Анна

Дъжда завари Анна на улицата. Първо прокапаха няколко едри капки, които сякаш умишлено се бяха прицелили в челото, шията и голите ѝ рамене, а после, небето от раз потъмня и остави пороят да се изсипе от него с цялата си сила.

Анна спря за да се подслони под една от надвесените над улицата тераси, ала коварният вятър, който беше решил да измокри именно тази страна на сградата, бързо я пропъди в едно от магазинчетата, намиращо се на приземния етаж.

Пантите на вратата изскърцаха, а хлабавите стъкла, крепящи се едва едва върху върху дървената ѝ дограма плашливо затрепериха.

– Кой е?! – обади се от някъде мъжки глас.

– Добър ден… – отвърна Анна объркана от въпроса. Някаква муха избръмча, кацна за миг върху челото ѝ и излетя към запотяващите се от дъжда прозорци.

– Идвам! – додаде гласът, съпровождан от шумно подсмърчане.не.

Анна забеляза овехтялото, мръсно перде, закриващо входа на стаичката, от която идваше гласът. Носът и долови и миризмата на готвено.

“Зрял фасул може би?”

Тя се огледа на всички страни. Намираше се в нещо като магазинче за акваристи. На нещо, наподобяващо стелаж, бяха наредени няколко видимо мръсни аквариума, в които плуваха стотици шарени рибки. Под тях, от земята се издигаше ограда от овехтели кашони, която определено щеше да подейства възпиращо на всеки пожелал да се доближи до аквариумите. На срещуположната стена бяха натрупани празни стъклени аквариуми и буркани, покрити с дебел слой прах. Анна видя и малкото столче, тапицирано с мръсен балатум, което се мъдреше до също толкова мръсна маса и отвореният булкан с компот от сливи, зарязан отгоре ѝ.

– Казвай? – обади се продавачът, едър, мърляв старец, който се беше измъкнал от скривалището си.

– Аз… – Анна го изгледа с погнуса. – Скрих се от дъжда…

– А, то валяло, а? – смотолеви дядото, докато почесваше с кутре ушната си мида, обрасла с дълги бели косми.

– Какви се тази рибки? – опита се да завържи разговор Анна.

– Рибки. – отвърна сухо старецът и се затътри към масата с отворения компот. Той се огледа на страни, търсейки нещо.

– Ще купуваш ли? – попита той.

– А, не, няма. – Отвърна уверено посетителката му. – Ако нямате нищо против, ще изкакам, само докато отмине дъжда?

– Аха! – изсумтя старецът и се наведе да вземе някаква пръчка, лежаща на пода, до един от кашоните.

– Я… – той се обърна към Анна, размахвайки прачката – Я се съблечи!

– Моля…!? – Очите на жената нямаше как да бъдат по изцъклени.

– Какво ми се молиш? – изръмжа той срещу нея – Сваляй, блузата, гащите, всичко!

– Как не ви е срам!?

Старецът, не само, че не се впечатли от гневния тон на клиентката си, но и се спусна с вдигната пръчка към нея.

За част от секундата, Анна успя да прецени ситуацията в която беше попаднала и за приблизително същото време, тя взе решението да се върне на вън на дъжда, където беше далеч по-безопасно за нея. Обърна се обратно към вратата и се пресегна към дръжката, ала не я достигна.

Усети удара по главата си и силната, парещата болка, от него.

В ума си тя изпищя, но в действителност, от устата ѝ не излезе звук. Усети как коленете ѝ се подгънаха и тялото ѝ политна надолу към мръсния балатум на пода.

– Къде ще бягаш, а? – измърмори стареца виснал над нея с пръчка в раката.

Тялото на жената се сви и потрепна. Нямаше звуци, нито плач, нито дори стон. Тя се изви на страни, размърда се няколко пъти, а после по неестествен начин започна да се смалява, сякаш беше балон, чийто въздух излиза.

Анна се сви толкова много, че се изгуби в купчината от своите собствени дрехи.

– Рибка, или муха? – Попита сам себе си старецът, докато ровеше в дрехите на своята жертва. – Аха-а-а! Рибка е!

Той се наведе и бръкна с кривите си пръсти в купчината с парцали, а когато се изправи, стискаше между тях една малка шарена рибка.

– Хайде при другите! – Каза ѝ той, с вече много по-благ глас и се затътри към пълните с рибки аквариуми.