезе през счупения тавански прозорец и отново се проряза на ръба без да разбере. Пръските кръв на килима до прозореца тъкмо започваха да изсъхват, когато нови започва да поят пода на разхвърленото помещение.

Огледалото в коридора отново показваше същата картина – крив скелет на сив мъж, с брада закриваща вече мъртвото му лице с блед поглед прикриващ истинските години на това, което някога е било човешко същество.

Къщата, заразена с неговата смърт, скърцаше всеки път като за последно и убиваше всеки възможен цвят, който се опитваше да прозира от живия свят.

Както всеки път, мъжът се запъти към влажното мазе, където се чувстваше като у дома си, когато за пръв път се сблъска с най-големия враг на състоянието му – изненадата. От средата на сравнително прясно оголената мазилка в стената се показваше абсурдно ярко цвете с обидно зелено стъбло и горчиви яркиолилави цветове. Мъжът приближи цветето. Огледа го добре. То беше красиво, жизнено, откровено. Той никога не беше виждал такова нещо. И никога не искаше да види. Грабна го с огромните си длани, от които кожата вече висеше, и със сила го откъсна. Смачка го с две ръце. Хвърли го на земята и го стъпка. И с двата крака. Един след друг. Преди да срещне цветето той беше решил да се сгъне отново в най-мрачния ъгъл до тухлите с дупката, но планът се промени. Тръгна обратно по стълбите към кухнята.

Само минута по-късно той беше отново на входа на мазето. В ръката си държеше кибрит и клечка в готовност да унищожи всичко красиво. За неговата изненада, от стената, от същото място, се показваше отново лилаво цвете. Мъжът погледна към пода – там лежеше жертвата му от преди малко. Изглежда второ цвете се беше показало на място на първото. Мъжът непоколибимо грабна второто цвете и го метна върху първото. Отново спази ритуала на смачкване, но този път добави и кибрита. Мъжът запали клечката и се вгледа в труповете на цветята. Сякаш обгърнати едно в друго в опит да се спасят, двете омазани в кал и раскъсани стъбла, пронизани през сърцето те отхвърляха живота, сякаш никога не е имал смисъл. Сякаш всичко, което някога са били, до което са се докосвали – всичко е било напразно. Пламъкът от клечката достигна пръстите на мъжа и той инстинктивно хвърли клечката на земята. Тръгна да пали втора клечка, когато нещо зад гърба му сякаш безшумно го погледна. Мъжът се обърна и видя ново цвете. Този път двойно по-голямо от предишното. Мъжът се намръщи и подпали новото цвете. Гледаше го докато и последната капка живот се изцеждаше от него. След това заплака. Сълзите не бяха негови. Не бяха вече ничии.

Мъжът се обърна и видя, че смачканите цветя са поникнали още четири други. Този път три пъти по-високи от първите. Мъжът се намръщи. Извърна се в един от ъглите на стаята и извади от прашасъл сандък, единственото нещо, което можеше да се извади от такъв сандък – огромен, метален чук. Той започна да удря по земята, докато цветята отново бяха се превърнали в отломки на безсмисления си живот. Подът се беше напукал, а под него блееше само мрак.

Изведнъж от чука на човека се появи същото лилаво цвете, което бавно започна да се увива около дръжката, сякаш в опит да докопа ръката на мъжа. Мъжът инстиктивно хвърли чука на земята. Той се дръпна назад в ужас и видя как отново от същата стената, от земята, вече и от тавана, започваха да се появяват лилавите цветя и да растат все по-бързо. Мъжът започна да се дърпа бавно назад. Цветята бяха насочени към него и сякаш търсиха допир с погледа му. Мъжът се спъна в стълбите на мазето и падна назад. Цветята се приближиха съвсем до него, когато изведнъж спряха да растат. Мъжът усещаше, че това не е добър знак.

И беше прав. Изведнъж лилавите листа на цветята започнаха да окапват и миг преди да докоснат земята се превръщаха в мазни плужеци, които после започнаха да търсят себе си. Един по един се сливаха един в друг и образуваха единно същество, което почти стигаше по ръст мъжа. То се надигна на задната си част и застана пред мъжа. То бавно тръгна към него Мъжът уплашено се претъркули настрани и грабна изпуснатия кибрит. Запали клечка и тръгна да пали съществото, когато видя, че то всъщност не търсеше него. Съществото бавно се плъзгаше нагоре по стълбите. Мъжът, отново останал със запалена клечка кибрит в ръката си не разбираше какво се случва. Той инстиктивно хвърли клечката върху съществото и видя как огънят потъна в тялото му, като образува малък червен кървав кръг. Това обаче не го спря, защотопродължаваше да лази извън мазето.

Мъжът усещаше с тялото си, че нещо ужасно ще се случи и трябваше да спре съществото на всяка цена. Хвана чука с увяхналото цвете и започна да замахва по плужека, като с всеки удар червеното петно в средата на съществото ставаше все по-голямо, но въпреки това нищо не можеше да го спре. То продължаваше напред. Премина покрай смачканото огледало и образът му заби шип в сърцето на мъжа, но той продължаваше да го удря и да го удря. Петното ставаше все по-голямо. Плужекът потъна в тъмно червен цвят, а мъжат – потен и уморен със сълзи на очи го млатеше и крещеше след него. Викаше, стенеше, молеше го, но съществото не спираше.

И ето, че то се прониза през прозореца на тавана. Мъжът го последва, като този път имаше чувството, че разпира гърдите си. Щом излезе на покрива, плужекът започна да се катери по металната тръба към ветропоказателя, а мъжът падна на колене в последен опит да моли съществото да спре.

Но то не беше от този свят, не беше и от друг. То имаше цел и сякаш невиждащо мъжа застана до ветропоказателя. Започна да го клати. Мъжът крещеше с последни сили. Съществото клатеше. Мъжът се сви на кълбо от болка. От мъка.

Само след миг съществото заклати за последен път ветропоказателят и той се отскубна от металната си поставка. Докато падаше, мъжът гледаше с ясни и болезнени очи ветропоказателят. Гледаше как той и осемгодишният му усмихнат син закачаха петела на високо. Знаеше, че трябва да измисли по-добра поставка, но все не му оставяше време. За пръв път успя да издейства пет минути почивка и реши да ги отдели, за да оправи тази глупост. Поне щеше да прекара малко време със сина си на покрива. Петелът не беше обезопасен, но беше някаква тъпа реликва завещана от дядо му, която набързо намери в мазето, под снимката на него със семейството му. Видя как синът му се приплъзна по металната поставка, което адски много го издразни, защото мразеше да го прави по всяка мебел. Когато синът му скочи и седна до него, петелът разбира се загуби баланс и падна надолу. За секунди прониза сърцето на детето и червена локва закри гърдите му. А естествената реакция на баща му, неосъзната и зловеща в ежеднеевието си затвори живите му очи завинаги.

…така му се пада.