Бележката

Градският часовник отброи три през нощта. Звънът на железните камбани се чуваше приглушено в тъмната спалня.

Доста по-отчетливо беше тихото чегъртане по дървения под.

Сенките под леглото се сгъстиха и раздвижиха нервно като пасаж риби, забелязали хищник. Щураха се наляво и надясно, навътре, а после до ръба на кревата, където светлината от нощната лампа ги заграждаше в капан. Внезапно две светлини, две светещи червени очи, ги срязаха и те се заблъскаха към стените, за да направят път на съществото.

Протегна една силна ръка с дълги пръсти с още по-дълги нокти, а после и втора и постепенно започна да се издърпва изпод леглото. Рогата бяха черни и извити, по скулите на лицето и брадичката имаше шипове и издатини, които опъваха гладката му кожа. Индиговият й цвят сякаш поглъщаше светлината от лампата и топлината от стаята.

Съществото трябваше да се приведе, за да не опре тавана. Надвеси се над спящата млада жена. Очите й отново бяха подпухнали. Миризмата на болката й беше възхитителна и гладът започна да го ръчка като нагорещен ръжен отвътре. Насочи същността си към нея, готов да пирува със страданието й, когато забеляза нещо на нощното шкафче.

Бележка. Взе я с ноктите на палеца и показалеца си и я приближи към лицето си.

„До демонът под леглото ми
Може ли днес да подържиш за малко ръката ми? Моля те.“

Съществото сбърчи чело и изгледа спящата си жертва. Ръката й се подаваше от дебелия пухен юрган. След малко изръмжа и оголи раздразнено острите си зъби, преди да приклекне и да хване ръката й в своята. Беше абсурдно малка в неговата. Крехка.

Аромата на болката й отслабна.

– Благодаря ти. – прошепна жената сънено и стисна показалеца му.

– С удоволствие. – каза демонът.

Когато започна да се храни, по някаква причина не съжаляваше, че вкусът е по-слаб.