Смъртта може да почака

Искам да умра, мамка му! Боже! По дяволите, пак обърках копчетата на екзоскелета и сега лежа по гръб като обърната костенурка, само дето не мога да махам крачета, понеже съм саката дъртачка. Сега ще дойде гадната тенекия със стържещия глас и с фалшива любезност ще ми дудне пак от начало докрай упътването към екзоскелета. Какъв господ, какъв дявол, какъв жив човек?! Щастливият нов свят! Роботи прислуга, говореща тоалетна, която ти съобщава ниво на холестерол, кръвна захар, пулс и кво ли не, дето хич не ми дреме за него. Добре че не ти бъркат и директно в мозъка, та да ти изтрият спомените, че само те са ми останали.

Проклетото поколение алфа, половината заченато в епруведка и отгледано до деветия месец в пластмасов балон с тръбички! Хомункулуси, които гледат нас, стогодишните динозаври с неподправен ужас от демонстративната ни диващина. Представете си зачевали сме под напора на някакви дивашки инстинкти, смесвайки неприличните си течности, яйцеклетки и сперматозоиди с непосредствен допир и вдъхвайки собствените си неприкрити с йонизиращи спрейове миризми. Къпели сме се с вода, пълна с някакви бактерии и живи организми, поглъщали сме храна от други живи същества, имат предвид не само животните , но и растенията, защото и те имали чувства, а не с изработената от гадните им принтери храна, която има вкус на захаросани лайна от марсиански пеперуди и т.н.

Сега ще дойде дронът с храната, вече ми е все тая какво ми носят – деконструиран жълтък от австралийски казуар, панирана подбедрица от комодски варан, дехидрирана супа от андалузко говедо или сотирани термити от Централна Африка- всичко има един и същи лайнян вкус… Няма вече човешка храна, до едно време имаше поне хидропонни плодове и зеленчуци, но откакто уредите доловиха импулси на реакция срещу ариите на Вагнер от страна на доматите, зеленчуци и плодове вече не се ядат. Всичко е на една хранителна основа, оцветено, парфюмирано и почти сдъвкано до каша, зъбите , дето се вика са само декорация.

От много време искам да напусна този шашав свят , но не мога. Нито едно човешко същество не може да напусне мембранния балон в който са точно отредените му помещения, изкуственият интелект го дебне, а и в тези пущини изобщо няма врата. Всичко се вмъква през отвори, които го пропускат като някакво дебело черво. Не човекът пази природата, а природата е пазена от присъствието на човека, за да не бъде замърсена от неговия биологически отпечатък. Общуваме си с холограми, много дистанцирано, културно и без демонстративния допир на живото човешко същество. Всъщност повечето общуват основно с някакво измислено същество, което им ходи по гайдата и им казва колко са велики. Уж виждам какъв рай от живи цветя и диви животни е навън, но никак не мога да съм сигурна , че това е истина. Ето и сега, като пиша, нахалникът ИИ ми преправя думите, кастрира ми мисълта, цензурира ми възмущението, защото не е прието човек да има крайни емоции и чувства. На емоционалните гледат като на болни, престъпникът от тяхна гледна точка просто е един болен човек, махат още при раждането гените на агресията.

А как се размножават, боже опази! Първо си пишат поне две години като всъщност „пишат” не е точната дума, просто си визуализират цензурираните мисли. После си пращат холограми, тези холограми се прегръщат, целуват, правят любов, имитирайки пошли филми, а в това време двете същества са омотани в сензори, за да почувстват емоция и допир. Може да си на Северния полюс и да правиш любов в Казабланка, можеш да се преструваш на змей, звяр, анимационен герой. Всеки си живее в своя филм и си му е добре. Няма значение имаш ли ерекция, нямаш ли, с реален човек ли правиш любов или със сурогат някакъв. Няма драми, няма раздели, омръзне ли ти отиваш в друг профил. Ако пък много ти се иска да имаш потомство – даваш генетичен материал и детето ви се отглежда в пластмасов балон. Там киборги го гледат, доставят му коластрата ти , следят за температура , влажност и всичко, което застрашава живото същество. Ако изобщо е живо същество и ако изобщо съществува. Как искам да почувствам дъжд, да изгоря на слънце, да се намърся с пясък. Аз сигурно ще оживея, но съществата, отгледани в парник и кой знае защо наричани хора, сигурно няма да могат да оцелеят. Чудя се защо не чувстват чудовищната си самота и защо си мислят, че са свързани с целия свят.

Разбира се, има и някакъв изход. Мнозина се отказват от телесната си форма и съществуват като безтелесен разум в необятните пространства на интернет. Те смятат, че са постигнали безсмъртието. Комичното е, че телесата им се съхраняват като мумиите на египетските фараони в складове под земята, където са и първите милионери, които са замразени в очакване на безсмъртието. Там са Безос, Мъск, Дони Тръмп и кой ли още не от зловещия паноптикум, който едва не доведе Земята до апокалипсис. Слава богу, че учените им измислиха легендата за безсмъртието, което е достъпно в бъдещето само за избраните, за да може от суета и глупост да решат да се замразят. Сега ги дехидратират и ги прибират във вакуумни пликове по десетина в специални кутии. Най- после смаляването на черепи, познато от древни дивашки времена получи разумно приложение. Аз като умра, искам да ме погребат с корен на дърво, та поне тогава да видя слънчице и да вдъхна жив въздух, насетун с миризми.

Трудно се умира днес. Хапчета и доктори няма, още с раждането им бият едни мини роботчета в кръвта, които докладват в центровете за човешко здраве- че има здраве и за биороботи- и тези мини гадинки те лекуват или те приспиват и те пращат в центъра. Никой не ти иска съгласие, живееш по неволя. Много пъти си мисля как да излъжа машината – да дам стотици задачи на транспортния дрон и докато той мисли, да се изсухля от еластичния отвор. Да се опитам по някакъв начин да предизвикам късо съединение, ама хич не ми е ясно как точно ще стане това, като около мене имам едни гладки стени и нищо друго. Нищше бил казал, че това, което не го убива, го прави по- силен. При мен е точна обратното. Това, което не ме убива, ме прави по- слаба и отчаяна. Разчитам само на внука, много е умен и някак успява да се измъкне от балона и да отиде при еситата. Еситата разчитат на естествения интелект, живеят в планините, бягат на роботите с хидропланерите, че нали проклетите железа никак не обичат водата. Малкият се връща, за него това е само предизвикателство и приключение. Не му е в стила природният начин на живот.

Чувам го:

– Бабче, готова ли си ?

– Как да не съм, моето момче!

Една тръба ме изсмуква и буквално ме изплюва на сив паваж сред срутени гради, изядени от дъждовете, покрити с дървета, мъх и животинки. За пръв път прегръщам внука си, той се сепва, но не се отдръпва. Странно ми е, не усещам как по бузите ми пълзи издайническа капка. Откога не съм плакала. Усмихвам се и му казвам:

– Върви, сине, остави ме тука…

Учуден е, но не казва нищо, той също се усмихва, махва с ръка и изчезва в храстите, в които постройката буквално се е удавила. Влизам, без екзоскелет съм, вървя бавно, превита на две. Топло е, във въздуха има мушици, гледам танца им и си мисля: „Няма как да се върна. Не искам.” Скоро чувам дроновете, знам къде ще се озова…Това няма край. Смъртта може да почака, но все едно един ден ще я намеря… Ще умра както аз искам, като човек…Като бях млада си мислех колко е страшно да умреш, сега си мисля колко е страшно да не умреш. Горкият Скитник евреин…