Лепрозариум
Пламен Глогов
“Слънцето и цветът на небето натъжиха прокажения.
Когато луната изгря над ечемиченото поле
той изяде едно дете.
И плака цяла нощ с червени сълзи като цвете.”
Со Джон-Джу (“Прокаженият”)
Искам да вдигна ръце към теб, Господи!
Но от тях само средните пръсти останаха.
С тия кози крачета и язви навсякъде
сякаш идвам от ада,
а към ада съм тръгнал…
Не ще видя аз вече на жетвата края
и няма вода от потока да пия.
Прибраха ме тук сред други прокажени –
сам да изгния.
Като песен от устата на простреляна птица
душата си тръгва от мъртвия… красиво.
Аз останах за спектакъла
на своето разложение.
Честно ли е? Толкова осакатях, че не мога сам дори
да се убия.
Искам да отправя очи към теб, Господи!
Но очите изтекоха, останаха само сълзите.
Не зная колко си се мъчил да ме сътвориш от кал,
но зная мъките какви са, докато на кал пак ставам.
Лепрозариумът прилича на пренаселено гробище,
в което мъртвите са тръгнали по земята.
И ето ме и мен тук – развличам се,
като давам на кучетата от месата си,
а на останалите болни –
от надеждите си.
Когато ме прибереш при теб, Господи!
искам да те докосна.
Може ти да ме изцериш.
Може аз да те заразя.
Не знам от кое по-добре ще ми стане.
Пламен Глогов
Подобни Поеми
Лешояди
Когато те оставих да умреш
онази сутрин във смрадта на влака,
под сивите лъчи на слънцето
през калния прозорец на вагона
с коса, подгизнала в [...]
Пътят на изгубените души
Потънала в мрака, нощта тежи като скала,
а луната, кървавочервена, се носи над мъртвите улици.
Сенките се простират, студени като ръцете на смъртта,
в пукнатините [...]
Днес съм мъст
Шепот.
Намачкано късче от мисли.
Тайна, която от вътре изгаря.
Боли.
Съсък.
Плът от плътта ми запалена се разтапя...
Восъчна фигура.
Факла.
Гори.
Крясък.
Жалейка в черно [...]
