Почивка на ръба на моста

Той вървеше мрачно по пътя към моста, чието име дори не си спомняше. Не че имаше значение. Важното беше, че мостът бе достатъчно висок.

От години мечтаеше да го направи. Да скочи. Много нощи го обмисляше. Не че имаше какво толкова да му мисли. Лесно е – или го правиш, или не. Но все нещо не му стигаше, за да направи първата стъпка. На сутринта идеята му се виждаше някак далечна. Обгръщаше го рутината и не му оставаше време да мисли за това. Казваха, че утрото е по-мъдро от вечерта. Как можеше липсата на време за мислене да е по-мъдра от внимателното разглеждане на даден проблем от всички посоки? Той не го разбираше.

Телефонът му извибрира, разсейвайки го за момент. Сигурно играта, с която напоследък си губеше времето, му напомняше да тапне екрана за поредната въобръжаема награда. Безсмислено. Не му обърна повече внимание. Не искаше да се разсейва точно сега. Не искаше да се разсейва никога повече с безцелни измислици. Беше го правил прекалено дълго.

Препъна се леко. Всъщност той не виждаше добре и пътя, по който вървеше. Беше късоглед и си бе забравил очилата вкъщи, но това не му пречеше особено. Хиляди пъти бе виждал в съзнанието си как върви по този път. Странно. Въпреки склонността му да се старае да предвижда потенциалните проблеми, никога не му бе минавало през ума, че ще се препъне. Това не го спря. Не го събори. Но ако го беше предвидил сигурно вече щеше да се е отказал и от тази идея, за да не се изложи, защото някой можеше да го види. Въпреки че в малките часове оттук едва ли минаваше някой. Но беше възможно.

Изведнъж осъзна, че се намира на моста. Парапетът бе достатъчно висок, за да предотврати инцидентно падане, но не и толкова, че да не може да бъде прескочен.

Толкова нощи се бе канил да го направи, но никога не бе стигал така близо преди.

Защо точно днес? Може би нямаше конкретна причина. Може би бе нещо съвсем дребно, но достатъчно, за да наклони везните.

Несигурен, той се огледа. За негова изненада, не беше сам.

На отсрещния тротоар на моста, с гръб към него, стоеше дългокоса фигура. Късогледството му бе попречило да я види по-рано. Беше се обгърнала с ръце и трепереше. Сигурно нямаше да я забележи, ако не бе чул тихото хлипане.

Без да се замисли, той тръгна да прекосява моста. „Какво, за Бога, правя?“, помисли си. „Аз със сигурност бих намразил този, който тръгне да ме прекъсва в такъв момент.“ Поколеба се, но нещо го подтикна да продължи. Не беше алтруизъм. Беше някаква грозна, извратена надежда за собствения му живот, за собственото му щастие.

„Защо?“, попита той на висок глас, така че да го чуе. Тя се обърна стреснато.

„Какво те интересува? Върви си по пътя и ме остави на мира!“ Тя отново се завъртя и опря ръце на парапета, облягайки се напред.

„Почакай! Моля те. Съжалявам. Не е моя работа. Просто…“ Движението й се забави колебливо. „Просто и аз съм тук със същата цел.“ Тя го погледна. „Затова просто се чудех защо. Като съзаклятник.“ Той се подсмихна колебливо. Никога не го беше бивало в заговарянето на непознати, но ето, че сега се престраши. Да вярваш, че скоро нищо вече няма да има значение, си имаше някои предимства. Бе начин да избегнеш страха.

Това, което последва, надмина и най-смелите му мечти. Тя се разсмя. Не, че това което бе казал, беше смешно. И двамата го осъзнаваха. Просто нещо в самата ситуация бе колкото трагично, толкова и нелепо.

И така те започнаха да си споделят историите. И двамата не бяха преживели нещо трагично, поне не наскоро. Бяха в началото на кариерите си. Изпитваха съответните нормални затруднения, но нищо, което повечето хора да не преживяваха по един или друг начин. И двамата си имаха приятелски групи. Въпреки това, по някакъв начин и двамата бяха самотни.

Разговорът започна да преминава в неловко мълчание, когато изведнъж се чу известие от телефон. Той посегна инстинктивно към джоба си, но се усети, че го е пуснал на вибрация. Това не беше ли неговата игра? Тръгна да вади телефона, за да е сигурен, когато забеляза, че тя вече е извадила своя. Оказа се, че и двамата играят една и съща игра. Изведнъж пак имаше за какво да си говорят. Това го накара сериозно да се замисли кое е смислено и кое – не.

Започна да се развиделява. Те все още говореха.

„Нашите скоро ще се събудят и ще се притеснят, че ме няма. По-добре да тръгвам.“, каза тя.

„Аз също. Искаш ли да те добавя в гилдията си? Топ 20 сме в сървъра.“

Тя се усмихна и се съгласи. Прие поканата, след това се разделиха.

После често си писаха.

Тази случайна, неочаквана почивка от мрачните мисли на ръба на моста му отвори очите. Колкото и да се опитваше да предвиди как ще се развие животът му, никога нямаше да има и най-малка представа, докато не го изживееше. Животът не беше прост като настолна игра. Имаше толкова много променливи, че никога не можеше да измислиш най-правилния ход. Кой би очаквал, че годините психически терзания ще го отведат не до преждевременния му край, а до любовта на живота му?