В началото бе словото

Това стана в майска утрин. Лежах върху сламения дюшек на задушната страноприемница. Мускулите ми потръпваха. Косата ми падаше в очите. Дишах тежко. Не съм на младини да издържам часове любовната игра. От момичетата бе останало уханието и спомените. Някой настойчиво чукаше на вратата. Погледнах към мръсния прозорец. Слънцето още бе скрито под покривите на кирпичените къщурки. Касата се разтресе. Изръмжах и станах. Отворих широко. Бузите поруменяваха на кестеняво момче. Държеше писмо с восъчен печат. Грабнах го и затворих. Седнах на леглото. Опипвах хартията, разглеждах печата, подуших го – аромат на рози. Хм, непознат род, но определено богат. Хареса ми. Извадих писмото. Почеркът изкусен, мъжки, черно мастило.

„Почитаеми, Перо,

за Вашите умения се носят легенди. Бихте ли придружили конярчето ми до скромното ми имение? Имам за Вас специално поръчение, което смятам да заплатя пребогато. Искрено Ваш, Лорд Маркъл“.

Повтарях си името. Почукването се поднови. Облякох се и излязох. Момчето бе облегнато на стената. Подуших го. Миришеше на конска тор. Свих устни. Последвах го навън.

Черна карета ни очакваше. Конете пръхтяха. Качих се, и заспах на пейката.

Събуди ме хлад през отворените прозорци. Бях скован. Наднинах навън. Голи дървета около кристално езеро. Насекоми жужаха. Смрачаваше се.

– Още колко остава? – провикнах се.

– Близо сме. Отвъд гората – обади се момчето.

Бях гладен и изнервен. Седнах и скръстих ръце. Дано нюхът ми за бизнес не ме подлъгваше. Чувах подхвърчането на камъчета. Отвън грееха факли. Каретата спря и изскочих навън. Градините с рози бяха обрасли. Имението изглеждаше мащабно, но запуснато. Конярчето побягна вътре. Последвах го. Приятел или враг?

Осветеният коридор разкриваше плътни паяжини. Стъпвах по изтъркан килим.

– Ехо? – гласът ми проехтя.

– Тук горе – махна ми конярчето. Изкачих стълбите. Парапетът бе прашен. Приветстваха ме отворени масивни врати. В тронната зала ме очакваше младеж с вирнат остър нос. Беше облечен в златист костюм със златна щипка с рубин на яката.

– Лорд Маркъл, предполагам? – усмихнах се. Чувствах се като прасе, пред толкова чист и изискан мъж. Той отметна кестенявите си къдрици. Направи ми знак да целуна пръстена му. Познах герба. Поклоних се и едва го докоснах. Мразех някой да демонстрира величието си.

– Имам молба към Вас – прочисти гърло – Виждате ли тази хубавица? – Озърнах се. – На картината отсреща.

Пищна мадама гледаше лукаво, със светли очи, дълги руси коси и разхлабена долна риза. Поруменели бузи и лека усмивка. Момичетата с които прекарах нощта, бяха по-хубави.

– Е? – повдигнах вежда.

– Това е Офелия Маркъл, бъдещата ми годеница. Проблемът е, че е починала преди век и не ме познава. Искам да я съживите. Да я накарате да се влюби в мен. И да ми завещае богатството си.

– Това са няколко молби – почесах брадичката си – Искам аванс. 900 златни монети. Останалото после.

– Дадено! – преглътна благогородникът. Конярчето ми подхвърли пълна кесия. Прибрах я.

– Е, къде се намира гробът ѝ?

– В езерото – отвърна младежът. Погледът му искреше. Пулсът бе учестен.

– Ами, да отиваме! С каретата, нали?

– Чака ни. Хайде! – момчето се затича. Лорд Маркъл ми направи път да мина. Походката грациозна, величествена. Подминах го. Изчаках го в каретата.

Сам си отвори вратата. Изпъшка като сяда.

Пристигнахме бързо. Кожата ми настръхна от хлад. Луната се оглеждаше в езерото.

– Офелия Маркъл, стани! Офелия, призовавам те! Офелия, влюби се в…

– Мейсън – кимна младежът.

– … в Мейсън. Офелия стани му годеница. Офелия!

– Сега другата част – протегнах длан.

Младежът ме гледаше с присвити очи:

– Не виждам никого.

– Не виждам парите. – Усмихнах се.

Конярчето размаха втора кесия.

Махнах към водите. От него излезе старица с провиснали изгнили гърди. Кожата ѝ се белеше. Имаше водорасли по дългите бели коси. Половината ѝ череп бе оголен, лицето разядено. В устата ѝ стърчаха нащърбени зъби. Очите бяха същите. Младежът отстъпи вдигнал ръце и погнусен. Офелия протягаше длани.

– Казах ти да я съживиш! – кресна ми благородникът.

– Мислех, че е починала млада – перна момчето през врата.

– Любими, да, ще стана твоя съпруга. Вземи ме! Вземи ме сега! – кресна старицата. Отметна глава. Гърлото бе прерязано. Очите изскочиха от орбитите. Облиза се.

– Парите, Лорде. Истинските – изсипах кесийката в тревата. Капачки от бутилки.

– Мейсън! – изплака старицата и оголи бедра. Младежът затвори очи.

– Нямам пари! – изрева той.

– Любими! – мъртвата протегна хищни нокти.

– Офелия… вземи възлюбения си в езерото – ухилих се.

Зомбито скочи върху Мейсън. Той се бореше и скимтеше. Тя му прегриза шията.

– Офелия! Прехвърли ми богатството си, имотите и имението.

Не срещнах съпротива. Подадох ѝ бяла хартия. За мастило ни служеше кръвта на Мейсън. Щом се разписа, я освободих. Повлече трупът на Мнимият Лорд в кристалните води.

– А, ти, момче, ми ставаш слуга! – кимнах към конярчето.

– Да, господарю!

Ах, словото, най-могъщото Божие творение, моята сила! Честит 24-ти май.