Без име

Деница Табакова-Желязкова

Фантазирам си как ги убивам. Бавно, за да усетят всяка болка, която смятам да им причиня. Но това са, разбира се, само фантазии, аз съм тази, която е в плен. Е, не са ме оковали във вериги, но държат детето ми, а това е по-тежко и от най-тежките пранги.

Когато ме видяха за първи път, им беше трудно да повярват на очите си. Разбирам ги, с времето русалките се научихме да се крием по-добре и от десетки години никой не беше виждал нашия вид. Навремето предците ми не са подозирали колко опасни могат да бъдат хората. Те просто изплували от водата и се опитвали да комуникират с тях. Уви, човешкият род разбира само от насилие. Стотици русалки били погубени преди видът ми да разбере, че трябва да останем скрити в дълбините. Парадоксалното е, че знам какви легенди се носят за нас, че ние сме убийци, чудовища. Е, в известен смисъл е вярно, но ние убиваме само за прехрана, за разлика от хората. Уважаваме всяка морска твар, защото знаем, че да живееш в океана не е лесно.

– Хайде, отново! – избоботва единият от рибарската лодка. – Знам, че е там!

Гмурвам се във водата и черната ми коса се разпилява във водата като мастило на сепия. Плувам навътре, става все по-дълбоко и по-тъмно. Въпреки че съм морско създание, не се чувстам комфортно на тази дълбочина, където не достига светлина и кислород. Известно време се лутам из потъналия кораб. Бижутата и скъпоценните предмети, които им занесох, не ги удовлетвориха, искат още нещо, но не знам какво. И тогава го намирам – старинен меч, инкрустиран със скъпоценни камъни и дълго тъмно острие. Грабвам го и плувам нагоре. За момент си представям как намушквам първия човек с него, но те са много, поне 20, няма да успея да се справя с всички.

Изведнъж, докато съм още под водата, чувам познат звук и сърцето ми се изпълва с любов – гласът на детето ми. Изплувам и виждам, че той се е освободил от капана им. Наистина намушквам в сърцето първия мъж и усещам, че страда повече за това, че няма да притежава този меч, отколкото, че губи живота си. Останалите хора са лесна работа вече. Бащата на детето ми е най-страшното създание в морето – и той, и синът ми попадат в категорията чудовища за хората. А моят син би направил всичко за мен.

След като всички мъже са погубени, а лодката бавно потъва в необятните дълбини, погалвам сина си и двамата поемаме навътре в океана. Решавам да задържа меча.

Подобни Микроистории

И божият пръст може да се окаже среден

Чемби Чембърс

Чемби Чембърс

03/06/2024

Оцеляха малцина, има няма десетина, почти всички ранени. Импровизираните превръзки отдавна не спираха кръвта. Все още се държаха заедно, изчакваха бавните и помагаха на падналите […]

към публикацията

Един от себе си

Яна Хараланова

Яна Хараланова

03/06/2024

Движеше се бавно из мрака на къщата. Беше спокоен. Знаеше какво го очаква, знаеше, че е неизбежно. Колкото и могъщ магьосник да беше, не можеше […]

към публикацията

Извисение

Ravehna

Ravehna

03/06/2024

Четиристотин са стълбите към Светилището. Извисяваха се пред тях – каменни и порочно чисти, блестят под студените лъчи на изгряващото слънце. Песнопенията на послушниците идват […]

към публикацията

Абонирай се за бюлетина ни за да следиш последните предизвикателства, конкурси, авторски творби и други новости.

Използваме Brevo като CRM платформа. С изпращането на тази форма се съгласявате, че информацията ви ще бъде прехвърлена към Brevo за обработка. Научете повече за практиките за поверителност на Brevo.
Успех

Успех

Успешно се абонирахте за бюлетина ни или обновихте данните си в списъка ни.

Греда

Нещо не е наред

Не можахме да ви абонираме. Презаредете страницата и опитайте отново.

Затвори