Нощ
Стелиана Петкова (Ив-Ана Драгомирова)
На топка във гърлото
се свива омразата.
С окървавени ръце
разбих на късове черепа
на свойта амбиция.
Таралежът в мен
надига бодлите си.
Не давам на никого
да ми пипне в душицата.
Като бездомно и гладно псе
изгълтах до дъно,
облизах паницата,
сякаш беше амброзия,
а не злостна интрига…
Сега се взирам в отвъдното
и със мъртвите си говоря,
макар че
отрязаха ми езика.
Стига да можех,
щях да прескоча бариерата
на своята мъртва действителност,
но нозете ми вече треперят,
страх ме е от нищото,
което в моето утре намирам.
В нощите дълги, в съня си
Смъртта си посрещам
на гости,
сякаш сме стари приятелки.
Пием черно кафе и говорим
за забравено отминало щастие.
После изпращам я,
целувам ръката ѝ
като на кръстница…
Отварям очи помътнели
и посрещам с мъка
здрача на утрото.
Подобни Поеми
Пламъци от лед
По улиците на тишината, нощта се събужда,
сенки танцуват около светлината на луната,
пламъци студени като лед, които изгарят душата,
в дълбините на земята, където [...]
Венец от кръв
В безлунната магия на нощта
изричам те в магична пустота,
под звездното небе трептят очи
потъвам в сенки, гъсти от мъгли.
Някъде зад тъмното, зад самотата
Сънуване
Като вехта подводница
в абсурден сън съм потънал!
Под житейски тонове страх,
там на дъното стряскащо
всяка нощ грехове изкупувам,
скъпо, като злато на грам.
