Академия Айкин Дутсе

Камъкът омекотяваше формите си с всеки нов удар на чука и длетото. Цяла учебна година дипломантите на Академия Айкин Дутсе работеха по своите шедьоври и Блез Траоре беше един от тях. Под ударите на чука му длетото, беше създало идеална статуя, изпълнена с реализъм дотолкова, че наблюдавайки я човек виждаше как гърдите се повдигат от дишането. Ръководителя му Амер Имани доволно опипваше всеки сантиметър възхитен да долови всеки малък детайл. Когато инспекцията му приключи, той свали тъмната превръзка и я видя за пръв път.

– Невероятно точна и прецизна работа, Блез. Мисля, че не съм усещал толкова чист детайл от години. Съвета на Академията ще има своя Каменоделец-първенец в твое лице.

– Мислите ли, че ще получа званието?

Амер се усмихна. Той го мислеше и потупването по рамото на ученика му замести думите, а искрящите му матови очи потвърждавах неговата увереност. Излезе и остави Блез да разчисти и да подготви статуята за финалния изпит.

Дипломантите бяха дванадесет. Не бяха имали толкова много от сто и двадесет години. Точно преди толкова Академията едва не бе закрита. Равенството, което световните лидери се опитаха да наложат, доведе до много разрушителни последствия, едно от които беше затварянето на хиляди училища по света, особено такива, в които можеше да се научиш на занаят. Не им трябваха хора, които да могат да вършат нещо с ръцете си, имаха си машини за това. Изобщо май не им трябваха хора, с които да делят света и за малко повече от век се отърваха от половината човечество. За щастие Академията Айкин Дутсе оцеля, благодарение на своята традиция. Каменоделното училище произвеждаше на всеки 8 години ново поколение майстори и най-добрия от тях представяше своята статуя на света. Имаха такива в цял свят, като тази на Майка Тереза. Не бяха типичната академия, но съществуваха вече осемстотин години. След глобалното интелектулано падение за известно време нямаха ученици. Последния направи статуя на местния президент и Айкин Дутсе получи специален статут, с който продължи да съществува. Изгубиха едно десетилетие, но успяха да привлекат двама-трима ученици. Статуите им, веднага щом бяха завършени, макар и не така добри като качество, потеглиха към избраните места към външния министър, военния министър и американския посланик в страната им. Всичко потръгна. Започнаха да идват още деца, малко но достатъчно, с които Съвета на Айкин Дутсе успя да изпрати свои статуя на много видни хора из целия свят. За последните сто и петдесет години за пръв път имаха възможност и да наградят някой с титлата Каменоделец-първенец, която щеше да гарантира на носителя ѝ място и в Съвета и възможност да поведе свои собствени ученици.
Блез стоеше зад творението си, в една редица със съучениците си. Всички статуи бяха зашеметяващо живи. Роклята на едната лъжеше погледа че се вее, а очите на друга статуя шареха. Съвета ги гледаше с гордост и истинска удовлетвореност. Напред мина възрастна жена, чиято кожа беше толкова набръчкана, че можеше да служи за полиране на камък. Тя прикани младежите да я приближат и на всеки раздаде къс ленен плат и писалка от рог. Заудряха тъпани и под ритмичната им музика учениците се върнаха по местата си. Всеки започна да изпълнява танц и да нарежда думи, върху които бяха работили през времето на целия работен процес по статуите. В различни моменти някой от тях спираше и забиваше писалката в дланта си. С кръвта си всеки написа име на лененото парче.

– Да бъдат! – извика жената и огромен гонг възвести думите ѝ.

Младежите внимателно прикрепиха малките ленени платчета с кръвта към камъка, там където беше тила на всяка една от мраморните човешки фигури. Гонга започна да бие и всеки следващ удар идваше все по-бързо, докато честотата им стана оглушителна. Силата на звука накара присъстващите не само да запушат ушите си, но и да стиснат очи, като всички хорово не спираха да повтарят три думи “ЗО ДА РАЙ”

В края на деня дванедесет президента, начело с американския напуснаха Академията Айкин Дутсе в Буркина Фасо и поеха своя път. Съвета щеше да поеме световния ред в свои ръце. Младия Каменоделец-първенец Блез вече знаеше кои ще са следващите големи, които Академията щеше да създаде.