Лепрозариум
Пламен Глогов
“Слънцето и цветът на небето натъжиха прокажения.
Когато луната изгря над ечемиченото поле
той изяде едно дете.
И плака цяла нощ с червени сълзи като цвете.”
Со Джон-Джу (“Прокаженият”)
Искам да вдигна ръце към теб, Господи!
Но от тях само средните пръсти останаха.
С тия кози крачета и язви навсякъде
сякаш идвам от ада,
а към ада съм тръгнал…
Не ще видя аз вече на жетвата края
и няма вода от потока да пия.
Прибраха ме тук сред други прокажени –
сам да изгния.
Като песен от устата на простреляна птица
душата си тръгва от мъртвия… красиво.
Аз останах за спектакъла
на своето разложение.
Честно ли е? Толкова осакатях, че не мога сам дори
да се убия.
Искам да отправя очи към теб, Господи!
Но очите изтекоха, останаха само сълзите.
Не зная колко си се мъчил да ме сътвориш от кал,
но зная мъките какви са, докато на кал пак ставам.
Лепрозариумът прилича на пренаселено гробище,
в което мъртвите са тръгнали по земята.
И ето ме и мен тук – развличам се,
като давам на кучетата от месата си,
а на останалите болни –
от надеждите си.
Когато ме прибереш при теб, Господи!
искам да те докосна.
Може ти да ме изцериш.
Може аз да те заразя.
Не знам от кое по-добре ще ми стане.
Пламен Глогов
Подобни Поеми
Тъмнината говори
В тъмната стая без светлина,
създания шепнат в мрак и тъга.
Проклятие тежи, зад всеки ъгъл,
и нощта не прощава с тихото си гърло.
Тъмни ръце [...]
Darkness colder than death
My days retreat into the mists of delusion,
To the grave so hollow where dreams are interred.
In their inception, gleaming with false hope,
Laid [...]
Mistress Pain
the clock ticks on, immensely slow
grey fog engulfs life’s muddy thoughts
a wall of rain obscures the world
no trace of sound can be [...]
