Ваканцията

Случи се!

Не че не го очаквах, но все пак бях изненадан.

Нали знаете, мислите, че сте подготвени, сигурни сте в своите собствени способности, но когато настъпи времето, се сепвате, подскачате, позеленявате, започвате да крещите вътрешно и да скубете косъма си, докато фазата на отхвърлянето не премине постепенно в приемане.

Бях принуден от началството да си взема цялата си отпуска наведнъж!

Естествено аз идея си нямах къде да отида. Стоях вцепенен и гледах купола над мен, взирайки се в порестата му повърхност.

Не! Това не можеше да се случва, не и с мен! Трябваше да направя нещо наистина драстично, за да заявя своята позиция. Естествено не можех просто да не отида на почивка, всеки бунт си има своите граници.Това, което бе в моите възможности е да избера такава забутана дестинация, че никой, ама абсолютно никой да не иска да ме праща повече на почивка където и да е било!

Да! Това ще им допринесе допълнителен интелект завбъдеще!

Примигнах, прокарах пипало през мустака си и насочих петте си очи към холограмата, изобразяваща познатата вселена. Милионите обитаеми планети бяха маркирани в различни цветове, според основните им характеристики. Известно време прекарах в разглеждане на някои от тях, но скоро осъзнах, че това не е радикалната почивка, от която се нуждаех.

Преместих картата встрани, после отново и отново, докато не стигнах до самия й край.

Там оцветените планети бяха значително по-малко и се брояха на пръстите на левия ми шнорхел.

От 17-те възможности, бързо се спрях на най-отдалечената, тази, която бе разположена на самия ръб, на бездната на непознатото и я избрах като дестинация за своята почивка.

Сега само трябваше да изчакам.

Изчаках.

Нищо не се случи. Реших да изчакам още малко.

Изчаках още малко.

Най-накрая, очакваното цвък с инструкциите за прехвърлянето на съзнанието ми в тялото на някой местен.

Напътствия как да се държа, че да не привличам внимание липсваха, изглежда нямахме абсолютно никакво познание за живота на тази планета, освен това, че съществуваше.

Леко притеснително, но знаех, че опасност за мен нямаше. Пристъпих към апарата за трансфер на съзнанието и замижах.

Щрак, звук на капеща вода, мирис на варено Фънци, металическо тряскане и… тишина.

Отворих петте си очи и с изненада установих, че съм ослепял с три от тях.

Прокарах пипало през лицето си и… Нещо странно ме перна по главата. Беше ръката ми.

Не бях свикнал с това да имам костна структура и почти се бях нокаутирал. Трябваше непременно да намеря отражалник, за да огледам тялото си.

За щастие слабото ми зрение бе достатъчно, за да сканира помещението. Бях в нещо като стая, която бе направена от… ъгли. Да, тук нямаше купол, а приятаната облота на
нещата силно отстъпваше пред варварските остри, тъпи и прави ъгли. Всичко беше ъгловато! Дори отражалникът, който съзрях на една от отвесните повърхности. Станах от лежалника и… се проснах по очи на пода.

Тъкмо бях на път да се разхълцам в ужас, че не мога да командвам туловището, в което се намирах, когато системата за почивка най-накрая анализира как се движи това същество и получих по-добър, разибраем за мен контрол над телесната маса. Изправих се и отидох до отражалника.

Повърнах.

Погледнах втори път и пак повърнах. Не бях сигурен какво яде това същество, затова преместих очи надолу и повърнах отново, този път значително по-малко – изглежда не разполагах с повече от два стомаха – колкото и странно да е това.

Друго същество отвори четвъртито отверстие в единия отвесен елемент на стаята и влезе вътре.

Дочух някакво браждене из въздуха, което бих оприличил като предсмъртното хриптене на депресиран зуяк, но без горните красиви нотки.

Интерпретаторът също заработи и успях да разбера скрития смисъл на посланието:

– Иванеее, пак ли си се натопорчил вчера с парцуцата? Колко пъти съм ти казвала – като пиеш като заклан, поне смукни малко кисело зеленце преди да заспиш. Съсипа ми килима!

Изглежда се очакваше да направя нещо, затова се изсмях – вече повече системи се включваха и знаех как да боравя с тялото на иноземеца.

Индивидът, с две провиснали от гравитацията кръглости, които намирах за доста упоскоителни в този свят на прави ъгли, ме перна над очите с крайник и рече с набъбваща интонация:

– К’во се хилиш кат’ разгонена кокошка, отивай да вземеш парцала и кат’ се върна искам подът да блести.

Погледнах надолу. Подът бе изваян от боядисани нишки, събрани от някое живо същество, което сигурно в момента се намираше в дълбока фаза на замръзване, щом са премахнали толкова много от топлоизолацията му. Отвърнах:

– Този под не е способен да блести.

Получих нов удар, който системата регистрира някак спокойно като токат.

Изплюх нещо червено и слабо вискозно.

– Стига се прави на умник, ами забърши драйфаното! – след тези думи съществото се обърна и излезе през четвъртитата дупка в стената.

Навън се чу рев на животно, което сензорите определиха като цвилене на кон.

Затворих очи и си рекох Две години и пет месеца трябва да прекарам тук… Дано оцелея до утре!

Системата изцвърча и грухна три пъти.

Отворих очи – отново бях в старото си тяло. Ей, копеле, време беше!

Стаята беше криво-ляво изчистена от смотльовците, които се грижеха за нея докато бях на почивка.

Отидох дирекно при шефа. Той стои и ме гледа, сякаш съм глътнал яйце. Викам му:

– Ей, шефе, к’во си ме зяпнал така!

Нищо. Стои и ме зяпа копелето.

Ама, ей, на отворен ли ми се прави! Естествено, че му пернах един зад врата, да му дойде акъла в главата.

Той още повече се ококори. Викам, айде ше чакам, явно има запек или пък е ял нещо лошо.

– Виндехор, ама вие? Какво е това на главата Ви?

– Шшш, баце – викам аз – мислех, че нивга няма да забележиш! Туй е прическа, мой. Кефи ли те?

Тишина.

– Не мога да преценя, но е… различно. – профъфли шефа най-накрая.

Не издържах. Голяма скука е тоя моя шеф. Завъртях се и се изнесох.

Така и не разбрах защо ме повишиха в завеждащ катедрата, ама тия смотаняци хич не ги бива в церемониите. Ще трябва и там да ги светна как се прави.