Лепрозариум
Пламен Глогов
“Слънцето и цветът на небето натъжиха прокажения.
Когато луната изгря над ечемиченото поле
той изяде едно дете.
И плака цяла нощ с червени сълзи като цвете.”
Со Джон-Джу (“Прокаженият”)
Искам да вдигна ръце към теб, Господи!
Но от тях само средните пръсти останаха.
С тия кози крачета и язви навсякъде
сякаш идвам от ада,
а към ада съм тръгнал…
Не ще видя аз вече на жетвата края
и няма вода от потока да пия.
Прибраха ме тук сред други прокажени –
сам да изгния.
Като песен от устата на простреляна птица
душата си тръгва от мъртвия… красиво.
Аз останах за спектакъла
на своето разложение.
Честно ли е? Толкова осакатях, че не мога сам дори
да се убия.
Искам да отправя очи към теб, Господи!
Но очите изтекоха, останаха само сълзите.
Не зная колко си се мъчил да ме сътвориш от кал,
но зная мъките какви са, докато на кал пак ставам.
Лепрозариумът прилича на пренаселено гробище,
в което мъртвите са тръгнали по земята.
И ето ме и мен тук – развличам се,
като давам на кучетата от месата си,
а на останалите болни –
от надеждите си.
Когато ме прибереш при теб, Господи!
искам да те докосна.
Може ти да ме изцериш.
Може аз да те заразя.
Не знам от кое по-добре ще ми стане.
Пламен Глогов
Подобни Поеми
Той обичаше космоса
Най-накрая бе в космоса –
цял живот бе мечтал.
Той и червенокосата
астронавка с бял шал.
Бяха двама в совалката
сред безкрайната шир.
Близо бяха до [...]
На мрачна уличка живея
На мрачна уличка живея,
където паяк тихо си плете,
а нощем странни хора щъкат,
движат се напред, назад.
Аз тайничко ги наблюдавам,
и мисля си [...]
Рицарят на мрака
В бездната на мрака, тишина крещи,
рицарят самотен, по път, който е мрачен.
С тежка броня, душа скрита дълбоко,
в гърдите му нощта, като море [...]
