Пътят на изгубените души

Потънала в мрака, нощта тежи като скала,
а луната, кървавочервена, се носи над мъртвите улици.
Сенките се простират, студени като ръцете на смъртта,
в пукнатините на земята, в ледените души, които безмълвно крещят.
Гарвани пеят мрачни песени,
смях на мъртви спектакли в кошмарите на невинните.

Мъгла, пълна с шепоти, гнил дъх,
засенчва светлината на надеждите, задушава крясъците.
Чудовища, гладни, се влачат през черните блата,
и душите, изгубени, се скитат без покой.
Клепачите се затварят, сякаш гледат смъртта,
сърцето бие изморено, сякаш предвещава края.

Мъртъв въздух, изгубени гласове в хаоса на времето,
преследват спомените, хранят се със страх.
Стени запечатани с кръв, тайни, заровени в тъмнината,
очи, които никога няма да видят светлината отново, гледат уплашено.
Мокра земя, капки студена пот по телата,
смъртта приближава, без утеха.

Вик, пронизващ ума, лудост в светлината на мрака,
счупени огледала, черни парчета,
осколки на изгубена душа.
Кървави нокти драскат земята,
след години мълчание чудовището се събужда.

Пламъци в очите на прокълнатите,
искри, които не носят живот,
само изгоряла плът и пепел,
която се разпръсква във вятъра и забравата.
И земята се разтваря, бездна бездънна,
поглъща всяка светлина, всяка надежда.

Занемели гласове, удавени в море от кръв,
души предадени, в болка безмълвни.
Гният живи, но мъртви в света,
животът им храни чудовището на нощта.
Докосването на смъртта, студено и тежко,
замразява сърцето, парализира ума.

Сълзи от кръв се стичат от празни очи,
вени, в които някога течеше живот,
сега студени като ледът на нощта,
изчезват далеч от съществуването.
Разкъсана плът, счупени кости,
руини на човешката природа.

В недрата на земята нещо шепне проклятия ,
спокойствието никога няма да бъде намерено,
ериниите, прокълнати, се хранят от болката,
разпръскват смъртта към всяко живо същество.
Няма надежда, която да освети пътя,
никой бог няма да донесе спасение.

Времето застива като вечност,
очите, които гледат, не разпознават.
Сенките се плъзгат като змии,
търсят пукнатините на душата.
Мракът навсякъде, мощен и безмилостен,
скрива живота, краде светлината.

И нощта сваля последния воал,
тъмен и тежък като мъртва звезда.
Душите, които горят, прокълнати,
потъват в бездната, без спасение.
Смъртта шепне последната молитва,
а тишината тежи като желязно покривало.

Ужасът никога няма да угасне,
нощта ще властва завинаги тук,
душите никога няма да намерят покой,
ще се удавят в мрака,
ще се изгубят в сенките, които ги преследват,
без светлина, без надежда, без край.