Лепрозариум

Искам да вдигна ръце към теб, Господи!
Но от тях само средните пръсти останаха.
С тия кози крачета и язви навсякъде
сякаш идвам от ада,
а към ада съм тръгнал…

Не ще видя аз вече на жетвата края
и няма вода от потока да пия.
Прибраха ме тук сред други прокажени –
сам да изгния.

Като песен от устата на простреляна птица
душата си тръгва от мъртвия… красиво.
Аз останах за спектакъла
на своето разложение.
Честно ли е? Толкова осакатях, че не мога сам дори
да се убия.

Искам да отправя очи към теб, Господи!
Но очите изтекоха, останаха само сълзите.
Не зная колко си се мъчил да ме сътвориш от кал,
но зная мъките какви са, докато на кал пак ставам.

Лепрозариумът прилича на пренаселено гробище,
в което мъртвите са тръгнали по земята.

И ето ме и мен тук – развличам се,
като давам на кучетата от месата си,
а на останалите болни –
от надеждите си.

Когато ме прибереш при теб, Господи!
искам да те докосна.
Може ти да ме изцериш.
Може аз да те заразя.

Не знам от кое по-добре ще ми стане.