Без име

Фантазирам си как ги убивам. Бавно, за да усетят всяка болка, която смятам да им причиня. Но това са, разбира се, само фантазии, аз съм тази, която е в плен. Е, не са ме оковали във вериги, но държат детето ми, а това е по-тежко и от най-тежките пранги.

Когато ме видяха за първи път, им беше трудно да повярват на очите си. Разбирам ги, с времето русалките се научихме да се крием по-добре и от десетки години никой не беше виждал нашия вид. Навремето предците ми не са подозирали колко опасни могат да бъдат хората. Те просто изплували от водата и се опитвали да комуникират с тях. Уви, човешкият род разбира само от насилие. Стотици русалки били погубени преди видът ми да разбере, че трябва да останем скрити в дълбините. Парадоксалното е, че знам какви легенди се носят за нас, че ние сме убийци, чудовища. Е, в известен смисъл е вярно, но ние убиваме само за прехрана, за разлика от хората. Уважаваме всяка морска твар, защото знаем, че да живееш в океана не е лесно.

– Хайде, отново! – избоботва единият от рибарската лодка. – Знам, че е там!

Гмурвам се във водата и черната ми коса се разпилява във водата като мастило на сепия. Плувам навътре, става все по-дълбоко и по-тъмно. Въпреки че съм морско създание, не се чувстам комфортно на тази дълбочина, където не достига светлина и кислород. Известно време се лутам из потъналия кораб. Бижутата и скъпоценните предмети, които им занесох, не ги удовлетвориха, искат още нещо, но не знам какво. И тогава го намирам – старинен меч, инкрустиран със скъпоценни камъни и дълго тъмно острие. Грабвам го и плувам нагоре. За момент си представям как намушквам първия човек с него, но те са много, поне 20, няма да успея да се справя с всички.

Изведнъж, докато съм още под водата, чувам познат звук и сърцето ми се изпълва с любов – гласът на детето ми. Изплувам и виждам, че той се е освободил от капана им. Наистина намушквам в сърцето първия мъж и усещам, че страда повече за това, че няма да притежава този меч, отколкото, че губи живота си. Останалите хора са лесна работа вече. Бащата на детето ми е най-страшното създание в морето – и той, и синът ми попадат в категорията чудовища за хората. А моят син би направил всичко за мен.

След като всички мъже са погубени, а лодката бавно потъва в необятните дълбини, погалвам сина си и двамата поемаме навътре в океана. Решавам да задържа меча.