Бащиният пръст

Годините бяха лоши, а дните се изнизваха по-трудно отколкото грошове излизат от кесията на бирник. Първо ни сполетя болестта. Безименна, коварна и безпощадна. Разболееше ли се един, скоро цялото село или град пламваше като възпалена рана, а по улиците му като ръждива гной се стичаха реки от трупове. Опечалени нямаше. Никой не искаше да е навън, никой не искаше и да е край болните. Градове и села обезлюдяваха, а хората уплашени като пилци се изпокриха из горите и планините.

Отведох семейството си далеч. Мислех, че съм ги спасил, но съдбата наметнала черната си роба, не ме пожали. Загубих жена си. Дали от пътя, дали от скорошното раждане, треската я порази и отнесе от този свят, а заедно с нея отнесе и новороденото ни дете. Останаха ми само два скъпоценни спомена от нея – двете ни деца.

Направих всичко по силите си, за да ги опазя. Изградих топъл и уютен дом, трудех се усилено в горите, а когато се върнех от обиколка на околните ферми и къщи, вече продал въглищата, им носех подаръци. Но очите им все гледаха жално нейде зад мен. Колкото и да се стараех не можех да им дам майчината обич от която така се нуждаят. Накрая се примирих, че не мога да остана вдовец и да жаля по жена си и потърсих нова невяста.

Случих на нежна и красива съпруга, която обикна децата ми като свои, а ангелският ѝ глас се носеше сред гъстите шубраци напомняйки ми за какво се трудя. Децата бързо я заобичаха. Първо малкия ми син, а постепенно и дъщеря ми. Когато се прибирах прашен и морен ги заварвах да пеят край огнището или да си играят. Сърцето ми се стопляше и изпълваше с надежда. Надежда, че ще настанат по-добри времена, че децата ми ще израснат щастливи и няма да познаят дълго мъките и страданията на този свят.

Колко се лъжех. Не беше изминала и година от венчавката ни и мор порази добитъка, а суша изпепели хорските надежди за обилна реколта. Настъпи люта зима която се задържа толкова дълго, че опразни хамбарите и зимниците и изтъни кесиите дори и на най-предвидливите. Хората заживяха пак като скотове. Страняха от съседите си страхувайки се да не би да откраднат оскъдната им храна или по-лошо, те да се превърнат в храна. Мнозина се завърнаха в градовете, примамени от храната и готови да се захванат с всяка работа, но слепи като молци около пламък за грозящата ги смърт.

Сторих каквото бе по силите ми. Обикалях останалите ферми и къщи, за да разменят въглищата си за някой и друг прогнил залък, но храната все не достигаше, а децата и жена ми линееха пред очите ми. Спуснах се дори в града и размених сребърните ни прибори за така ценната храна.

Спрях да се храня въпреки настояванията на жена ми. Давах от своето на децата, а когато храната съвсем намаля на масата се хранеха само децата. Жена ми предеше край огнището, а аз плетях кошове, за да разнасям повече въглища и да не губя нищо по пътя. Усещах как погледът ѝ ме пронизва, а омразата ѝ расте. Вечер се карахме, а гладът не оставяше сънят да ни помири лесно.

Скоро забелязах как погледът ѝ следи децата. Мразеше ги повече и от мен. Очите ѝ алчно гледаха твърдите комати в ръцете им. Мислех, че гладният ѝ поглед жадува за нещо повече от боров чай и водниста супа от горчиви корени. Ден след ден виждах как очите шарят по децата и мен, а погледът ѝ ставаше все по-лаком. Най-сетне проумях какво се канеше да стори тя с мое съгласи или без. Ужасих се от мислите които се въртят в главата.

Нощите станаха още по-тегостни, не само заради глада и бягащия сън. Тя започна да излива думи в ухото ми досущ както изкусен отровител изсипва съдържанието на пръстена си в нечие царско ухо. Думите ѝ се забавиха като трески в изтерзания ми мозък докато мислите ми не почерняха и загноиха. Отвратителни, безбожни и нечовешки помисли. Нямаше да издържа дълго. Щях все някога да се пречупя.

На следващия ден дадох последните остатъци храна на децата и ги взех с мен в гората. Скитах се безцелно. Избирах пътища непознати дори за мен, за да съм сигурен, че няма да се върна и да ги потърся, ако се пречупя. Сърцето ми тежеше като олово и бе пропито с такава катранена чернота каквато няма и във въглищата които продавах. Изоставих ги без да кажа нищо, а след това плаках дълго.

Когато се завърнах в опустелия ни дом с празни ръце жена ми полудя. Гладът вече бе взел своя дан и погледът ѝ се мяташе безумно. Опитах се да я успокоя, да я усмиря. Накрая понесен от отчаянието отрязах един от пръстите си. Сготвих го и въпреки приятния аромат на печено месо намерих сили да се въздържа и да не го изям, а да го поднеса на съпругата си. Гледах я как глозга жилавото месо от пръста ми, как осмуква всяка фаланга от него, а накрая премаляла заспива досущ като малко дете засмукало палеца си. Сълзите ѝ не спряха дори в съня ѝ, а аз останах буден, притиснал я към гърдите си и тревожещ се за децата.

Завърнаха се на сутринта. Били успели да открият обратния път към дома. Не срещнали ни човек, ни звяр в дълбоките гори. Изглеждат измъчени, но са щастливи, че са се завърнали в дома си. Споделям радостта им, но за кратко защото виждам отново лакомия блясък в погледа на съпругата ми. Не знам още колко дълго ще успея да я удържа, нито себе си. Трябва скоро да изпратя децата отново в гората.