Дъждовен ден

Не чуваш дъжда, но знаеш че вали. Усещаш го в ставите си, а едно време се смя когато майка ти разправяше, че като станеш на нейните години ще го разбереш. Усещаш го, но все още не го разбираш. Въздухът натежава от влага. Скоро се разнася и мирисът на свежа плесен.

Кап-кап-кап. Първите капки забарабаняват по голото ти тема. Въртиш се в леглото си, но не успяваш да се изплъзнеш от капките. Кап, стича се една по брадичката ти. Кап, уцелва те в скулата. Кап-кап-кап, кънтят капките в черепа ти.

Мразиш водата защото влиза навсякъде и прогонва успокояващия аромат на прах. Дъжда носи вода, значи мразиш и дъжда. Ето, две неща които мразиш. Мразиш и ставите си, но те са твои. Две е повече от едно, та за сега май биеш в тази игра и мразиш нещо друго повече от себе си.

Съседите се размърдват. Почват да шумят, да драпат. Отиде ти спокойствието и медитацията. До тук със съвета на Брус Лий – „Бъди вода“. Кап-кап-кап. Раздразнението в теб нараства. Няма справедливост в този живот. Не стана на годините на майка си, но ставите те болят. Искаш спокойствие, тишина и уединение, а щом завали всички ще се скъсат да обикалят и вдигат шум. Ето, някой драпа на вратата ти.

Тя и тя една врата, прогнила. Въздъхваш или поне правиш опит за това. Звучи повече като гъргорене, проклетата вода. Няма как, ще трябва да станеш и да видиш какво става. С влага се живее, с вода не.

Хубавото на водата е, че размеква пръстта. Лошото е, че пръстта става на кал и полепва по хубавите ти дрехи. Майната им, и без друго са черни. Все ще изсъхнат след това, а калта ще падне и ще се превърна в хубава прах.

– Мамка му и прасе, кой премести тая туфа трева от гроба ми!