Вещицата

Освен необичайните дрехи, с които ходеше облечена се държеше странно. Рядко се усмихваше или гледаше в очите хората, с които общуваше, а ако го правеше събеседниците й изведнъж губеха нишката на мисълта си и започваха да говорят несвързано. Нямаше приятели, нито роднини. Живееше скромно, пестеливо и невзрачно. Единственото цветно нещо в живота й бе черната й котка.

Идваше първа в училището със старо колело, което ритмично скърцаше под тежестта й и при всяко превъртане на педалите. Нямаше смарт телефон и не боравеше с никаква съвременна техника. Пишеше всичко на ръка без да се оплаква. Излизаше последна от кабинета си, дори и след охраната.

Не обичаше децата и те не я обичаха, даже бягаха от нея по коридорите когато видеха плавната й походка и винаги скръстените й ръце пред гърдите, които сякаш нарочно бе залепила.

Един ден след училище две от големите момчета от горните класове я издебнаха и бутнаха от колелото. Преди да успее да издаде и звук, те обвиха ръцете й зад гърба, но едната й ръка бе два пъти по-къса от другата. Поставиха кърпа с хлороформ до устата й.

Когато тялото й се свлече, едно момиче от средните класове отряза голямо парче сива лепенка й я залепи върху кърпата.

– Вещица! – изсъска яростно едно от малките деца в групата и я ритна с все сили в корема.

Това предизвика нервен смях у другите, които се бяха скупчили около неподвижното тяло на жената.

По-големите вече бяха запалили кладата. привързаха тялото й върху грубо скования кръст от мръсни дъски и с огромни усилия го вдигнаха в средата на пламъците. Останалите от децата блъскаха и ритаха колелото й, хвърляха камъни по него, докато не го разглобиха и смачкаха до неузнаваемост.

Горещите пламъци и гъстият пушек от горящите тъкани я върнаха в съзнание. Тя не издаде и звук, но очите й ги пронизваха като с огнени ножове. Миришеше ужасно.

По-късно полицията не успя да идентифицира нито едно от телата освен на учителката. Едно от очите й беше избягнало огнените пламъци и все още гледаше странно.