Тройка СпаСия

Въца беше поседнала поди асмалъка и къцаше домате за рикийката по икиндия па и се доще да сложи и малко корнишон за цвет. Погледна къде ле’ите у двора, ма ньойните беа още минички.

– Че идем до Марийка Полуушето, она се че има некоа по така, що по-рано ги сади. – помисли си тя и назу галошите, що пред Марийка се кал и по некоа шитня от говедата къде минаваа сабахлен на паша.

Затътрузи Въца, тежки телеса къде Марийкини и таман приближи дувара на къщата й дочу гласове. Баш, че у Марийкини имаше госке. Подпре се лекичко, гаче си почива и се заслуша.

Па се беа събрале три кокошки да дрънкат кокалете на ората.

– Ууу, па онаа кукумевка писателка станала – подфана Илинка Егото (така и се викаше що от неа по умна и ентелегентна немаше у селото (по нейни думи), цели три семестъра беше изкарала у Недерлански университет).

– Ма ква писателка ма, скрибуца у един весник – обади се Мара Глуата.

Марийка Полуушето у тоа момент раздрънка боба. Она фръгаше боб и пророкуваше на сички къде а слушаа.

– Те тука – рече она на Глуата Мара – ти показва, че глухотата ти а дар отгоре. Да не слушаш думи каде не са важни! С тебе сме като близнета. И я само с едно ухо подочувам. За тва
само у десно ги слагам.

Въца не издържа, нали си а дейна, нае къде портата.

– Ама, Марийкеее! Дома ли си ма? Я ела призни, че имам да те питам нещо.

Чу патаклама, баш че обърнаа тавата с боба и след малко Марийка довтаса.

– Ела, ела, кажи за що си дошла? Да ти фърлим и на тебе един боб? Сбрали сме се тука с Мара и Илинка.

– Па може, ма съм дошла за краставица, че мойте са още мънинки. Те тука съм ти донесла некой домат.

– Те съга, че ти откъснем. Па ти иди седни. Отворила съм сок от бъзе. Сипи си, я че дойдем.

Въца провлачи галошите по няколкото плочки наредени за да свъжат вратника с предната част на Марийкината къща. Пред къщата поизбелел навес, донесен от некое кафене, кое се
разбираше от емблемата “Алмус” нарисувана отгоре му. Поди навеса седеа Илинка и Мара и отпиваа бъзов сок, до маса с мушама на лимонье, а връз масата тава с боб. Шарен. Па таа,
Мария не знааше, що с шарен боб се не гледа, помисли си Въца.

– Дал ви Бог дърво! – поздрави Въца.

– Що рече? – обади се Мара.

– Дал ви Бог добро! – изтъпанчи се Въца пред нея, та да може да я прочете по устата.

Мара се дръпна леко, що она баш си чуваше, кога и отръва, ма понеже си беше от досетливите, па и беше видела Въца, като и прекипи какви ги дроби, се направи че не а чува.

Въца се усмихна под мустак. Илинка с коя се не знаеха много, я изгледа пренебрежително.

Въца й намигна коцкарската, седна на стола откъде левата й страна и си покачи омазаните с дръдонки галоши на пейката до неа. Носът на Илинка се сбръчка неодобрително.

– Що праите тука бре? Вие дома немате ли си? Мажове за сайдисване? На кой па дрънкате кокалете?

У тоа момент Марийка се върна с една въздебела краставица и я подаде на Въца.

– Те на ти краставицата и благодарим за доматето! Да ти фрълим и на тебе един боб?

– Па като си рекла, фърли ми, може и я на вазе да фрълим. Ма че ми извадиш от белия боб, що тоа не е от оня горния. С белия, по убаво разбирам.

Марийка поизгледа Въца, но вкара тавата с шарения боб и изкара една с бел. Въца дигна тавата и я поднесе под увисналата гуша на Мара.

– Загреби сега една шъпа. – Мара безропотно се подчини – Те фърли сега боба! – нареди прабаба и изсипа останалия на масата, та да освободи тавата за фърляне.

Мара неохотно подхвърли шъпата зръна обратно у тавата. Въца го заразглежда съсредоточено.

– Тука пише, че доктора ти а казал, че имаш проблем с бъбреците. Видиш ли го тоа фасул къ на бъбрек прилича? Да го не слушаш! Нищо ти нема на бъбрека, здрав а, ма да ти мине болката, сичкото къде го държиш у тебе требе да излезне, що колко повече държиш, толко повече себе си тровиш. Айде съга, Марийке, ти си. Фръгай! Ма, чекай да сменим боба, що тоа само газове, че ти докара!
Марийка посегна и хвърли втора шъпа боб у изпразнената тава.

– Ууу, ма, къ може толко да са ти разместени полюсите? Коги сложиш некой у десно, ти го не чустваш, тебе не са ли те училе от коя страна а сърцето? Ма така а, като гледаш на боб без
да знааш кога а бран…

– Ти па къ знааш? – попита Марийка, с почервенеле от яд бузи.

– Па знам, що тва а боба кой ти дадох миналата седмица, ти бел боб таа годин не си садила.

Бран а Авгус, баш преди малката богородица, та да а чис и бел и на свеки право у очи да дума!

Илинка я загледа любопитно.

– На мен ще хвърлиш ли? – чуждоземното обучение й не позволеваше да говори по северняшки, па и она беше пришълка от юга.

– Па, че ти фърлим. Айде и тоа, че го изметем, земи нов.

– Ауууу, аууу, аууу! – зави Въца. – Вземи а те таа краставица, на тебе, повече че ти требе!

– Защо бе?! Какво видя? Какво ти каза боба? – затрепера долната и устна.

– Ааа, у боба нищо, ма докъ ви слушах дивотиите иззади дувара, видох Спаска Дашната да ти минава през вратника на къщата.

Илинка се надигна, пребледнела.

– Чекай, чекай, виж те тука какво ти се падна, виж ги тея трите как са се сбрали, като тройка спатия. Тава, че рече, че ако се прибереш че сте тройка със Спасия. Айде, я че си одим, що оно рикиено време стана.

Въца се надигна и ухилена до уши, последва бягащото към дома си Его.