Пламъци от лед

По улиците на тишината, нощта се събужда,
сенки танцуват около светлината на луната,
пламъци студени като лед, които изгарят душата,
в дълбините на земята, където светлината не достига.

Звездите угасват, надеждата повяхва,
душите се скитат по тъмни пътеки,
вятърът вие през празни тела,
носещи спомени, които никога няма да се върнат.

Счупени мечти като разпилени стъкла,
във разбити сърца, които кървят,
тъгата се разстила като черен воал,
покрива всяко чувство, всеки цвят и живот.

В свят, където светлината не съществува,
само мракът царува,
а животът, забравен спомен,
потъва в дълбините на нощта, без съпротива.

Всеки шепот е дъх от гроба,
всяка стъпка води към бездната,
пламъците, които горят вътре в нас,
угасват бавно, остава само пепел.

Тишината тежи като каменен кръст,
улавя гласа, затваря очите,
и времето спира, замръзва,
в свят без надежда, без бъдеще.

Последната светлина угасва,
оставаме вечно сами,
изгубени в безкрайния мрак,
без начало, без смисъл, без знак.