Запазени са оригиналният правопис и пунктуация на автора.
Топлината на огъня в средата на огромната зала, изсечена в скалите, не достигаше до каменната маса на входа ѝ. Вечерният вятър откъм пустинята завихри рояк искрящи цветни песъчинки в наситения с аромата на зимни цветя въздух. Ромили фон Хира се загърна в наметалото си и разстла тесте карти пред познатите фигури срещу нея – стражи от различни места и времена, някои в позлатени плетени ризници, други в семпли черни униформи, а един в скафандър с логото на NASA Planetary Guards и под него слоганът ‘Победа завинаги (3245 – 3267)’.
Този в скафандъра идваше за пръв път. Другите се появяваха винаги щом си сътвореше компания, но неговото присъствие в Прохода беше новост. Интересна находка – явно светът, наречен Кайн или Земя според обитателите му, продължаваше напред, въпреки постоянните вътрешни и външни войни, и надвисналия от векове ядрен апокалипсис.
Фон Хира избра карта и я обърна с лицето нагоре. ‘Празнувай’ – казваше картата. – ‘Забрави всички тревоги.’
Стражите надигнаха халбите си с радостни възгласи.
– Не е толкова лесно по време на работа – намръщи се фон Хира. Освен това, в самотата на Прохода нямаше много поводи за веселба, ако не се брояха трите хилядолетия крехък мир между измеренията.
Изтегли нова карта.
– Покажи ми наближаващите празници на… – погледът ѝ премина по стражите и спря върху мъжа в скафандъра –… Кайн.
Изображението върху картата се разми и се фокусира отново в изглед към многомилионен град, над който се носеха розови и червени сърца, придружени от романтична музика.
– Свети Валентин. – Фон Хира наклони глава.
‘Древен празник на влюбените’ – добави картата, – ‘незабравен, неподвластен на времето, но прекалено комерсиализиран.’
Последното не вълнуваше фон Хира. Вътрешните проблеми на малките светове не я засягаха, но идеята за ден на любовта ѝ харесваше.
Махна с ръка към стражите, които изкривиха лица в недоволни гримаси преди да изчезнат във вихър черен дим, оставяйки само мъжа в скафандъра. Направи му знак да я последва навътре в пещерата.
До края на смяната ѝ оставаха повече от осемстотин години. Можеше да си позволи една вечер за себе си.