Бяло кръвно телце

Будя се посред нощ. Ледени капки студена пот са прилепили тениската към тялото ми, а аз се боря с идеята да си направя кафе или не. Полунощ е. Сънят ще ме призове в обятията си точно преди да трябва да ставам. Познат кръговрат. Изтощението на нервната ми система все още не е взело превес и пускам кафе машината. Винаги съм знаела, че дълбоко в себе си съм убиец. Нямам драма с това. Знаех го, но никога не бях изпитвала желанието да го осъществя.

Баражът от грозни човешки отношения ме залива от малкия екран на телефона докато отпивам от черната течност. “Момче на двадесет и четири, убито от приятели”; “Майка на две, натъпкана в куфар”; “Нарязано осемнадесет годишно момиче,”. Кратки заглавия – дълги истории. Несправедливост след несправедливост. Къде останаха детските приказки с “…и заживели щастливо”?

Обществото ни прелива от грешки в сървъра. Едва поправим една и големият, червен сигнал заискрява отново на екрана – “ERROR!”. Как да повярваш в сътворението от висш разум, когато живееш в лудост? А може би творецът е луд? Може би, аз съм бялото телце изпратено да пребори инфекцията?

Черната течност разлива парещата си топлина по гърлото ми. Мислите препускат в главата ми и се изливат по белия екран. Отне време да опозная себе си. Като всяко дете мечтаех. Мечтаех да порасна и да бъда добра. Да помагам, на хора или животни, за детето нямаше значение.

Първо пропукване. Парче стъкло излетяло от рамката под удара на мъжки юмрук. Принтирани виолетови краски върху лицето на жената дарила живот. Наранена част от вечно съществуване за да утоли егото.

Стъклото се вряза в кожата ми и сянката му остана завинаги. Сянка-спомен. Сянка-урок. Мъжът не винаги е защитник, понякога той е звярът, … без бели рози. А аз съм неговото бяло кръвно телце. Белият му убиец.