Тъмнината говори

В тъмната стая без светлина,
създания шепнат в мрак и тъга.
Проклятие тежи, зад всеки ъгъл,
и нощта не прощава с тихото си гърло.

Тъмни ръце се протягат безкрайно,
по стените се люлее невидимото, тежко,
като зловещи сенки в нощта,
които дишат, сънуват и умират във всеки сън.

Тишина, но не и спокойствие —
тя е глас на изкривеното в утробата на времето.
Сърцето бие бавно, все по-бавно,
всеки пулс — като леден нож в тялото,
всеки удар — като нежно докосване на гроб.

И ако се огледаш, ще видиш нещо в тъмнината,
нещо, което чака, нещо, което вижда,
но не можеш да избягаш — не можеш да избягаш,
защото то е вътре, в теб, отдавна,
и само чака да го освободиш.

Те са тук, за да гледат, да се смеят,
като призраци, които някога са били живи.
Със зли усмивки и изкривени лица,
те не искат нищо, освен твоето отчаяние.

И когато се затваряш в себе си,
когато крещиш, но не можеш да чуеш,
всички страхове ще излязат от сенките,
ще погълнат последния ти дъх
и ще те променят в нещо друго.

Тъй както земята поглъща своите жертви,
както черната тишина поглъща всичко,
тъй и ти ще бъдеш погълнат, но без звук,
защото в тази тъмнина няма място за спасение.