Непоискани сънища

Спорът дали сме сами на нашата малка планета или редом с нас крачат невидими за нашите очи създания е много, много отдавна. Струва ми се, че част от тези, които отричат съществуването на нещо необяснимо, не са съвсем убедени в правотата си. Че на кого не се е случвало да му шепне вътрешния глас? И колко пъти сме съжалявали, че не сме го послушали. А дали това не е било предупреждение от някой невидим за нас помощник?. Въпроси…Въпроси. Аз лично съм сигурна, че край нас има много паралелни светове, които ни изпращат своите послания. Но ние не можем или по-скоро отказваме да ги разчетем.

Неразчетени послания, точно така възприемам нощните кошмарите, които споходиха моята дъщеря преди двадесетина години. Тя сънуваше природни бедствия, катастрофи и беше толкова разстроена, че не искаше да си ляга да спи. После всичко изведнъж изчезна. Може би не си бяха избрали успешно контактьора, дъщеря ми беше 14 годишна, все още дете. Не зная тя дали все още си спомня, но аз няма да забравя някои от тях. Ще разкажа за две.

21.12.2001 година

Студен петъчен ден. Но когато очакваш Коледа, въпреки студеното време ти е някак топло на душата. Прибирам се малко по-рано от работа и заварвам обичайната картинка: синът играе поредната компютърна игра Age of Empires или Red Alert 2. Дъщерята в нейната стая, чете някаква книга и изобщо не ми прилича на ученичка във ваканция. Облечена е с домашните си дрехи, а вече наближава часът, когато ще излизат двамата на дискотека – култовата по това време „Галерия“(несъществуваща вече дискотека във Велико Търново). Първата ми мисъл е, че тя се е скарала с батко си (тийнейджърска възраст). Попитах я няма ли да се приготвя и тогава тя почти се разплаква: „Ако знаеш, мамо, почти не съм спала. Сънувах, че съм на дискотека. И нещо се срути, огън ли се запали, не помня, но стана една блъсканица, децата падаха, повлякоха ме и имах чувство, че се задушавам. Не ми се ходи.“ . Успокоявам я, че в „Галерията“ това няма как да се случи. Дискотеката е направена в едно старо бомбоубежище, доста добре е обезопасена и поддържана. Шегувам се, че сигурно е прекалила с книгите на Стивън Кинг и че ще ги скрия. Накрая тя се предава и излиза с брат си.

Този ден е един от малкото, в който мога да се вредя за компютъра. Решавам да включа Мирката и да си початя с приятели. Mirc-ата беше първата по-известна и наложила се програма за социални контакти. Навярно много от нас ще си спомнят как влизахме в интернет през телефонната си връзка. И колко разправии имахме със съседите, ако телефона беше на дуплекс. Докато си чатя, се включва една приятелка от София и пише – зачерни се Коледа, чу ли за трагедията. И ми описва случилото се в дискотека „Индиго“. Може би мнозина си спомнят, въпреки че са минали повече от 20 години. Тогава отиват на детска дискотека около 600 деца. Всичките се стремят да влязат в култовата дискотека “Индиго”, за да чуят рапърите Колумбиецът и Мъглата. Но не са отворени всички врати. Част от децата губят равновесие и падат по заледените
стъпала на заведението. Получава се “ефектът на доминото”. Първите паднали повличат след себе си останалите. 24 деца са премазани под натиска на тълпата. Седем от тях умират от задушаване.

И тогава осъзнавам, че дъщеря ми е сънувала точно това.

04.04.2004 година

Цветница е. Времето е топло, през деня сме се взели клончета върба, от които съм сплела венче и окачила на вратата. Става късно, дъщеря ми отново не си ляга за пореден път. Не иска да сънува отново страшния сън, как един автобус полита във мътните води на реката. Пълен е с деца. “Защо все деца,сънувам мамо“, – готова е да заплаче дъщеря ми, докато разказва сънят си. Как някои не могат да плуват и потъват, борят се за глътка въздух, но водата ги повлича надалече. Сяда на компютъра, оставям я, все едно във ваканция е, а аз съм на работа на другия ден.

Заспала съм, когато дъщеря ми ме разбужда:

– Паднали са, мамо, наистина са паднали. Какво е това проклятие, все по празници нещо лошо да се случва.

На 04.04.2004 година група от 34 ученици и 16 възрастни се прибират от екскурзия в Дубровник. Повечето от пътниците в автобуса са деца от училище “Николай Катранов”, гр. Свищов. Към 22 часа българско време, на завой на планински път шофьорът изгубва контрол над превозното средство. Автобусът се спуска около 15 метра по стръмен бряг и пада в коритото на река Лим при сръбското село Гостун, разположено между градовете Биело поле в Черна гора и Приполие в Сърбия. Рейсът потъва за броени минути в придошлата река Лим. Шофьорът и другият водач разбиват предното стъкло и отварят люковете на тавана, за да могат пътниците да изплуват. В рейса настъпва паника, в която пострадват повечето от учениците. 38 души са спасени, но 12 ученици остават завинаги деца. Те са ангелите от Лим.

Жестоко е да знаеш, че ще стане някаква трагедия и че не можеш да я спреш. И съм безкрайно благодарна, че дъщеря ми вече не сънува. Но което е по-странното, че докато писах този разказ попаднах на статия от 04.04.2014 г. „12 бели гълъба предсказали смъртта на Ангелите от Лим“ (novini.bg). Ето два откъса от нея:

„Навръх Цветница през 2004 г. в централния свищовски храм “Св. Троица” първо влетели 10 гълъба, след това още два. Птиците били забелязани от свещеника, но тогава той не им обърнал внимание. Няколко часа по-късно автобусът с българските ученици полита в пропастта между градовете Биело поле в Черна гора и Приеполе в Сърбия и потъва в придошлата река Лим. Умират 12 деца като първо са извадени труповете на 10 от тях, а седмица по-късно са намерени още две тела.“

„Учителят Русанов си спомня и друго пророчество една от жертвите – единадесет годишната Боряна, имала странен сън в нощта преди заминаването. “Сънувах, че нещо стана с автобуса и 10 деца се изгубихме в една гора. Появиха се две кучета, които ни подгониха, а един глас ни казваше, че трябва да тичаме по-бързо към границата, за да посрещнем Соломон Паси и да ни спаси. Но не знам дали успяхме да стигнем до границата, защото се събудих.”

Аз винаги се вслушвам във вътрешния си глас и вярвам на интуицията си. А вие?