Гладът на смъртта

Вечер мрачна, в тишината гробна,
Смъртта въздиша гладна, ненаситна и злобна.
През тъмата дебне, търси своята жертва,
Без значение – дете, възрастен, бебе.

С неясен шепот, зловещо заплаща,
Гладът ѝ не стихва, нито прощава.
Вратите отваря и в къщите влиза,
Без да попита душите събира.

Сълзи майчини на земята капят,
От ужаса и болката в нощта застиват.
Детето спи спокойно, но кошмари дебнат,
Смъртта безмилостно протяга ръка, приспива.

В креватчето бебешко, с нежност покрито,
Сладките сънища се превръщат в кошмар.
Гладната Смърт пристъпва, без звук и без следа,
С душата малка тръгва, в нейната вечна тъма.

Не различава тя невинност от вина,
За нея всички са едно, единствено храна.
Стиска здраво своите трофеи, не изпуска,
Докато в тишината на безкрайната нощ потъва.

Хора със смели сърца и живи мечти,
Пред Смъртта треперят, стават сиви сенки.
Със смях и радост вчера пълни, днес безжизнени,
В обятията на гладната Смърт унесени.

Песни детски вече се не чуват,
Играчките забравени, прашни се струпват.
Гладът на Смъртта всяка радост краде,
Безмилостен и вечен, без път към избавление.

Ридания в нощта ехтят, в мрака скръб се носи,
Смъртта прегръща всичко, нищо не оставя.
Сърца разбити и души загубени,
Със своя глад ужасяващ тя всичко поглъща.

Няма милост, няма покой,
Гладът на Смъртта е вечен, като нощен вой.
Душите крехки, млади и чисти,
В нейните лапи стават само сенки мъгливи.

Сенки в нощта минават безшумно,
С поглед празен, със стъпки студени.
Безнадеждни, изгубени, с безкрайна болка,
Смъртта ги носи в света си безутешен.

Майки плачат, бащи безмълвно страдат,
Смъртта със смях им отнема най-скъпото.
Гладът ѝ безкраен, ненаситен и злобен,
През вековете винаги жив, винаги търсещ.

И днес и утре ще ядем от нейната трапеза,
С души и тела, храна за Смъртта, безутешна.
Гладът ѝ ни поглъща, нищо не прощава,
Смъртта дебне в нощта, с глад, който не отминава.

Но в мрака вечен, сред сълзите и скръбта,
Една светлина бледна, едва ли ще се запази.
Надежда слаба, против гладната Смърт,
С вяра и обич, срещу нейния черен път.

Дано някога в светлината на нова зора,
Смъртта гладна да излинее, да загуби своята мощ.
Но докато диша, докато ни гледа,
С глад неутолим ще крачи, ще яде нашата съдба.