Възкресение

Върху горещите покриви на Йерусалим се стелеше прах. Въздухът трепереше в топлата мараня. Едва три дни бяха изминали от разпването на човешкия Цар на хълма Голгота, а сякаш нищо особено не се бе случило. Градът пулсираше под стъпките на търговци и поклонници, които се щураха между шумните улици и прашни алеи, всеки в търсене на нещо.

Тих плясък на криле оповести пристигането на божествения пратеник пред гробницата на Йосиф Ариматейски. Последователите Никодим и Йосиф бяха помазали тялото, бяха го обвили в чисто ленено платно, и го бяха положили в каменната, ръчно изсечена зала, където самият Йосиф трябваше да легне вкочанен някой ден, но по стечение на обстоятелствата бе предоставена за погребението на Божия син. От двете страни на входа, пазачите стояха като вкаменени и не помръдваха, омаяни от ангелската сила.

Гавриил идеше по заръка на Божествената воля със задачата да възкреси разпнатия. Ръката, облечена в сияен ръкав, се вдигна и тежката канара, която затулваше входа на гробницата, се помести настрана с глухо търкаляне. Ангелът пристъпи в хладната тъмнина, приютила свещеното тяло на Месията, и се оцъкли.

О, небеса! Това не е добре, изобщо не е добре!

От Божият син нямаше ни кост, ни парцалче.

Гавриил се огледа наоколо в търсене на починалия. Да не би сам Господ вече да бе свършил работата, а бе пропуснал да му каже? Не бе непривично на Всесъздателя да забравя да уведоми някой от седемте си Главни помощници за вече изпълнени задачи.

Той затвори очи и се свърза с Небесната Канцелария. Както винаги, му отговори Ева, жената на Адам, която ревниво следеше и проверяваше потока от информация, който течеше към Бащата на Света.

– Ева, пристигна ли вече Исус?

– Още не съм получила потвърждение за възкресението, Гаврииле. – отвърна му телепатично Ева, тъй като бе наясно с мисията на божия пратеник на човешката земя. – Скоро ли ще го пратиш?

Тихо мълчание се настани по телепатичната линия. Ангелът се обърка. Ако сам Бог не бе свършил това, за което го бе пратил при хората, къде се бе дянал Исус?

– Ъ-ъ-ъ, да. Веднага, щом приключа тук. – смотолеви Гавриил и побърза да прекъсне връзката преди Ева да е предугадила нещо.

Ангелът си пое дълбоко въздух и с отчаян жест зарови пръсти в златните си коси. Къде беше Исус? Гробницата бе празна. Как можеше мъртвец да стане, да отмести камъка на входа, и да си излезе сам?

Приближаващи стъпки по ситния чакъл го сепнаха и прекъснаха мислите му. Гавриил се обърна, само за да види как една женска фигура, чиито поли се влачеха в прахта, приближаваше гробницата. В ръцете си жената носеше делва с миро, тънък воал покриваше тъмните й коси. Като видя ангела вътре, тя се спря насред стъпките си и си пое дъх. Бадемовите й очи се разшириха от изненада, пълните устни се разтвориха да изрекат нещо. Гавриил вдигна ръка, дълбока бръчка прорязваше високото му красиво чело.

– Не се бой, Мария Магдалена, знам, че търсиш разпнатия Иисус, няма го тук. Ела виж мястото, където е лежал Господ.

– Възкръсна ли Спасителят наш, както бе казал? – наближи жената, и като се поклони до земи в хладната сянка на гробницата, пое крайчеца на сияйната ангелска дреха и я приближи към устните си да я целуне в знак на почит. – Дойдох да го помажа.

Гавриил замълча.

– Това, е, което ме озадачава силно. Тялото го няма.

– Няма го? – повтори последователката след него, вдигайки поглед към ангела, и се изправи. Остави мирото на каменната маса, на която бяха положили Исусовото тяло преди няколко дни.

– Не може мъртвец сам да стане и да помести камъка на входа и да си тръгне. – тихо изрече Гавриил и се почеса по божествения врат. – Нещо е станало. Някой е подкупил пазачите, и е откраднал Христовото тяло.

Мария Магдалена ахна и се прекръсти.

– Да откраднат Иисуса! Непристоен грях!

– Вие, човеците, сте способни на всичко! – хвърли й кос поглед Гавриил. – Все още не мога да разбера защо Господ ви обича толкова много, та жертва единствения си син заради вас! Но, стига толкова! Трябва да намеря Иисуса, за да го възкреся! И ти ще ми помогнеш!

– Да ти помагам? Та аз дойдох да помажа тяло, не да го възкресявам! – свъси вежди жената.

– Щеш, не щеш, ще помагаш! – скръцна й със зъби ангелът. – Вие, хората, сте виновни за това! Без Възкресение няма Великден! Искаш да опропастим християнството за хилядолетия напред ли?

– Е, добре, де. – кимна Мария Магдалена. – Но само за малко, защото после трябва да се връщам в бордея. Имам клиент в два следобяд и едва успях да се изкопча да дойда.

– Ще ти се плати двойно за помощта. – изръмжа ангелът и добави. – Но откъде да започнем? На кого му е притрябвал мъртвец? И за какво?

Сега бе ред на дълбока бръчка да прореже челото на Мария Магдалена.

– О, не! – изумено ахна тя. – Не би могло…

– Какво? – подозрително я запита ангелът.

– Пазарът! Пътят за гробницата минава през пазара, откъдето купих миро. Счу ми се, че някой продава божии реликви, но въобще не му обърнах внимание!
Ангелът проницателно вдигна красивите си вежди.

– Реликви, казваш, а? Щом продават части от плащеницата, значи знаят и къде е тялото! Да вървим, Мария Магдалена! – и той я дръпна за ръка. Жената обаче се спря и го огледа от глава до пети.

– Чакай! Не можеш да идеш сред хора в този си вид!

– Я, вярно! – Гавриил плъзна поглед надолу по дрехата си, крилата му се разшаваха по гърба. Той вдигна ръка и с едно замахване на ръкава си, се преобрази в Мария, нейна близка сподвижничка. – Така по-добре ли е?

– Идеално. – усмихна се жената и двете заслизаха надолу по пътеката към града.

Пазарът бе оживен както винаги. Двете жени се запровираха измежду подвижните колички и каруци, наредени от двете страни на улицата. Хората се тълпяха по сергиите, опипваха различни стоки и се пазаряха за дребни пари. Шумът бе непоносим, но ясно можеше да се забележи, че в долната част на пазарската улица ставаше нещо необичайно: хора се стичаха натам, привлечени от търговските оферти на тъмнокож викач с тюрбан на главата:

– Купете си светини! Само днес, само сега, палец от ръката, която е хранила стотици само с няколко хляба и две-три риби! Невероятна оферта на цена само два сребърника!

Гавриил и Мария Магдалена се спогледаха в недоумение.

– Какво продават онези индийци?

– Май току-що открихме нашия мъртвец!

Забързаха натам. Виковете на търговеца се понесоха към тях, тръпки полазиха по гърба на преобразения Гавриил.

– Само днес, само сега! Купете си божия реликва, най-чисто качество! Истински артефакт, гарантирани чудеса!

Гавриил-Мария разбута събралите се купувачи, за да излезе най-напред до сергията. Пред очите му се разкри неподозирана гледка. На тъмночервен месал на сергията бяха прилежно подредени един до друг разчленени части от ръка. Ангелът пребледня.

– Няма да позволя частите от Господ да се продават като сувенири! – изръмжа под нос той, оглеждайки критично изложените разчленени пръсти. Обърна се към застаналата до него Мария Магдалена. – Виждаш ли това, Марийо? Продават го на парчета! Търгуват със свещените му пръсти! Това е някакъв кошмар!

– Как може да бъдем сигурни, че тези части са истински? – промърмори жената и вдигна вежда.

Гавриил настръхна, наежен.

– Нямаме време да разберем. Трябва да действаме бързо!

– О, виж! – посочи тя зад преобразеното му рамо – Предлагат и ребро, с надпис „Лекува всичко“.

– Аз ще го купя! – намеси се един купувач и размаха сребърни монети в ръката си. Гавриил се облещи. За нищо на света нямаше да остави да изкупят частите на Бога на безценица. Сръга Мария Магдалена. – Ти води преговори с търговеца, а аз ще се опитам да спася останките.

– Колко за реброто? – провикна се тя, – И, дайте ми две пръстчета, ако може!

– Две? – нададе вой Гавриил. – Хич не те бива да се пазариш! Купи ги всичките!!! – и се обърна запенен към продавача – Ще купя всичко! Но искам отстъпка!

Индиецът огледа преценяващо облещената насреща му жена, явно поклонничката беше фанатичка. Можеше да изкара добри пари за частите на мъртвеца, за който се предполагаше, че вършел приживе чудеса. Беше истинско чудо, че му подшушнаха, че можеше да изкара несметно богатство като продаваше части от разпнатия за сувенири.

Без да се церемони, изтърси.

– Четиристотин сребърника! Имаш ли толкова?

С четиристотин сребърника щеше да устрои и себе си, и брат си, и сестра си, и леля си, и чичо си, въобще – цялтото село в Източен Раджастан, където живееше. Можеше и кмет да го направят в знак на балгодарност.

– Четиристотин сребърника! – повтори Гавриил, опитвайки се да асимилира чутото.

Това бяха страшно много пари! Дневните му командировъчни на Земята бяха сто сребърника на ден, и то включваха парите за храна и спане. Да излезе извън лимита си, как щеше да обясни на Ева преразхода? В същия момент обаче се сети, че ако не се върнеше с Исус на небето, щеше да срещне нещо много повече от Евиния гняв.

– Тези кокаляци не са никакви светини! – викна той. – Всеки знае, че си изкопал тялото на един от разбойниците, които ги разпнаха преди три дни! Опитваш се да лъжеш!

Пот изби по лицето на индиеца. Не беше готов за такава конфронтация. Имаше нужда от парите, и щеше да ги получи бързо на всяка цена.

– Стига вика! – изсъска той на предрешения Гавриил. – Ще ти ги дам за двеста! Окей? И да се махнеш оттук по-бързо! – и започна да събира накуп частите от човешка ръка, изложени по сергията.

Тънка усмивка цъфна на ангелското лице. Двеста сребърника се ядваха къде-къде по-лесно от четирстотин. Можеше да излъже, че ги е похарчил за сеанс с Мария Магдалена и може би щеше да се отърве с леко мъмрене. Гавриил-Мария подаде една тежка кесия на търговеца и пое в замяна тежката окървавена торба от ръцете на търговеца. Двете с Мария Магдалена заситниха обратно нагоре по пътеката към гробницата.

Човешките части бяха прилежно подредени върху каменната маса. Ангелът нямаше търпение да започне процеса по възкресяване, и да се върне в Рая колкото се може, по-бързо.
С едно замахване на ръкава си, Гавриил отново възвърна божествения си, светъл лик и се обърна към Мария Магдалена.

– Добре, имаме почти всичко… Липсва ми само лявото рамо и малкият пръст на крака.

Лицето на жената доби замислен вид.

– Някой ги е купил преди нас. Ами ако..ако ги заменим с нещо друго? Там на пазара продаваха и заколени агнета. Можем да купим една плешка и копитце.
Гавриил прецени идеята в главата си.

– Звучи безумно, но може и да сработи! – и й подхвърли една сребърна монета. – Човеците трябва да те знаят като Спасителката, а не Блудницата! Ще се погрижа да бъде записано!
Мария Магдалена пое монетата и му смигна.

– Всичко в услуга на Божия син! Може ли да задържа рестото?