Сродница

Сигурно съм шофирал десет часа без да спра. Батерията на колата се изчерпваше. Дрехите ми лепнеха от пот. Бях се научил да държа очите си широко отворени, в моменти на изтощение. Заспях ли сънувах Нея. Моята сродна душа, моята отредена от Вселената спътница в живота, която неотменно ме преследваше да ме убие. Дали спи, когато съм буден? Надявах се.

Отбих към зарядна станция в покрайнините на Хюстън. Сложих си бейзболната шапка, тъмните очила, разкопчах ризата си, лапнах дъвка и слязох. Платих с кредитна карта и свързах Теслата с кабела. Зареждането отнемаше поне час. Протегнах се и се прозях. Разтрих очи. Зърнах кафе автомат и отидох за еспресо. Още пареше. Охраната на станцията се зададе с палка в ръка. Махнах ѝ и се ухилих. Облегнах се на колата да скрия номера. Жената ме измерваше с поглед.

– Забавно Ви е, а? – процеди през зъби – Защо не сте на работа? Как Ви пуснаха от завода?

Под завод нефтохимика, за електроника, за дрехи ли има предвид? Почесах се по главата. Сбрах длани в молба.

– Вижте, тъкмо се връщах от една поръчка, но батерията ми свършваше.

– Покажете си документите! – заповяда тя. Как ли пък не.

– Те са в колата. Сега ще ги извадя! – вдигнах ръце.

– Изплюй дъвката, гад, не са ли те учили на уважение? – докато бях надвесен над таблото, тя ме удари по кръста с палката. Изпъшках. Загърнах я в хартийка и пуснах в джоба.

Напипах шофьорската книжка. Оттам ми се усмихваше тъмнокож мъж около четиридесетте. Няма начин да мина за него. Престорих се, че още ровя. Служителката въртеше палката си. Потта се стичаше в очите ми и щипеше. Ръцете ми трепереха.

– Търпението ми свърши господин Марлоу – изръмжа жената – издирваме Ви от години.

Чух свистенето, усетих болка във врата и се свлякох на седалката. Тя ме налагаше докато не загубих съзнание – В съзидателното Ви очакват. Сродницата Ви идва. Няма къде да бягате!

Затвори клепачите ми и се унесох.

Озовах се в женско тяло. Виждах сини небеса и бели облаци като овчици. Намирах се в самолет. Отпивах бяло вино и разглеждах модно списание. Отметнах дългата си коса и си веех с ветрило. Подухвах в лицето ми, шията, пазвата. Хайде, красавице, разкопчай още едно копче. Спуснах поглед и се ухилих. Започнах да набирам нагоре бялата рокля. Щом оголих бедрата си, загубих контрола. Жената сбра роклята си между краката и се загледа през прозореца. Като от лего се меняха урбанизирани пейзажи и пустош. Разпознах Мексиканския залив. Скоро кацам.

– Идвам, любими, почини си. Имаш нужда. Отдавна не сме се виждали – прозвуча нежният глас на сродницата ми в ума ми. Слязох на летището, повиках си такси, проведох разговор с някаква Джоан.

Качих се в таксиметровата кола, затворих очи и се събудих.

Намирах се в болнична стая. Бях вързан с каиши. Опъвах ги. Те протриваха кожата ми. Сърцето ми биеше учестено. Тя идва за мен. Четирима мои приятели загинаха от сродните си души. Няма да съм следващият! Чух стъпки към вратата ми.

Едра тъмнокожа жена влезе и придърпа метален стол.

– Господин Марлоу, как успяхте две години да се изплъзвате на сродницата си – имаше плътен глас. Облечена в костюм. Косата на кок и без грим.

– Крада коли, ровя из контейнерите, не спя, къпя се в реките… – думите се лееха безспир.

– И източвате банковите сметки на невинни граждани да си плащате тока. Вместо да работите, да си хванете някоя жена…

– Какво ще каже съпругата ми, когато сродницата ми дойде за мен?

– Ожените ли се за друга, връзката помежду ви се разваля. Ще бъдете будни едновременно. Ще работите… ще си живеете живота.

– За какво е всичкото това преследване…

– Не е добре за икономиката единият да спи – сви рамене жената. Всичко е за пари!

– Значи, правителството измисли тази глупост с убийствата…

– Това е аномалия, щом две души се разпознаят, съзнанията им се обединяват в едно. Спях по седемнадесет часа, не работех, не ядях, а сродникът ми бе миньор и ходеше по леки жени. Живеех, когато се умореше. Това е половин живот! – тя извика и се изправи.
– И сте го убили…
– Трябваше! – изрева – Ваш ред е – стисна ръката ми, вкара игла на спринцовка във вената ми. Затворих очи. Не боли, когато умираш в съня си.

От коридора се чуваше скрибуцане. Познах гласа на сродницата си:

– А, Джоан, тук си била.

– Излизам! – избоботи тъмнокожата жена и трясна вратата.

Сродната ми душа се надвеси над мен. Вдъхнах ухание на люляк. Прекрачи ме. Свали ципа ми. Обхвана го с длани. Що за мъчение е това?

– Джоан ти е дала серум. Упоен си, няма да можеш да говориш, но ще ме чуваш. Кимай ако си съгласен и клати глава ако не си.

Застинах. Тя ме милваше. После забърза. Членът ми набъбваше, тогава го смачка. Превих се.

– Кимай – нареди ми сродницата. Кимах отривисто.

– Много добре… познавам те. Знам, че си женкар, че обичаш бърбън, че играеш билярд – галеше ме. Пъшках и повдигах бедра – но това се промени, щом се разпознахме. Има нещо… по което си приличаме… не следваме правилата. Кимай!

Кимах.

– Искам да опитаме нещо невиждано.

Сбръчках вежди.

– Да се оженим!

Сякаш ме поля ледена вода.

Тя продължаваше:

– Ще те скрия. Отиваме при свещеник. Знаеш какво е, тръпката, щастието, което те облива, как сияеш щом си близо до сродника си. И това го усещаме само ние двамата. Ако не си съгласен, ти скършвам врата на мига – стисна топките ми. Потекоха ми сълзи. Кимах.

Тя ме целуна. През мен премина тръпка. Главата ми се замая.

Отвърза каишите ми. Премести ме на кушетката. Зави ме и потеглихме.

Слязохме с асансьора. Чувах клаксони, разговори. Изкачвахме рампа. Врата изскърца. Мирис на тамян. Църковно пеене. Силите ми се завръщаха. Станах от кушетката. До мен стоеше ухилена цветарката, която продаваше срещу билярдния клуб. Помнех как слънцето осветяваше кестенявите ѝ коси и искрящите зелени очи.

– Вие, Джеймс Марлоу, вземате ли Уитни Рейс за своя законна съпруга?

– Да.

– Вие Уитни Рейс, приемате ли Джеймс Марлоу за Ваш съпруг?

– Да – кимна.

– Обявявам ви за съпруг и съпруга. Можете да целунете булката.

Изпълни ме лекота, нежност, сила и щастие. Изпитвах любов!

Уитни пищеше, пляскаше и подскачаше.

Целунах устните, за които мечтаех от години.