Най-странният екстроверт

-“Добро утро и пре-кра-сен деН, цветни приятел-ки”- три удивителни – качвам снимката и натискам “публикуване”. Бра-во. – доволно си се самопохвали леля Люба и тържествено постави телефона на масата до порцелановата чашка за кафе. Часът бе 7:30 сутринта и ПО часовник качи поредният пост с градинските си ружи прясно разперени на слънчевите лъчи.

Леля Люба беше млада пенсионерка, средна на ръст, обло оформена, със здрави предмишници и пепеляво руса коса до раменете. Маникюрът й беше практично къс и винаги в зеленикав нюанс с брокат. Деколтето подчертаваше пищните й форми по горните два квадранта.

Децата й вече бяха тръгнали по своя път и тя монотонно живееше с мъжа си чичо Жоро. Чичо Жоро също беше среден на ръст млад пенсионер. По форма объл, по цвят поизпечен от слънцето, той беше чичо с мустак като подкова. Последните години не беше кой знае колко активен – нито в градината, нито в брачното им ложе. Рутината му включваше ранно ставане за риба, обедно хапване, подремване и събуждане за радио предаването “Стоицизъм и плувка”. По природа чичо Жоро си беше спокоен и благ, но и полагаше усилия да е все по-философски настроен.

От своя страна леля Люба беше жена на действието. Тя неуморно разхубавяваше градината и мислено планираше следващите си сутрешни снимки за Фейсбук групата “Приятели на цветята”. Това беше варварско място, на което всеки искаше да честити новият ден с най-красивите цветя и НЕ, красотата не е относителна, когато става дума за китки. Имаше два типа жени в тази група – едните, които снимат градините си и другите, които се снимат хванати за ръце с мъжете си. Всяка подгрупа жени в тази група имаше своите непоклатими лидери. Леля Люба обаче имаше план как да елиминира конкуренцията. Планираше серия снимки на които държи ръката на чичо Жоро на фона на градината. Под различни ъгли. Този план на теория беше чудесен, като изключим, че всеки път, когато подканваше мъжа си да се снимат, той започваше да цитира стоически парадигми. Всяка подкана беше сгоден случай да й развие теорията, че не е нужно да публикува във фейсбук снимки, за да е щастлива, защото всеки момент може да настъпи смъртта и това е нещо, което трябва да я радва…

Прекрасен ден подир прекрасен ден минаваше, а чичо Жоро не поддаваше. За него не беше много ясно какво в неговите лекции я дразни. А за нея не беше много ясно защо той не иска да си снима ръката в нейната поне един път. В един момент неразбирателството стана толкова сериозно, че съседката й показа как да използва изкуствен интелект, така че уж и мъжа й е на снимката. Тя, възприемаща се като част от традиционно българско семейство, отказваше да използва Chat GPT за такъв вид измама, но й харесваше да знае, че има тази силно хипотетична опция.
Неминуемо отношенията им доста се обтегнаха и на други нива, с което Леля Люба започна да търси помощ във видеата за щастливи семейни отношения на гуруто Губилкина. Видео след видео, тя осъзна, че явно чичо Жоро е недооценен като мъж и като личност, защото тя не е в женската си енергия. Така че трябва да изкара вътрешната си амазонка изкусителка и покаже интерес към неговото мъжко хоби. И вече когато той се почувства личностно задоволен, ще й даде това, от което тя има нужда – снимка на ръката му на фона на цветната градина.

След известни размишления бе съставен план, който включваше това тя да го посрещне като алфа ловец след риболова, да вземе рибата му и да я сготви на тиган като алфа жена без гащи. Нямаше какво да се обърка.

Денят настъпи. Юлското обедно слънце набираше сила, пойните птички се скатаваха на сянка под клоните на дърветата, чу се как чичо Жоро паркира колата в гаража, с което леля Люба свали гащите си, пусна котлона и паркира чугунения тиган върху него:

– Юхуу, Жоро, тук съм! Чакам рибката ти в кухнята! – звънливи се изстреляха прилежно подбрани думи, заучени по методологията на Губилкига.

Мъжа й малко се озадачи, защото не помнеше кога за последно го е посрещала с такъв ентусиазъм, но се зарадва, че може да хапнат и да поговорят за видовете стръв и щастието от осъзнатостта, защото смъртта може да настъпи всеки момент. Така че забърза крачка с кофата с риби под ръка. Когато влезе в кухнята и видя жена си облечена до кръста от горе надолу, ентусиазмът му се паузира:

– Ааъъ. Люба… защо готвиш така… облечена…?! Да не настинеш?! – заекна той.
– Абе как ще настина бе?! Навън е 30 градуса! – започна бавно, но сигурно да се разлютява жена му. Това определено не беше очакваната от нея реакция.
– Значи ти ТАКА си решила да ме посрещнеш, а?! – и изведнъж заекването му премина в отекващ из цялата къща неудържим смях.

Ако главата на леля Люба в този момент можеше да изкара дим, то щеше да е по-гъст от излизащия от празния нагорещен чугунен тиган. Но тя не се развика. А бавно си сложи кухненките ръкавици, хвана тигана за дръжката с две ръце и го удари точно отгоре по главата. Смеха секна и той се строполи с цялата си тежест. Кофата с няколкото малки рибки се търкулна по пода. Част от тях излязоха и започната да шляпат на ламината, доста по-живи от чичо Жоро.
– Казах ти да си снимаш ръката си хваната за моята – започна да се вайка леля Люба – не беше нужно да се стига до тук. Сега ще трябва да разкопая лехата, а кой знае какво ще излезе от теб… ще те сложа под теменужките, те не са толкова претенциозни.

Няколко дни по-късно. Часът беше 7:30 – “Добро утро и пре-кра-сен деН, цветни приятел-ки”- три удивителни – “Това са новите ми повдигнати лехи” – сърце – качвам снимка 4, тук ръката Жоро не закриват азалията, браво на чат ГъПъТъ. Бра-во. Ии натискам “публикуване”. Бра-во.