Изведнъж на вратата се почука.
– Кой е? – питам с пресипнал глас. Картофчето оставя кофата с храната за феите на земята, а очите ѝ са станали големи като грамофонни плочи.
– Аз съм. Пощальонът. Нося писмо.
– Писмо? – Поглеждам Картофчето в очите, а тя само премигва и изхълцва тихо. Винаги хълца, когато е нервна, травма от детството, която постоянно ми напомня колко крехки създания сме ние човеците.
– Писмо – потвърждава гласът зад вратата.
– Почакайте за секунда – казвам високо, после навеждам глава и шепна, като се старая гласът ми да звучи спокойно и убедително:
– Картофче – тя кима, – отиди в кухнята и донеси сатъра от горното дясно чекмедже.
Картофчето кима отново и сдържа дъха си, за да прекъсне хълцането. Неуспешно. Отново хълца и този път звукът изригва като тапа от шампанско.
– Хей, там ли сте? Празнувате ли, хора? – вика гласът зад вратата и отново проклетото чукане. – Ехо? Ще отворите ли?
Изблъсквам Картофчето грубо към кухнята и ѝ посочвам със жест да побърза. Отивам до вратата и натискам бравата, макар да зная, че е заключено.
– Търся ключа, имайте търпение. – През това време Картофчето се връща и трескаво тика сатъра в ръцете ми.
Посочвам ѝ да вземе покривката от масата и ѝ говоря шепнейки:
– Като отворя вратата, я мятай на главата му.
– Хлъц – отговоря тя.
Завъртам внимателно ключа. Бравата скърца зловещо, което ми напомня, че от няколко месеца отлагам да я смажа.
– Окей, Картофче, готова ли си?
Получавам потвърдително ‘хлъц’ и бързо отварям вратата.
Картофчето със скок и с едно единство ‘хлъц’ е вече метната върху негодника, увила е покривката около главата му, и се е приземила в хълцаща купчинка на площадката.
Аз не губя време, размахвам сатъра и сека наред. Първо се насочвам към ръцете, защото вероятността злодеят да ги използва е голяма. Той ги размахва отчаяно, опитвайки се да махне покривката от главата си. Това ме ядосва и го халосвам няколко пъти по нея. При последния удар сатърът остава забит дълбоко във врата му.
Бродериите на покривката разцъфват с аления цвят на залеза – красиви червени макове. Злодеят крещи и хвърля тялото си към мен, но Картофчето се вкопчва в десния му крак, той залита, и под тежестта му, двамата се сгромолясваме на прага.
Покривката вече не е на главата му и лицето му е точно върху моето. Очите му са изцъклени и в тях горят огньовете на ада, а от устата му изпълзяват черни изчадия, които пият швиртящата навсякъде кръв и бледорозов мозък.
— Грррххх… – Стържещ хрип изригва от устата му, докато аз се опитвам да се освободя от тялото. Той сграбчва гърлото ми и стиска.
– Хлъц. Убий го. Хлъц – писва Картофчето и яхва гърба му. Вкопчва се в окървавената му коса и дърпа.
Злодеят крещи. Картофчето го захапва за лявото ухо, а кръвта се лее в изобилие. Хващам главата му с две ръце и забивам палците си като куки в очните му ябълки. Чувам песента на феите и запявам с тях. Картофчето припява, а аз натискам палците си още по-дълбоко, и още по-дълбоко и когато стигаме до ‘в реката тя живяла, ааа, ааа, ааа’, негодникът отпуска глава на рамото ми.
– Картофче? Добре ли си?
– Умря ли? Хлъц?
– Изглежда мъртъв.
Пъшкам и двамата с усилие изблъскваме тялото. Забърсвам лицето си с кървавата покривка, когато Картофчето ми подава бял плик и сочи голяма кожена чанта.
– Пощальон е. Хлъц. Истински. И има писмо за теб.
Хълцането ѝ се слива с грухтенето на феите.
Отварям плика и от него изпада красива картичка:
‘Честит рожден ден, скъпи сине!
С обич
Мама’