2-ва %

Представи си я. Сочно парче. Тройната ѝ гуша се набръчкваше като хармоника, когато склонеше глава, затова я държеше постоянно изправена. Да не изгуби с гънки впечатлението, което създаваше с постоянно учудената си, ботоксна физиономия. Кожата ѝ изглеждаше напращяла и здрава, но вкусът беше парализиращ. Бележка: избягвай лицето!

От клиниката ѝ звъннаха по спешност. Имало отменен час. Възможно било да я приемат за процедурата на другия ден. Дзе-дзе уреди колежката от деловодство да я смени за седмица. Толкова ѝ бяха казали, че отнема възстановяването.

На другия ден пристигна в клиниката точно в десет. Посрещна я елегантна рецепционистка, около двайсет и пет, която я упъти към крило “Гастро-алтернативна медицина”. Усмивката на момичето беше любезна, но Дзе-Дзе улови лекото потрепване в единия ъгъл на перфектните устни, с бледо розов гланц. Погнуса. Самата тя не можеше да понася наднорменото си тегло. Потта, която оцветяваше дрехите ѝ в топли дни, като днешния. Тежката, мускусна миризма, която беше ежедневен неин спътник, особено, когато ѝ се наложеше да изкачва стъпала. Хриптящото дишане, което огромното ѝ тяло генерираше, за да набави достатъчно кислород. Бебешката пудра, която използваше, за да предотврати протривания.

Доктор Ливайн я посрещна още в коридора. Въведе я в изящния, стерилно бял кабинет и я настани на стола.

– Как се чувстваме днес, госпожице Линг? – Леки линии набраздиха почти идеалната му кожа. Дзе предположи, че те бяха оставени там по-скоро, за да подпомагнат изражението на загриженост, което всеки лекар би трябвало да използва при среща с пациент, а не защото не можеха да ги коригират.

Видимата средна възраст на заможните жители на Ай-дейл, а вече и на повечето представители на средната каста, които печелеха достатъчно, беше замръзнала някъде около трийсетте. Обитателите на цели квартали изглеждаха като изкарани от модни списания … до смъртта си. Госпожица Линг нямаше търпение да се присъедини към тях. Алтернативната гастро медицина показваше учудващи резултати. “98% успех”, казваха рекламите.

Дзе-Дзе се усмихна, опитвайки се да изрази увереност.

– Чувствам се прекрасно! Нямам търпение да се отърва от излишната тежест.

– Естествено – съчувствено кимна докторът. – Нали за това сме тук. Имате ли някакви въпроси, преди да започнем.

– Не, не, никакви. Всичко ми беше обяснено, когато запазвах час. Ще съм под анестезия за около час, докато въвеждате симбиота. През следващата седмица трябва да консумирам само леки храни и да избягвам физическо натоварване, а след това мога да се върна към нормалната ми диета. Докато трае възстановяването е възможно да изпитам непривични усещания, но те ще отминат с времето.

– Идеално, Дора ще Ви отведе до определената Ви стая. – Пръстът на доктор Ливайн се плъзна по холо-клавиатурата на бюрото му и стройна сестра в прилежно изгладена бяла униформа влезе в стерилния кабинет.

– Сестра, моля погрижете се госпожицата да бъде настанена в стая 783. Ще се видим в манипулационната до час.

В пухкавия облак се появи лице. Бледо, красиво лице с тъмна, късо подстригана коса.

– Госпожо Линг, чувате ли ме? – Щракането на пръсти беше толкова оглушително, че Дзе-дзе закри ушите си.

– Дддааа! – прошепна. – Звукът.

– Извинете – гласът затихна до шепот, – трябваше да се убедя, че симбиозата е успешна. Един от страничните ефекти е, че през първите дни сетивата ни са изключително обострени. Аз съм вашия анестезиолог, доктор Сара Къркланд. Всичко изглежда нормално. До няколко часа ефектът от упойката ще премине.

Дзе-Дзе примигна и облакът се разтвори, пропускайки тяло прикрепено към лицето. Високо, стройно тяло, наведено над болничното ѝ легло. Ах, да, процедурата.

– Ще Ви оставя да почивате. Вечерята е в седем. Кухненският персонал ще мине с менюто към пет и половина.

Глад, неописуем глад. Имаше нужда от нещо угоено и мазно. От последното му хранене бяха изминали цели четири дни. Гостоприемникът му изгуби жизнени функции в апартамента си, който обитаваше самостоятелно. Отне им три да открият изсушеното тяло. Заизвива се от нетърпение. Неопитани вкусове. Дано следващия да няма ботокс.

Събуди се от усещане на нещо плъзгащо се под кожата ѝ. Промуши се от гърба към огромната ѝ задница и се спусна към обръчите целулит на дясното ѝ бедро. Дзе-Дзе изви глава и намери холо-звънеца висящ от лявата ѝ страна. Пълзящото усещане спря. Очите ѝ се спряха на таймера. Още няколко минути до вечеря. Опита се да седне, но движението я замая. Гардероб. Спомни си, че в чантата ѝ се намираше забравен “Сникърс”. Няколко хапки нямаше да ѝ навредят. Внимателно протегна крака към пода и измина няколкото стъпки до стъклената врата. Отражението ѝ все още беше същото. Кога ли ще започнат промените? Фастъчено-шоколадовата еуфория се стече по хранопровода ѝ и Дзе-Дзе спусна празната опаковка обратно в чантата си.

Ден шести. Гласът, появил се в главата ѝ на втория ден, продължаваше да настоява за шоколад, но болничното меню се състоеше от зеленчукови супи и пълнозърнест хляб. Промените вече бяха видими. Отпуснатите ѝ “бинго крила” се бяха прибрали. Коремът, който допреди няколко дни се премяташе на няколко ката над венериния ѝ хълм, стоеше стегнат и плосък над изваяни бедра. Госпожица Линг хвърли поглед към стегнатия си задник, който се подаваше през цепката на болничната нощница. Естетика и сексапил. Живота я очаква. Извади чисто новия раиран панталон, поръчан в новия ѝ размер и новата полупрозрачна риза.

Шоколад! Шоколад с фъстъци! Шоколад с карамел! Захаросани петлета. Баклава. Тънки конци, сиропиран кадаиф. Огромна торта “Червено Кадифе”.

Собственикът на сладкарския магазин извика властите в момента, в който красивата азиатка заби глава в триетажната сватбена торта на витрината и заръфа захарната ѝ украса.

Пристигналият на местопрестъплението пазител на закона поклати тъжно глава и промърмори:

– Една от двата процента. Не е удържала на глада и явно го е захранила с нещо сладко. Някой свине не могат да устоят на бисерите.

Собствената му какавида се разви изпод лявата му мишница и пропълзя към миниатюрния джоб тлъстина образувал се днес, след снощното шестстепенно меню, сервирано на служебния банкет.