Приказка за лакомия дръмунцел

Имало едно време… в една незнайна, гъста вековна гора, едно такова странно същество, на което всички викали дръмунцел. Той бил стар… толкова стар, че буковете и пъновете пред хралупата му били набори… А по хубост, е-е-ех, никой не можел да му стъпи на малкия пръст – бил такъв космат и грозен, че и дърт, с крива, тромава походка и трикрако туловище… Бил разноглед, с отвратителен дъх и непоносим характер, и на всичкото отгоре имал твърде противна муцуна, която завършвала с един огр-о-о-о-мен, огромен нос.

Веднъж на стария дръмунцел му дотегнало до такава степен да лежи под огромния дъб досами хралупата му, че решил да си размърда косматото туловище и да си направи екскурзийка до съседната гора… Налагало се да премине огро-о-омното зелено блато, обаче, както винаги, пак намерил леснината, понеже заварил тъкмо до брега един грамаден кривоглед крокодил, който, като го видял, се вцепенил от погнуса. Дръмунцелът използвал момента, метнал се отгоре му, и го хванал за ушите. После му изръмжал да плува до другия бряг, и крокодилът, ще, не ще, го отнесъл на гърба си дотам… И така благополучно дръмунцелът пристигнал до съседната гора.

Тръгнал той безцеремонно по зелената трева, подминал всички напълзели охлюви, понеже още не бил гладен, и накрая стигнал до горската будка.

– Една къса блатна вода! – поръчал си той с гръмовен глас, и протегнал дебелата си длан, в която предвидливо стискал лев и петдесет.

Една млада кикимора му забъркала на бърза ръка питието и му го подала през прозорчето на будката. Не обичала да говори много и не казала “заповядай”. Не за друго, ами когато отворела уста, почвали да излизат шарени змии и гущери, а пък й се свидело да ги дава на аванта баш на грозния дърт дръмунцел, който на всичкото отгоре доста коцкарски зяпал деколтето й като се навеждала към касата. А пък после косматата му лапа най-безочливо и демонстративно се допряла до зелената й ръчица, докато му подавала блатната вода.

Старият дръмунцел изгъргорил доволно. “Оха-а, какво маце!”, помислил си той. – Още малко, и ще я сваля!…”. Надигнал чашата, сръбнал яростно от блатната вода, а после се оригнал.

После тръгнал по пътеката наляво, без да знае, че тя води до новата баничарница на мамницата. Тя била такова едно същество, което можело да накара житото от чуждата нива да покълне в нейната, и то без да си мръдне и малкия пръст. Затова хитрата мамница имала излишък от брашно, и понеже вече нямало къде да го дене, сега се била специализирала в печенето на банички и тутманици с всевъзможни плънки: с горски мъх и ароматни калинки, с дроб от сойка, със сини скакалци и гъби, с очи от бесен прилеп, със заешки дробчета и див чесън… Имало и с аромат на мечешка лапа, обаче те били най-скъпи.

Та замирисало му отдалеч на нашия ста-ар дръмунцел на баница със скакалешко печено, и тутакси огладнял. “Бе колко лева ми останаха?…”, затърсил той в съдрания си джоб, тътурзейки трите си рунтави крака по горската пътека. С изплезен мехурест език установил, че е останал без пукната пара. Обаче от шкембето му вече се чувал свиреп рев на тигри. Колкото повече тигрите ревяли, толкова повече миришело на банички.

Не щеш ли, дочуло се свирукане. Срещу дъртия дръмунцел с близалка в ръка идвало едно малко зелено змейче. То подскачало по ръба на една назъбена сива скала, викало “ту-ту-у”(играело си на локомотив), и аха-аха да падне в дерето отляво…

Нямало време за мислене. Дръмунцелът го надушил, облещил се и затупал с дебелите си крака още по-бързо напред по пътеката, за да го глътне.

Сладкото змейченце имало време само да лапне за последен път близалката. После дръмунцелът лапнал него.

Само че, малкото сладко змейче смучело не каква да е близалка, ами такава с таймер за обратно броене, демек с пълнеж от динамит, на който баш тогава му дошло времето да избухне.

За секунди всичко наоколо станало в парчета дръмунцел и парчета змейче с части от розовата му пижама (дръмунцелът се разхождал гол). Ще попитате каква е поуката от цялата работа. Ами поуката е – ако някой иска да те лапне, и бомба не може да те спаси, а пък който ходи гладен из гората, хич не се знае от лакомия какво може да налапа. Край.