На ръба на…

– Колко време имаме, професоре?

– По-малко от необходимото. Хората губят битката.

Посивелият мъж повдигна ръцете си, за да ги погледне, но видя само защитния костюм, в който беше опакован. Кожата му се бе съсухрила и той знаеше, че следващото излизане на повърхността ще му е прощалното.

– Значи това си остава последния ни шанс? – събеседникът му беше по-млад, но професорът с въздишка установи, че бретонът му има бял кичур, а около очите са се нароили ситни бръчки. Отговори му като просто повдигна рамене, знаейки, че в действителност няма отговор.

– Ще се качвате ли? – отново попита по-младия.

– Не мисля. Ще остана тук. За мен това е последното пътуване, разбираш, нали?

– Колко успяхте да се задържите, професоре?– гласът на младока трепереше.

– Тридесет и две години.

Очите зад скафандъра се изпълниха с възхита. Тридесет и две години беше един завиден период. Почти недостижим.

– Да седнем да изпием по нещо, искате ли? – предложи професора и се запъти към жилищните части на подводното съоръжение, следван от своя колега.

Два маркуча с приятна розова течност се вляха в костюмите и всеки захапа малкия накрайник разположен в скафандъра, встрани от устата.

– Кога започнахте да учите, професоре? – младият мъж не обичаше тишината.

– Бях на пет. Вече бях минал основното си обучение и знаех точно в каква насока искам да се развивам – усмихна му се, но очите му си седяха налети с тъга – Знаеш ли, на седем вече си мислех че имам отговора, а сега, двадесет и пет години по-късно, знам, че нищо не знам.

– Вие сте гений в областта и аз смята…

– Недей! Истински гении си отидоха безславно. Представа нямаме какво се случва. Истината е че когато не знаеш срещу какво се бориш, просто няма с какво да го победиш.

– И все пак – отпи една дълбока глътка младежа и след като освободи напрежението в себе си с тежка въздишка продължи – И все пак рядко някой достига такава заветна възраст.

– В библейски времена са живели до осемстотин, деветстотин години – замислено заговори професора.

– Чувал съм ги тези дивотии. В Средновековието едва са доживяли четиридесет.

– Но са били здрави и атлетични, умирали са от болести, войни и глад. А ние на осем сме като задръстени шахти за боклук. Умираме на двадесет с епикризи на някогашен столетник – гласът на професора се беше просмукал с безпомощна ярост.

– Сравнете капацитетите ни, професоре. Днес децата прохождат след като напуснат утробата на майка си, а година по-късно започват обучението си. Интелектулано сме на върха в еволюционното си развитие.

– И какво ни е помогнало това?

Професорът стана и се опита да срита стола, на който беше седял, но костюмите много ограничаваха движенията им и действието се оказа тромаво и несполучливо. Това го ядоса още повече.
– На ръба сме да открием как да увеличим продължителността на живота си – опита да го успокои младият му колега.

– О да, на ръба сме. На ръба на изчезването. Мозъчното стимулиране доведе до абсолютен срив в телата ни. Няма атлети, не можем да ходим сред природата, не издържаме да плуваме. Дори вече не обработваме земята, а се храним синтетично. Телата ни са изключително слаби и стареят с неестествена скорост. Светът е на ръба да се отърве от нас. Вече почти не създаваме поколения, които да оцелееят повече от десет години.

Двамата замълчаха. Мина време преди младият мъж да заговори:

– Като се замисля не съм виждал нищо друго освен училищни стаи и лаборатории. Не знам какво е да се движиш без защитен костюм, защото стареем още по-бързо. Защо изобщо съществуваме? Вече не творим изкуство, а се борим само да намерим начин да оцелеем…

– Това е целта на всеки животински вид, оцеляването – професорът седна, отново с тежка въздишка.

– Но вероятно природата иска да ни каже, че ние … – спря се за момент. Не му искаше да прозвучи като фанатиците, привърженици на идеята за равновесието и прочие глупости. Човекът от хилядолетия манипулираше природата и твърдо вярваше, че може да контролира процесите в нея.

– Иска да ни тества, за да еволюираме?– включи се професора.

– А защо не да се отърве от нас?

Мълчание.

– Искам да кажа, ако и на нея и е писнало. Ако иска почивка и е на ръба да си я осигури?

Професорът вдигна глава някъде нагоре, където трябваше да е сушата. Там където хора без защитни костюми остаряваха с всяка една минута и преди да навършат тридесет се сбогува като старци със земния си живот. Замисли си, че всички искаха да имат повече време. И тогава му просветна.

– Не ни трябва повече време?

– В какъв смисъл? – стресна се младежът от внезапната възбуда на професора.

– Нямаме нужда да търсим повече време, за да запазим телата си млади, а точно обратното.

Ходещ разпалено обратно към лабораторията и изпълнен с енергия, професорът почти успя да уплаши своя колега, карайки го да си мисли, че е загубил ума си. Когато се озоваха обратно в стерилната зала, той вдигна ръце и тържествуващо оповести:

– Търсим грешното решение на проблема. Телата ни, те са пречка. Трябва да освободим съзнанието си от тях и да пренесем знанията си като огромна база данни в енергийните потоци на земята. Да станем част от нея. Стареенето няма да ни убива.

Професорът се зае да пише нещо в един от компютрите, а младежът го наблюдаваше без капка ентусиазъм.

– А какво ще ни убива? – попита почти изплашено.

– Нищо, наистина нищо – ентусиазиран професорът не спираше да пише.

Младия мъж се приближи и го погали по скафандъра, което другия нямаше как да усети. След това дръпна един от маркучите, който изкара целия въздух от костюма на професора. Той дори не можа да извика. Скорострелно се сви и угасна, придобивайки вида на хилядолетна мумия.

– Починете си професоре. Ще кажа, че сте били на ръба на откритието си, но и вашия край е дошъл. Нещата трябват да следват естествения си ход!