Почивка на ръба

–Ставай, келеш пиян, целият палат търчи младия мъж на царкинята да търси, а ти си хъркаш тук в собствените сополи!

Ударът по железния нагръдник не беше болезнен, но неръждавейката така издрънча, че главата моментално го заболя. Надигна се, опита се да разтърка чело и разбра, че беше опакован не само в нагръдник, а и му бяха нахлупили шлем на главата. По усещанията – не нещо изящно, а просто желязно нощно гърне, без забрало, но с пластина, която уж трябваше да предпазва носа, но само го притискаше и причиняваше болка. Защо ли? И кой го беше събудил? Озърна се – никой. Само съмнителен каменен зид отзад – прекалено правилни бяха тези камъни! Отдясно – горичка, безмълвно люлееща клони, без да духа вятър, а отпред – ненормално яркозелена ливада, додето поглед стига. А стигаше докъм двайсет метра. А след това – край. И небе. Със съмнителни облаци. Бели, пухкави, еднакви, като размножени на ксерокс.

За всеки случай огледа себе си – на пръв поглед всичко беше наред – любимите му протрити дънки и сиво худи. На краката – кецове. Но бяха без пети и доста оцапани… май, че с кръв. Въпросите станаха още повече. Най-вече защото на кръста, направо върху худито, на груб кожен колан висеше… меч. Къс и плосък, не нов, но застрашително добре наточен. Нагръдникът, и той вързан отгоре му като на свинче звънче, лъщеше и беше инкрустиран с някакъв символ – доколкото можа да види при тази проекция отгоре – дърво с плодове, явно дини, ако се съотнесяха правилно с размерите на дънера. През рамото – преметната… торба. Тъкана от непрана, степана вълна… етноторба! “Битова”, би казал някой. Реши поне да свали от главата си цукалото – не от суета, а защото в ушите му и така бучеше, а пред очите беше мътно.

Когато се огледа в лъскавата повърхност на шлема, се оказа че лявото му око се отваря едва наполовина, а дясното хич не се вижда. Челото също леко го наболяваше – явно ударът с петата на брадвата право в десетката не оставя кой знае каква цицина, но цялата муцуна отича и посинява така, че и собствената ти майка не би те познала…

-Стоп, каква брадва? – собственият му глас го стресна повече и от кошмарната картина в главата: брадвата се намираше в ръце, на които би завидял и Шварценегер, а женското лице, мернало се на картинката, напомняше яростно озъбена зурла. Орките ряпа можеха да ядат!

-С която царкинята те халоса. Така изхвърча през прозореца, че едва успях да те хвана. Защо ти трябваше да се връщаш в кулата? И за два, и за три пъти, все една ябълка зрее. Или реши да си по юнак от юнаците? При това пременен така? – това вече едва не го накара да подскочи.

Развъртя се панически, опитвайки се да извади меча от ножницата, но изпсува, заподозрял, че хабер си няма какво да прави с него, и зяпна нагоре. Точно над главата му, махайки равномерно с крила, във въздуха висеше… орел. Орелище! С размерите товарен на хеликоптер.

-Т-т-телефона си бях забравил…

-Ума си си забравил, момко, а и това, дето е останало в кратуната, невястата май ти го е изкарала през ушите! – клюнът беше заплашително отворен, но изобщо не помръдваше в такт с думите.
Пернатото прибра крила и кацна, принуждавайки го да придърпа колене към гърдите си. Извитите нокти на краката бяха колкото ръката му.

-Какво си ти, бе? Къде съм изобщо и защо съм облечен така? – опита се да изпищи и щеше да успее, ако не беше прегракнал от ужас.

-А-а-а, ясно, тежък случай. Вади ябълката и гризни парче да се освестиш, че като те гледам, няма да се удържиш на гърба ми. Да-а-а, тежка ръка има царкинята… Такъв юнак да потроши!
Бръкна в торбата и наистина напипа ябълка – гладка и студена. Понечи да я извади, но не успя дори да я повдигне. Надникна вътре и в очите (е, поне в това, дето се отваряше) го блъсна ярка светлина. На дъното на торбата се кипреше… златна ябълка. Истинска! Тоест приказна!

-Какво чакаш, бе, келеме с келеме, давай, че път ни чака!

-Ама… тя е златна…!

-Тъй де, нали заради нея беше цялата тая гюрултия. Гризни, че да се освестиш.

Взе да му кипва.

-Що сам не гризнеш тая златна гиря? Ей какъв клюн имаш! Знаеш ли вече колко струва един зъб да си оправиш?

Орелът рязко, точно като кокошка, кълвяща зърно, наведе глава и зарови клюн в торбата. След миг пред лицето му се появи малко блестящо парченце, стиснато в човка с размерите на хладилник, а орелът продължи да говори, без да разтваря клюна си.

-Плюскай и да летим, на ръба сме, ама ей я де е стената на царската градина. Току виж дотърчали стражите да те връщат при либето.

Протегна плахо ръка и с два пръста измъкна лъскавото късче ябълка. Беше не по-голямо от бобче, но тежеше като халба бира. Напълно шашардисан, го пъхна в устата си и замря.

Свежест.

Сладост.

Кипящ живот.

Хилядолетен.

Вдигна очи към орела – гадината се подсмихваше. С очи се подсмихваше! А той си спомни всичко!

Как отново го преметна древното съсухрено старче, как полетя към Горната земя на гърба на проклетото пернато, как царят радостно му хариза грозната си щерка, как ги изпрати тържествено до кулата… Е, какво бе ставало вътре, по-добре да не си беше припомнял, но криво-ляво ябълката узря и кулата грейна. Упоената царкиня похъркваше и доволно примлясваше в леглото, а той зашемети стража пред вратата и нахлузи шлема и доспехите му. И защо ли му трябваше да се връща за тоя телефон?!

-Летим ли?

-А-а-а… месо? Нямам с какво да те храня на връщане, а да си режа пак петите, няма да ме излъжеш! Не било боляло! Боли и още как! Тук овце няма ли, да видим сметката на някоя…

-Абе, какво месо?! Аз съм вълшебна птица и съм вегетарианец. Това с петите си беше, за да видя на какво си готов. Щом от тях отряза, и от царкинята нямаше да се откажеш. Че всякакви съм виждал… Хайде, стига приказки, яхвай ме, Арагорн, че Гандалф чака ябълката, съвсем го е измъчил ревматизмът.