Възкръснал

Някой чукаше настойчиво на вратата.

Сънуваше, че гази в бурните води на реката и с ръце опипва дъното. Речните камъни раздират петите му. Голям дънер се изпречва пред него и го перва в корема. Нещо го дърпа за крака и го влачи към дълбокото.

Туп.

Чукането спря. Псувня и учестено дишане.

‘Шибана лопата. Една лопата кат хората няма в туй умряло село.’

‘Жанке, лопатата се счупи, душа.’

‘Аре, много те моля, Мите. Заеми се сериозно със задачата, защото иначе няма да възкресим Лазар и…’

‘Да, да. Ще ни изяде …’

‘Рови с ръце.’

Драскане и суркане.

Отвори широко очи и си пое дъх.

Мрак. Къде е? От тежкият, застоял въздух гърлото му пламна. Светли кръгове ослепиха очите му.

‘Да го еба! Жанке, едно време са копаели дълбоки гробове.’

Пъшкане и шум, сякаш някой хвърля шепи речни камъчета по дървен под. Или орехи.

‘Затваряй си устата, Мите. Готови сме.’

Туп.

Вратата се отвори със скърцане.

Пълната луна впи огромното си жълто око в него.

‘Лазаре, стани.’

Кокоши писък раздра мрака.

‘Лазаре, стани.’

‘Жанке, ма, тая кокошка не ще да умира.’

‘Отрежи и главата, Мите. После и режи краката. Ето така.’

Последен предсмъртен кокоши хрип.

Вятърът завихри възторжена рапсодия в клоните на стария орех.

‘Лазаре, стани.’

‘Жанке, какво да правя с тия отрязани крака? И главата на кокошката?’

‘Краката ги сложи в устата на преродения Лазар, главата увеси на ореха и кажи 3 пъти – Таз кокошка приеми, и обратно Лазар ни върни. 3 пъти.’

Някой скочи отгоре му. Тежка миризма на тютюн го удари в носа. После напъхаха нещо неприятно в устата му. Нещо.

Кокоши крака.

‘Лазаре, стани.’

Сега вече разбра.

Той беше Лазар.

И стана.