Истински ли си? А, аз?

Нетърпеливо отпивам от поредното питие в този продънен бар, който случайно намерих под подлеза на Централна ЖП Гара. Мирише на урина и вкисната бира, подът му лепне и има само една здрава маса от общо четири. Оглеждам се и осъзнавам, че съм единственият човек в заведението със здрави обувки. На пръв поглед не ми прилича да съм на такова място, и все пак за първи път от много време чувствам, че принадлежа , чувствам близост с цялата мръсотия, нищета и смрад.

-За какво си мислиш? – попита ме скелет с вратовръзка почуквайки с оголените си пръсти по издраната дървесина на бар плота.

-Не е ли малко рано за костюми, Хелоуин е утре? – задавяйки със спиртната напитка се обърнах към събеседника си. Изглеждаше толкова истински.

-Обичам нощта преди Хелоуин. Хората са развълнувани и весели за предстоящата им забава, отправят се към последни приготовления за украса и костюми, последни покупки на лакомства. И тогава се появявам аз и всеки ме забелязва, защото не се сливам, и съм само аз. Най-накрая някой ме вижда и провокирам емоция.

-Тази емоция страх ли е? – попитах кокалестият си приятел на по чашка.

-Пак е нещо, имам контакт, иначе оставам забравен и просто мъртъв.

-Разбирам те, моя костюм е моята плът, и все така самотен.

Двамата вдигнахме чаши и отпихме. Този път не бяхме сами, всеки във своята си реалност.