Почивка на ръба

Бък избърса потта от челото си с омачканата бяла кърпа и я затъкна обратно в задния си джоб. Огледа доволно окосената морава и на ум отметна още една от задачите които трябваше да приключи преди да излезе в заслужена почивка заедно с прекрасната си жена. Макар да бе военен мозъкът му работеше като на счетоводител структурирайки информацията в лесно смилаеми таблици, графици и списъци. Това бе улеснило живота му значително – както на работа, така и в личен план. Харесай си добро момиче, ожени се, купи къща, направи няколко деца, посещавай роднините на Деня на благодарността, изпращай картички по Коледа, работи съвестно през цялото време. Вярно, липсваше му чувството за хумор, но пък в армията не се издигаха бърборковците и многознайковцие, а тези които изпълняваха без да задават излишни въпроси.

Бък тъкмо си мислеше как ще поседне на верандата и ще отпие от освежаващата лимонада, която приготвя жена му по стара семейна рецепта, когато над къщата му отникъде увисна мрачен облак потапящ цялата къща в прохладна сянка. Това не се понрави на Бък, тъкмо бе излъскал колата и не искаше по нея да има каквито и да е петънца. С мрачна физиономия забута косачката към бараката.

Тъкмо залостваше вратата когато хладен повей накара косъмчетата по врата му да настръхнат. Бък се обърна и видя уплашеното изражение на жена си която беше прегърнала сина им на верандата. Проследи погледа ѝ към лъскавия черен кадилак паркирал пред моравата на дома им. Въздъхна примирено, избърса отново потта си, след това ръцете си, а накрая с изправен гръб и стегната походка се отправи към автомобила готов да отдаде почест.

За негова изненада от автомобила слезе непознат мъж с униформа на Космическите сили за национална отбрана. Имаше нещо познато в лицето му, но Бък така и не успя да се сети на кого му прилича. Погледна нашивките по раменете му и отдаде почет.

– Спокойно, синко – рече с дълбок глас новодошлия – Не е нужно да ми отдаваш чест нито да формалничим. Наричай ме просто Джо.

– И какво мога да направя за теб Джо? – попита предпазливо Бък.

– Бих искал да поговорим, ако нямата нищо против. Бяхте подбран сред доста кандидати – последва кратка пауза – Все пак може да се откажете.

Бък присви вежди, след което кимна и с жест подкани Джо. Когато доближи верандата изпрати жена си в къщата, за да подготви освежаващи напитки. Двамата мъже се настаниха в гостната и след размяната на още някоя и друга любезност Джо запали пура и запуфка като престар локомотив цепещ прерията.

– Синко, какво мислиш за извънземни?

– Синът ми гледа такива филми, за мен са загуба на време.

– Не те ли влече мисълта за други светове?

– Ако исках да изследвам щях да се запиша като космонавт или във военоморския, сър.

Простете ако съм твърде рязък – побърза да додаде Бък – но искам да служа на родината си по възможно най-добрия начин на който съм способен.

– Твърдо и непоклатимо мнение. Това е една от причините да те изберем. Имаш нужния опит, бетонирал си мислите си и няма какво да те разколебае от тях.

По-възрастния мъж се огледа бавно след което се наведе към събеседника си:

– А ако ти споделя, че не само има извънземни, но сме осъществили контакт с тях – подсмихна се лукаво – Как би реагирал?

– Ако правителството ни е успяло да направи това, то новината е страхотна.

Изпреварили сме комунистите и ще извлечем, надявам се, максимална полза от това. Остава само да предвидим дали тези извънземни не са настроени срещу правителството ни и човечеството.

– Много добър отговор. Почти каквото очаквахме от вас.

– Е, извънземни има. Ако е наложително бих ви представил и доказателства за това.

– Сър, не разбирам все още какво общо имам аз с това. Не съм учен или пък космически инженер. Ако е необходимо бих се включил в евентуални военни действия. В противен случай след още 12 часа излизам в почивка.

– По-скоро си мислех, че човек с вашето мислене, би бил доста добър за осъществяване на контакт с извънземните и предаване на информацията без да изпадне в паника или да полудее от чутото.

Бък стана от креслото си, направи няколко крачки замислено и се опря напрегнато край камината с окачени саби, оръжия и военни трофеи предавани през поколенията в които семейството му бе служило и защитавало страната им. Изпусна дълбока въздишка.

– Откакто се срещнахме разбрах, че не служите в нито едно от войсковите ни подразделения. Въпреки, че перфектно сте копирали външния ни вид и униформата, все пак допуснахте някои основни грешки.

– Това още повече улеснява нещата – отвърна без притеснения Джо и разпери широко ръце – Тук сме и имаме да ви споделим толкова много. Бог е мъртъв, но не сте сами. Ние също не сме сами. Вие сте най-близката цивилизация до нас. Може да обменим знания, да изцелим болести които все още съществуват тук, да подобрим живота ви. От вас само се изисква да ни изслушате и да предадете чутото на главнокомандващите си. Разбира се, ще ви предоставим и някакво доказателство.

Джо се усмихна широко вперил очакващ поглед в мъжа срещу него. Преди да разбере какво става Бък бе насочил револвера който бе свалил от камината и без да се замисля натисна спусъка. Чу се гръм, последван от чупене на чаши, дрънчене на поднос и писъкът на жена му.

– Защо го направиии! – крещеше истерично тя – Той идваше с мир и щеше да ни разкрие толкова много неща.

Бък провери мъртвия след което отиде и прегърна жена си успокоително през раменете.

– След точно 11 часа излизам в почивка която сме планирали половин година. Не бих позволил почивката ми да увисне на ръба след като светът разбере, че има извънземни твърдящи, че бог е мъртъв. Почисти стъклото, а аз ще се погрижа за трупа.

Когато Бък излезе през задната врата видя, че облакът е отлетял както и черния автомобил. Въздъхна недоволно защото щеше да копае под жаркото слънце.

– Ако бяхте малко по-умни нямаше да изберете мен, нито да поставяте почивката ми на ръба – мъмреши си той докато мъкнеше трупа.